Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Аферата „Олтмън“ (27)

Глава двайсет и шеста

Неделя, 17 септември

Пекин

 

Стенният уестминстърски тип часовник отбеляза половината час с мек камбанен звук. Ню Цзянсин го чу достатъчно ясно, будните му очи пробягаха по стените на кабинета в периферията на стария район Сичън. Неспокоен бе Ню в този съдбовен момент, душевните му терзания — необичайни за характера му на достоен стоик. Всъщност сега в съзнанието му бушуваше истинска буря. Да изпратят подводница! Експедирането на подводния съд на име „Чжоу Енлай“ да плаши американската фрегата „Кроу“ бе демонстрация на такава колосална глупост, ход толкова престъпно опасен, така изцяло противопоказан на реалните китайски интереси, на Китайската народна република, че Ню просто не бе на себе си от омерзение и ярост.

Огънят в очите му би изплашил всеки, дори и колегите му от върховните партийни органи, привикнали на срещите и заседанията си да имат работа с полузаспалия, дремещ Бухал. Сега се бе превърнал в един нов, непознат никому Ню — вездесъщ и разгневен, енергичен, опасен. Изправи се и закрачи бясно — същински тигър в неголямото помещение. След изненадата вече успяваше да се пребори с първия й шок, разбрал и постепенно анализиращ новосъздадената ситуация. Макар че Гаофан бе успял добре да прикрие машинациите си, в съзнанието на Ню вече нямаше никакво съмнение, че зад решението да бъде изпратена подводница стои Вей.

Този извънредно неразумен ход не само разкриваше на американците, че китайски подводници следят техния Пети флот, а добавъчно, и то астрономично, увеличаваше опасността от въоръжен сблъсък около „Императрицата“.

Когато майор Пан за пръв път докладва съмненията си около Джон Смит, връзката на Ли Аожун с „Императрицата“ събуди у Бухала подозрения, че Вей Гаофан е сериозно корумпиран. Защото Ли бе негово протеже и не правеше нищо без изричното нареждане и благословия на Вей. Стори му се, че от товара на кораба двамата са решили да спечелят една хубава сума, практически малко богатство. А Вей едва ли бе първият поддал се на алчност член на чжуннанхайския елит. Обаче изпращането на „Чжоу Енлай“ обръщаше наопаки тази представа. Едното не се връзваше с другото, смисълът на предположението се изместваше.

Поставил ръце на кръста отзад, Бухала крачеше гневно из малкия кабинет — напред и назад, напред и назад, а всяка стъпка ядно подчертаваше отвращението и беса му. Сега вече бе напълно сигурен, че основен враг на договора за човешките права е тази истинска змия Вей Гаофан. Вей направо го саботираше. И още по-лошо — саботажът бе само част от гнусното му предателство. Всъщност Вей се опитваше да създаде инцидент между Китай и САЩ. Сблъсък от такава величина, дето може да върне човечеството назад към годините на студената война. Към натрупването на нови арсенали с оръжия за масово унищожение. Към класови катастрофи и антагонизъм от рода на Културната революция. Към тотална изолация на Китай, в която страната ще загине, разложена в собствената си жлъч, подклаждана от отново и отново рециклирана омраза.

Ето, такава е целта на подлеца Гаофан, мислеше Ню, отвратен и същевременно уплашен. И не, тук не играеше алчност за пари, тук ставаше дума за жажда за власт.

В този миг на задната врата на кабинета се почука. Бухала закрачи към нея с абсолютно нетипична за възрастта му бодрост. На прага бе майор Пан.

— Влизай — нетърпеливо подкани посетителя си Ню.

Майорът, винаги неспокоен в близост с големите играчи, седна неудобно на ръба на стола, отпуснал възпълното си и подобно на тромава птичка тяло. И наистина приличаше на птичка — напрегната, всеки миг готова да отлети. Интуитивният Пан незабавно бе усетил бурята в душата на Ню. При това го бяха вдигнали посред нощ в Шанхай с нареждане незабавно да отпътува за Пекин. Е, близостта с елита винаги плашеше Пан. Особено близостта с член на Постоянния комитет.

Ню отново закрачи със зле прикриван бяс.

— Какво ново в разследването около американския агент и „Императрица майка“? — попита той.

— Не съм напреднал много, сър — отвърна Пан и проточи врат, за да следи по-добре нервната разходка на Бухала из помещението. — Наложи се да освободим Ли Аожун след разпита. Продължава да твърди, че не знае нищо във връзка с бизнеса и изобщо дейността на зет си, нито пък за изчезването на същия и съпругата му.

Ню се закова на място, занемял.

— Наложило се да го освободите? Защо? Ако става дума за техническа формалност, мога да…

— Не става дума за формалност, сър.

— Тогава за какво?

Пан бавно и извънредно внимателно подбра думите си:

— Струва ми се, че въпросът е бил повдигнат пред генерал Чу. Относно юридическата страна на задържането и разпита на Ли без официално да сме го арестували.

— Някой се е заял за рутинни неща, и то в свързан с националната сигурност случай? И то с генерал Чу? Абсурдно! Кой е повдигнал въпрос?

— Мисля, че от Централния комитет.

Ню се намръщи. Генерал Чу срещу ЦК? Лошо се е получило. Да. И все пак генералът би трябвало да го информира. Значи сега трябва най-внимателно да наблюдава и генерала. То и без това и преди не бе стопроцентово убеден в лоялността му.

Ню отново обърна лице към майора, потискайки гнева и чувството за безсилие. За миг бе забравил за навика на Пан да шикалкави и да не взима страна по какъвто и да е въпрос извън официалните му задължения. Пан смяташе, че така се самосъхранява, и си беше вярно, за това говореше и фактът, че все още е на служба в един от най-важните отдели на ДОБ.

Само че Ню нямаше време за любезни и деликатни разговори. „Императрицата“ влизаше в иракски води в сряда сутринта. А днешният ден — неделя — вървеше към края си.

— Кой от ЦК? — рязко запита той. — Вей Геофан, нали? Познавам си колегите, Пан, така че не увъртай, а ми кажи направо! Ще си остане тук, само между нас.

Пан се поколеба, след малко рече неуверено:

— Мисля, че може да става въпрос и за името, което споменахте.

Сега в гласа му прозвуча лека надежда и той неочаквано запита:

— Да прибера ли Ли Аожун отново, сър? Ще го поставя под домашен арест, а? Поне по всяко време ще знаем къде се намира?

— Не! — мигом отсече Ню, помисли и с по-кротък тон добави — Няма да заработи в наша полза.

Бухала не желаеше да привлича вниманието на Гаофан към успоредното си разследване и изобщо да му подсказва къде лежат подозренията му. Същото важеше и за Пан.

— Засега ще продължиш да го следиш отблизо. Нали не си свалил опашките от него?

Тревожно загледан в Бухала, Пан мълком и бавно поклати глава в знак, че не е преустановил наблюдението.

Направи го така загрижено, че Ню мигом се досети какво го измъчва: Вей Гаофан е притиснал генерала достатъчно силово, вероятно му се бе и заканил. Което означаваше, че Пан е продължил да следи Ли по своя инициатива и сега ужасно го е страх от евентуалните последици. А генералът би желал Пан да действа в правилната посока, само че ако може без неговото знание. Така ставаха нещата в Китай.

Ню от години знаеше, че и Пан работи по този начин и винаги е повече от дискретен. Затова и кариерата му бе вървяла нагоре, имаше поредица успехи като един от най-добрите следователи на контраразузнаването. Формално внимаваше да не нарушава заповедите, а тайно изкривяваше смисъла им, за да получи резултати. Именно това му бе нужно на Ню сега. Затова и в случая Пан бе особено ценен.

— Добре — кимна Ню. — Продължавай абсолютно в същия дух.

— Слушам, сър — отдъхна скрито Пан, отлично разбирайки, че Ню не желае собственото му име да бъде споменавано във връзка със случая.

— Какво друго имаш за мен? — продължи Бухала.

— Продължаваме да проучваме бизнес операциите на Юй Юнфу, но засега не сме открили информация във връзка с полковник Смит.

— Нещо ново относно Юй и съпругата му?

— Засега не, сър.

Сега Ню седна на стола, бе се поуспокоил.

— Имал съм удоволствието да разговарям с Ли Куони на няколко пъти. Тя е жена умна, а и добра майка. Щом не можете да я откриете, може би така си е решила самата тя. Вероятно и тя, и съпругът й се укриват на място, където няма да ги намерите никога.

— Идвало ми е наум — призна Пан.

— Възможно е и друго: баща й да я е скрил, за да не можете да я разпитвате във връзка с делата на съпруга й.

— И до това заключение съм стигнал, сър.

— А може би я крият някои силни хора, а?

На Пан не му се искаше да обсъжда на глас подобна възможност. Знаеше, че и стените имат уши дори и в кабинета на всемогъщия Ню. Но пък не можеше и да откаже, че и това е още една опция.

— Нямаш ли улики, които да подсказват участие и на трета страна в аферата с „Императрицата“? — подхвърли Бухала.

— Само относно белгийската компания, сър, „Донк & Лапиер“.

— Нищо друго?

— Не.

— Но не би изключил такава възможност?

— В едно разследване човек не може да изключва нищо, сър.

— Възхитително убеждение за един контраразузнавач — с похвален тон рече Ню.

Ню внимателно оглеждаше и мислено преценяваше позицията на Пан по всички обсъждани въпроси. И както винаги стигаше до същото заключение: Пан е хлъзгав като змиорка, при него в нищо не можеш да бъдеш сигурен. Лицето му си бе все така безизразно, неутрално и сериозно, очите му — същите. Но пък Ню нямаше голям избор, освен да използва Пан, и то с максимален натиск.

— Продължавай разследването така, както намираш за нужно, майоре. Но от сега нататък първо ще докладваш на мен. Нужно ми е да зная всичко, свързано с пътуването на „Императрицата“, особено във връзка с товара и относно всички замесени в сделката страни. Тук, в нашата страна, и в чужбина.

— Да сте пръв, сър? Слушам, но в случай, че генерал Чу започне да ми задава въпроси, може ли да ми представите това си нареждане в писмена форма, ако обичате?

Ето, майорът отново си покрива гърба, пък и никак не бе странно. Ню почти се засмя. От друга страна, подобна предохранителна мярка би улеснила Пан да оцелее в този свързан с множество рискове случай, да го предпази от идващи от различни посоки и по различни причини опасности. Каква е разликата между един отличен изпълнител и неговия лидер? — запита се Ню. Именно в готовността да се поемат големите рискове. А Пан не бе човек на риска.

В същото време Ню започваше да мисли, че самият той е в опасност, самият той рискува прекалено много като посветил живота си на действия в името на Китай човек… Като упорит привърженик на каузата неговата страна да се превърне в една от най-важните и приятелски настроени към света глобални сили. Още и защото бе готов да пожертва абсолютно всичко, за да спаси своята нация, а и собствените си визии.

— Добре, майоре, ще го имате в писмен вид. Но не бива да го показвате никому, освен в случай на крайна необходимост. Разбираме ли се? — запита с равен глас Бухала.

— Абсолютно, сър.

Ню незабавно написа документ, с който упълномощаваше Пан да бъде негов представител и изпълнител, задължен да докладва за действията си първо и само на него.

Майорът наблюдаваше това действие с безизразно лице, но вътрешно бе ужасно неспокоен и развълнуван. Сетне писмото бе в ръката му, оттам в джоба и агентът се измъкна по същия начин, по който бе дошъл — през задната врата.

Минаваше един часа след полунощ. Пан застана спотаен в мрака и потрепери — зимата в Пекин вече настъпваше. Но трябваше да размисли, беше озадачен, а то си имаше сериозна причина. Ню Цзянсин видимо подозира Вей Гаофан в корупция, най-малкото в корупция… но има и нещо друго. Абсолютно има. Самият Пан вече се досещаше, че между Гаофан и „Императрицата“ трябва да има връзка. Сега даденото му писмо носеше известно успокоение. Поне е под преките заповеди на всесилния Бухал. Е, заповеди, ама пък…

 

 

Хонконг

 

Когато отвори очи, наоколо имаше само мрак. Мрак и мрак, черен, мастилен. Вонеше на мишина, на мръсотия и застояло. Някъде наблизо притича плъх, позна го по изцвърчаването. Джон настръхна, заслушан, очакващ специфичния шум на още ноктести лапи по пода, особените, остри звуци. Но такива не се повториха. Нямаше други плъхове, нямаше гласове, трафик, крясъци на нощни птици…

Някъде пред него се появи мъничка светла точка. Напрегна очи, за да види по-добре тъничкия сноп светлинка. Усети го по лицето си — топъл, дори горещ, но знаеше, че това е само една илюзия, опряна на надеждата. Илюзия и пространствена измама, причинена от абсолютния мрак, безмълвен, далечен, безплътен, без измерения. Просто черен, мъчителен.

Но ето, ето го отново снопчето светлина. Този път разбра, постепенно, адаптирайки се към мрака, че не е илюзия, истинско е. Сега концентрира всичките си сетива и усилия върху него, раздвижи глава и схванатия си врат, отваряше и затваряше очи, докато накрая улови и задържа стаята в някакъв фокус.

Беше поставен на стол, краката му завързани на глезените. Някой в момента завързваше ръцете му отзад, здраво, болезнено. Найлоновото въже се бе впило жестоко в кожата, вероятно на места я бе разкъсало. Светлинката не бе дупка в стената или тавана, а отражение в ъгъла на неголяма сребристо метална кутия, закачена високо на стената. Отражение на светлина, идваща иззад ъгъла, пред Джон и отляво. Помещението бе във формата на буквата Г, столът със самия него бе поставен в дъното на по-дългата й част. Вече ориентиран, се почувства някак си по-добре. Обзе го нещо като еуфория, сякаш отново бе стъпил на твърда земя, сякаш нещата се връщаха в нормалното си състояние и измерения. Сякаш светът бе отново около него, реален и… и тогава всичко си дойде на мястото. Припомни си прибързаната, измамна радост, че е намерил митническата декларация, подписаната с инициалите РМ бележка. Съдържанието й — че декларацията я няма, арогантността на шефа на „Олтмън Груп“… внезапно лумналата светлина, Фен Дун и главорезите му.

Сам си беше виновен. Бе направил една от най-тъпите грешки — така се бе залетял, че бе забравил всякаква предпазливост. Както и преди — всъщност правеше поредица от грешки. При това сега не усещането, че ще умре, го притесняваше най-много. Защото отдавна вършеше все една и съща, фатална по същността си работа, съдържаща именно тази опасност — да си загубиш живота. Винаги бе очаквал това някога да му се случи. Обаче не, не смъртта го плашеше, раздрусан бе от собствения си провал. Провал необратим, защото сега страната му е изправена пред смъртоносна конфронтация без никакви други опции. С мъка долови отварянето на врата някъде отвъд чупката на буквата Г. Блесна светлина, заслепи го за миг. Някой излезе, друг влезе. Когато очите му отново привикнаха с нивото на мрака, пред себе си видя Фен Дун. Бе сам, смръщен.

— Ти ни докара страхотно много неприятности, полковник. Не обичам хората, които ми носят бели.

Говореше почти шепнешком, с глас като от коприна, добре модулиран, равен. Видимо не бързаше за никъде. Пристъпи към Смит с плавни, точни движения.

— Странен цвят на косата имаш — рече Смит. — Нетипичен за китаец…

Добре отмереният удар попадна в лицето му, завъртя го и столът се сгромоляса на пода, а главата на Джон се цапна здраво в дъските. В частицата от секундата между удара и болката схвана едно: Фен е толкова светкавично бърз, че той просто не забеляза движението на ръката му. Агонията бе жестока, усети кръвта, потекла от носа и встрани по лицето. Минаха няколко секунди, през които всичко около него се въртеше, сякаш се носи в облак разноцветни багри.

Сетне очите му се избистриха, нещата си дойдоха във фокус. Болката постепенно утихна, а двама, които така и не бе забелязал, го вдигнаха заедно със стола. Лицето на Фен бе над него, на двайсетина сантиметра разстояние, гледаше го от упор, очите му светлокафяви, кръгли, изглеждат като празни търкалца.

— Това бе само нежно потупване за здрасти, колкото да се концентрираш, полковник — рече Фен. — Досега демонстрираше добри умения и интелигентност. Затова тепърва не се показвай като тъпанар. Няма да губим време в празни дискусии кой си ти и какъв си. Интересува ме само едно: за кого работиш?

Джон преглътна:

— Полковник Джон Смит, лекар по медицина, учен от Института за медицински изследвания в областта на инфекциозните болести към армията на САЩ (АИМИИБ)…

Вторият удар бе не повече от звучна плесница. Отхвърли главата му странично, но пак потече кръв и ушите му забучаха.

— Теб те няма във ведомостите на никой американски разузнавателен център. Защо? Казвай! Нов таен отдел на ЦРУ ли? АНС? Или другаде…?

С подути, подпухнали устни, които затрудняваха говора, Джон изфъфли:

— Жа койту ши ишкам…

Този път шамарът бе от другата страна. Стаята отново се разлюля, но столът не падна. С мъка загря, че онези двамата държат стола, докато Фен го бие.

— Ти не си обикновен агент — заяви Фен отново. — Къде докладваш?

Сега изобщо не почувства, че устните му се движат и почти не разпозна гласа си:

— А ти кой ши?

Облиза устни, напрегна се, пооправи говора:

— Не си от ДОБ. Кой ти каза, че не съм от ЦРУ или АНС? Макдърмид ли? Някой вътрешен човек…

Последваха два светкавични удара — съвършена комбинация. Мярна му се бяла, изпепеляваща светлина, последва я разкъсваща болка, която го заля, погълна го, сетне потъна в милостив мрак. Нещо далече, далече в съзнанието му повтаряше, че мъчителят му е бил прочут боксьор, професионалист от класа… само че удряше прекалено лошо… прекалено лошо… прекалено лошо… лошо…

* * *

Ралф Макдърмид се появи зад Фен Дун.

— По дяволите, Фен! Сега като е в безсъзнание, кой ще ни каже каквото ни трябва, питам те аз? Кажи ми?

— Силен е като бик, я какъв е здрав. Мъжага и половина. Нищо няма да каже, ако не го заболи както трябва, ако не се уплаши от болката, от смъртта, от мен…

— Нищо няма да каже, особено ако вземе да умре.

Фен се усмихна по типичния си, вдървен начин.

— Ето, в това е тънкостта, тайпан. Ако не повярва, че ще го убием, няма и да проговори. Естествено, че ако умре, няма да каже нищо. Но за това става дума — човек трябва да открие фината граница между двете състояния. Моята работа е да го убедя, че съм достатъчно свиреп и безпощаден, за да го убия и без да искам, случайно. Е, като схване, че бруталността ми може неволно да го изпрати на онзи свят, ще пропее. Иначе ще привикне към болката и ще започне да я възприема еуфорично, тогава го пиши бегал…

Макдърмид потръпна от думите, внезапно самият той уплашен от Фен.

— Добре де, ти си експертът по болката.

Фен Дун мигом усети страха в шефа на „Олтмън“ и се усмихна.

— Сега вече разбирате. Ето, този вид реакция очаквам от него. Нищо няма да научим, докато устата му не се скове от удари и бой. Ще посинее, едвам ще говори, едвам ще мисли, но достатъчно, колкото да разберем онова, което искаме.

— Няма ли други методи, не толкова физически? — глухо запита Макдърмид, загледан в разбитото лице на Смит.

— О, ако трябва и до тях ще стигнем. Не се безпокойте. Няма да го убия. Напротив — ще ви каже всичко, което ви е нужно.

Макдърмид кимна. Опасяваше се от непредсказуемостта на този жесток бивш военен, но имаше и още нещо. Най-вече го плашеше усещането, че Фен му се надсмива, и то не само зад гърба, както бе станало и с другия му работодател Юй Юнфу. По онова време обидното му поведение не бе така натрапчиво, защото докладваше за Юнфу пред самия него — Макдърмид. Но по-късно, когато Фен упражни немалък натиск, за да изпратят подводница подир фрегатата „Джон Кроу“, Макдърмид започна да се безпокои здравата.

На този етап вече се изясняваха някои мъгляви досега неща: Фен има сериозни връзки — и във военната област, и в китайското правителство, — и то на ниво далеч над позицията си в живота. Такава, каквато претендираше, че има сега. Може би работи и за някой от китайския елит? Досега Фен твърдеше, че китайските му връзки изпълняват желанията на Макдърмид — срещу възнаграждение, разбира се, — затова американецът с готовност му плащаше големи пари и предпочиташе да пренебрегва грубостта му. Но пък и той — Макдърмид — да не е вчерашен? Да не би да е постигнал финансовото си могъщество, като е пропускал очевидното? Да, Фен има особени връзки. Да, Фен е опасен. Все още съумява да го контролира, но докога? И каква ще се окаже цената за това?