Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Аферата „Олтмън“ (24)

Глава двайсет и трета

В Арабско море

 

Над южната част на Арабско море бе късна утрин, слънчева, ясна. Въздухът бе чист, тепърва се задаваше жегата. Мичман първи ранг Моузес Канфийлд се бе облегнал на парапета на надстройката, радваше се на прекрасното време. Предстоеше му дежурство, скоро трябваше да слезе в комуникационния център — главното контролно звено на фрегатата „Джон Кроу“. Корабът, който следяха вече повече от 24 часа — „Императрица майка“ — се открояваше ясно на хоризонта, все така следвайки курс за Басра. Всъщност само офицерите знаеха за дестинацията и истинския му товар. Наредено им бе да не споделят информацията с по-нисшите чинове. Тази тайнственост някак си лазеше по нервите на Канфийлд и през изминалата нощ не го остави да спи добре.

Сега никак не му се слизаше на дежурство. Отдавна го гонеха клаустрофобични усещания, затова и бе отказал службата в подводница, пък и въображението му обичайно работеше, поднасяйки му недотам приятни картини. Например, че „Кроу“ е поразен с ракета и за секунди започва да потъва с целия екипаж на борда, а той е долу, попаднал в капана на затвореното комуникационно помещение. И сега в съзнанието му изплава сходен образ и той потръпна, въпреки че бе вече топло. Незабавно напрегна воля да се отърси от тези глупости и донякъде успя.

За безпокойството му значително бе допринесло и прочетеното му от капитан Червенко конско относно начина да носи дежурството. С нужното търпение, внимание и буден ум — бе рекъл командирът. Особено когато следиш кораб, който може да кривне натук-натам, без това непременно да значи, че си е променил курса.

— Никога не бързай да правиш заключения относно действията на неприятеля, мичман — го бе поучавал Червенко. — Събери достатъчно информация, преди да ангажираш собствения си кораб. Постави се на мястото на онзи насреща ти и помисли какво би направил той! И накрая, не прибързвай! Винаги си проверявай данните…

— Слушам, сър — чинно бе отвърнал Канфийлд, огорчен и унизен в собствените си очи от командирските думи.

Отново го бодна далечен гняв, напоследък му се случваше често. Това промени насоката на мислите и прогони образа на потъващата фрегата и клаустрофобията. Погледна си часовника и затича надолу по стълбата към тясното помещение на центъра.

Старши радарният оператор Фред Боум се бе облегнал на стола, отпиваше диетична кола от кутийка. Още от вчера по екраните не се бе появявало нищо друго, освен „Императрицата“, както вече я наричаха всички на „Кроу“. Продължаваха да я преследват и макар в началото това да бе донесло известна възбуда, сега хората бяха вече поизморени, позагубили интерес. Идваше новият ден с все същите писукания на екрана. А излезеш ли на палубата, виждаш все същия далечен силует на хоризонта. Дааа, скуката е опасно нещо, лош съветник — това Канфийлд го бе чел и слушал стотици пъти.

Внезапно му хрумна да повтори на своите хора получените вчера от капитана поучения. Само че се получи негова версия на капитанските думи.

— Ей, момчета, я внимавайте за минутка. Събудете се и се стегнете! Всеки шибан миг е възможно командирът да даде заповед за действия. Значи, затова трябва да сме готови. Да не изпускаме неприятеля от очи. И никога да не прибързваме със заключенията относно действията му. Струва ви се ала-бала, нали? Но имайте предвид, че всеки миг могат да ни нападнат! Да ни сгащят неподготвени, така да се каже! Не знаем какво носи китаецът на борда, нали? Нито какво ни крои. Може да имат скрити дългобойни оръдия или ракети. Винаги се поставяйте на мястото на онези отсреща и мислете как биха могли да постъпят!

— Тъй вярно, сър — отвърна един от младите оператори.

— Така е, мичман, прав си — рече по-възрастният радист.

— Предпочитам да направят нещо, вместо…

— Точно така, шефе.

— Слушай, какво може да…

— Я гледай… — изцъка застаналият пред радарния монитор Боум.

За миг никой не реагира. Просто приеха възклицанието на другаря си като още един отзвук на всеобщата скука и инерция. Или Боум се майтапеше? Сетне очите на екипа почти едновременно се насочиха към мониторния екран.

— Докладвай, старши! — остро рече стресналият се Канфийлд.

— Засякох нещо! — възбудено отвърна Боум, забравил да добави задължителното „сър“. — Май имаме нов обект!

— Спокойно, Боум — надвеси се към него мичманът. — Май или си сигурен?

Дежурният посочи мигаща точка, почти в края на екрана, значи откъм кърмата на „Кроу“.

— Ниско долу, сър. Нещо по-дребно…

— Къде?

— Зад нас.

— На какво разстояние?

— На може би 15 мили.

— Радиосигнал има ли?

— Не улавям нищо, сър.

Канфийлд отново се наведе към екрана, само че мигащата точка бе изчезнала.

— Къде, по дяволите, отиде?

— Там си е, сър. Само че е ниско и я прикриват вълните отзад. Повярвайте ми — там е и се приближава.

Канфийлд не забелязваше нищо, лъчът продължаваше да се върти.

— Сигурен ли си, че не е атмосферна аномалия? Повърхностно вълнение, смущения някакви?

— Убеден съм, че не е аномалия — отвърна Боум, само че сега в гласа му вече не звучеше същата увереност. — Просто обектът е по-малък.

— Но се приближава?

— Тъй вярно, сър. Всъщност ние намаляваме скоростта, за да не скъсяваме разстоянието до китаеца.

Канфийлд отлично знаеше, че „Императрицата“ не вдига повече от 15 възела, и то максимално, при което корпусът й се натоварва.

— Дявол го взел! — възкликна отново Боум. — Ето, пак се появи и пак изчезна.

Вдигна очи към Канфийлд и пак каза:

— Сигурен съм, че го видях, сър. Ей тук беше, мигаше…

— Мичман! — този път гласът дойде отляво, беше на сонарния оператор първи клас Матю Хейстингс.

— Какво има, Хейстингс?

— И аз го улавям — точно зад нас е — викна операторът и поднесе слушалки към Канфийлд.

Мичманът притисна едната полусфера към ухото си.

— На какво разстояние?

— Там, където я засече Фреди.

Канфийлд извърна глава към Боум.

— Боум, какво става при теб?

— На радара не излиза нищо, сър.

Канфийлд впи очи в Хейстингс.

— Каква е скоростта?

— Около двайсетина възела, двайсет и един…

— Да не е кит?

Напълно бе възможно. Кит, не особено голям, плаващ малко под повърхността. От време на време се подава, а пяната и вихровите вълни от корабните витла влошават радарния образ.

Хейстингс обаче бе настроен скептично.

— Може, само че китовете не плават толкова бързо, освен ако е уплашен. Я почакайте…

Сега сонарният оператор наклони глава и вдигна ръка във въздуха, едновременно възбуден и силно съсредоточен.

— Пропелери, сър. Определено. Обектът има двигател.

— Сигурен ли си? — високо попита Канфийлд.

— Мамка му! Сър, това е подводница! Догонва ни!

За миг настъпи пълна тишина — както става на телевизионен екран, натиснеш ли бутона „Без звук“ на дистанционното. В следващата секунда в комуникационно-контролния център се възцари огромно напрежение. Канфийлд се поколеба. Възможно ли бе да е подводница? Но пък два източника подават сходни данни — според Хейстингс може да е лека подводница, потопена току под повърхността, само кулата й се подава. Сетне се потопява, затова образът при Боум изчезва. Има ли намерение да напада? Защо се потопява? Въпроси много… Думите на капитана Червенко отново шеметно се завъртяха в съзнанието му: „не прибързвай… мисли, проверявай…“.

— Можеш ли да определиш типа подводница?

— Не мога, сър — отвърна Хейстингс с горчивина. — Единично витло, поне в това съм сигурен. Тихи двигатели, обаче има нещо нередовно… Приемам неравен сигнал, досега не съм чувал подобно нещо…

Замълча, отново се заслуша.

— Не е от нашите. Това мога да гарантирам.

— Конвенционална или ядрена?

— Определено ядрена, но не е съветска. В смисъл, не е руска. Тях ги познавам. Тази е малка, изглежда приспособена за бързи нападения, ядрена.

— Да не е британска?

Хейстингс поклати глава.

— Не, прекалено е малка. И не звучи като техните.

Отново изгледа мичмана.

— Ако разрешите да направя предположение, сър? От онова, което са ме учили, звучи като старите китайски подводници, клас „Хан“. Сега разработват нов тип, но не зная дали са готови. Освен това ясно чувам типичното за стар съд звучене.

Отново настъпи тежка тишина, а Хейстингс се заслуша пак.

— Приближава се, сър.

— На какво разстояние е?

— Десет мили.

Канфийлд кимна. В гърдите усещаше голяма тежест. И все пак извика:

— Спаркс! Обади се на мостика. Веднага!

* * *

Червенко бе на мостика и говореше с Биенас, когато от комуникационния център докладваха.

— Поемай командването, Франк, и се подготвяй за действие. Всички по местата! Аз слизам долу.

— Слушам, сър.

Капитанът заслиза по стълбата и скоро влезе при екипа на Канфийлд.

— Е, Моуз, казвай.

Канфийлд разказа поред за всичко, което се бе случило от мига, когато Боум засече трептящата на екрана точка.

— Добре. Сигурни ли сме, че подводницата е китайска?

— Хейстингс твърди, че не може да я идентифицира по друг начин, сър.

— Аз имам известен опит с този клас подводници. Може би…

В същия миг се обади сонарният оператор:

— Сър! Намалява скоростта!

Капитан Червенко пристъпи към него.

— На какво разстояние е, Хейстингс?

— Пет-шест мили, сър!

Очите на оператора се присвиха, напрягаше всички сетива да улови сигнала максимално точно.

— И определено забавя…

— Да улавяш нещо друго?

Хайстингс се съсредоточи отново.

— Не, сър. Само витлото и мисля, че намаляват оборотите…

— Изравнят скоростта с нашата ли?

Хейстингс вдигна очи, впечатлен от компетентността на командира.

— Да, сър, мисля, че точно това правят.

Червенко кимна.

— Преследват преследвача.

Хората от екипа се спогледаха разтревожено.

Червенко се усмихна, обърна се към Канфийлд:

— Сега внимавайте много, Моуз. Докладвай за всичко, дори и да се съмняваш, дори и да е дребно. Искам да зная какво става с тях — докладваш, дори и да кихнат, разбираш ме, нали?

— Тъй вярно, сър.

— Аз ще съм в капитанската каюта. Докладвай и на Франк на мостика.

Червенко излезе от претъпкания с електроника център и забърза към своята каюта. Оттам набра номер по обезопасената връзка.

— Броуз слуша — обади се басов глас отсреща.

— Г-н адмирал, докладва капитан Червенко от „Кроу“. Ситуацията се промени, вече си имаме преследвач и мисля, че няма да ви хареса…

 

 

Хонконг

 

Наистина, колко много се бе променил животът му през последните няколко години… Джон прехвърляше в съзнанието си тогавашните събития с притъпена болка: вирусът „Хадес“ уби годеницата му и бе на път да се превърне в унищожителна за човечеството глобална епидемия. И през тези години на мъка и горчивина единственото приятно изключение в битието му бе нейната сестра — Ранди Ръсел. Рядко се срещаха с нея, тъй като тя обичайно бе на поредната си задача, но понякога се засичаха във Вашингтон. Бяха се разбрали да си изпращат съобщения на телефонните секретари и редовно ги следяха. А свържеха ли се, отиваха да пийнат нещо, да обядват или вечерят, да споделят преживявания. Приказваха много и за какви ли не неща, но не и за работата си. Пустата служебна тайна.

Джон не можеше да сподели за ролята си в свръхсекретната организация Приют едно, чието име никога не се споменаваше, не биваше дори и да говори за съществуването й. И тя нямаше право да разкрива нищо, свързано с възлаганите й от Ленгли мисии, които я отвеждаха на всякакви места по земното кълбо. И така, и двамата играеха една особена игра, нещо като непознат танц, но само на думи. Понякога се оказваше, че са били на сходни задачи. Такъв бе случаят, когато Джон убеди самата нея, Питър Хауел и Марти Целербах да му помогнат в овладяването на ужасяваща геополитическа криза — заплаха, създадена от футуристичния ДНК компютър на Емил Шамбор^[1].

Сепна се и излезе от спомените — Ранди го водеше по друг път. Вместо да се връщат в коридора, тя се насочи към странична врата. Прекосиха складово помещение, отвориха друг изход, влязоха в друг коридор. Важното бе да се измъкнат, преди да ги е заварила полицията. А далечните сирени вече виеха съвсем наблизо.

— Благодаря за помощта — рече Смит. — Тъкмо се канеха да ме хванат за гушата.

— Приятел в нужда се познава — усмихна се Ранди. — За мен е удоволствие. Нали знаеш — за теб винаги.

Странно звучеше от китайското лице този автентично американски глас. В ЦРУ видимо бяха развили нови таланти. Как само бяха успели да превърнат типично бяла русокоса жена в чернокоса азиатка? Наистина великолепна работа, рече си Смит.

— Къде сме?

— В същата сграда — отвърна тя, — но в друго крило. Стара постройка в типично британски стил, с достатъчно асансьори и пристройки, за да не се натоварва работата в основната конструкция.

Крилото се оказа доволно пусто — работното време отдавна бе завършило. Използваха празен асансьор, но задминаха партера, продължиха надолу.

— Отлично познаваш мястото — коментира Джон, докато клетката потракваше на път за мазето.

— Направила съм си домашното — кратко отвърна тя.

— Значи моят проблем горе ти обърка задачката, а? — подхвърли той.

Тя се усмихна и го изгледа закачливо.

— Ти, войниче, нищо не знаеш. Ралф Макдърмид не само си пада по акупунктурата, а и по една много сръчна масажистка. А този път си бе наумил нещо повече — освен иглите и разтривките. А ти май си му объркал спокойното ежедневие? Нарушил си статуквото в онази красива централа на „Олтмън Груп“, нали? И главорезите му право по петите ти…

— Откъде съдиш, че са тичали точно подир мен? Може би съм попаднал в поставен за теб капан? ЦРУ не следи разни богати американски бизнесмени ей така, за нищо, нали? Значи в Ленгли подозират, че Макдърмид ги мъти някакви, опасни за американските интереси, а?

Спогледаха се, но и двамата извърнаха лица. Ето, пак започваше познатият им отдавна танц на недомлъвки, подпитвания и служебни тайни. Асансьорът спря, вратите се отвориха. Излязоха в голямо складово помещение. Миришеше на влага и мишки.

— А ти какво правиш, по дяволите? Не следиш ли Макдърмид и ти? И защо? — остро запита тя, но в тона й се появиха и помирителни нотки.

Разкрие ли свързаното с „Императрица майка“ разследване, бе все едно да й намекне, че работи за организация, за чието съществуване тя не знае. Но пък може би подозира? Трябваше да измисли нещо, което да звучи достоверно. Или просто да й каже част от истината. Я му повярва, я не, но пък няма да може да го обвини, че я лъже от игла до конец. Реши да опита вариация от пробутаната на Кройф версия.

Тя го поведе през лабиринт от подземни помещения, а той започна:

— Участвах в биомедицинска конференция в Тайван и неочаквано попаднах на един колега — учен от лабораторията на „Донк & Лапиер“ в континентален Китай. Разказа ми разни ужасно интересни неща, та реших да прескоча до Хонконг с надежда да ми разрешат да надникна в тамошната им работа. Отговарящият за лабораторията директор се казва Кройф, той ме препрати към Макдърмид, който, изглежда, му е началник в йерархията. Оказа се трудно, почти невъзможно да го закова за разговор, та се наложи да го проследявам и тогава налетях на тази дандания…

— Браво, бива те за сценарист — изтърси Ранди. — Аз пък събирах гилзи.

И се изкикоти в тъмното.

— Гледай сега — възрази Смит. — Отлично зная, че не е редно да те разпитвам за поредната операция на ЦРУ, та…

— Виж, войнико, ясно ти е, че все пак те зная отдавна, нали? И защо професионален учен от вашата черга в института се скита в тези просташки дрехи и като филмов шпионин се крие зад разни колони в онзи мецанин? Какво ще кажеш? Ами беретата защо ти е, че и толкова много патрони? О, да, сетих се. Възнамерявал си да попритиснеш Макдърмид в някой ъгъл с патлака, че да ти подпише пропуск за онази лаборатория, нали?

И отново се изсмя. Значи някак си го бе засякла. Дали го е следила умишлено или просто професионалните им пътища се бяха пресекли?

— О, я стига. Може би не си забелязала, ама в Хонконг цари дива жега — рече той неубедително и за самия себе си. — Какво друго да облека, освен подобни ризи? Иначе така и така бях помолил Пентагона да ми издаде разрешително да нося оръжие. По китайските свободни и други територии пладнешки хайдуци колкото искаш… Не е ли така?

Опитваше се да я подведе, но си я познаваше. Никога нямаше да преглътне тези наивни версии. И сигурно вече се готвеше да му зададе следващия логичен въпрос, на който той отговор нямаше. Време бе да й отвлече вниманието в друга насока. А пък и да се измъкват от сградата. Отпред се изпречиха стълби.

— Оттук ли? — попита Смит.

— Оттук, умнико — отвърна Ранди и го поведе нагоре, навела глава под ниския свод заради високата шапка. Стигнаха на площадка, там тя отвори поредната врата. Излязоха на тясна алея, вонеше на урина и мокри сажди. Лунните лъчи мрачно осветяваха зацапани стени от тухли и камъни.

След около пет минути вече бяха в такси, което летеше към Сентръл.

— Къде да те оставя? — попита Ранди, свали шапката и разтърси черната коса, а тя свободно се разсипа по раменете й.

— В „Конрад Интернешънъл“ — отвърна Джон. — Слушай, всичко, което ти казах, е самата истина, само че има още нещичко…

— О, каква изненада! Браво, миличък.

Смит поклати глава. Нямаше как, ще опита отново.

— Нашите в АИМИИБ смятат, че в „Донк & Лапиер“ стават разни нечисти неща. Като например изследователска работа и експерименти, които в САЩ са незаконни, при това вместо да използват държавните субсидии за фундаментални разработки, там се извършва приложна работа с цел разработка на комерсиални фармацевтични продукти.

— Очаквах нещо подобно. А ти разследваш, а?

Джон кимна.

— Пак ти казвам, няма да питам какви са интересите на ЦРУ относно Макдърмид, но може би става да споделим някои неща и да си помогнем един на друг, без да намесваме основните си задачи, а?

Ранди извърна глава, загледа се през прозореца. Усмихваше се. Джон й се нравеше въпреки играта на недомлъвки между двамата след сестрината й смърт, въпреки всевъзможните въжеиграчески ситуации. В миналото й бе харесало да работи с него. Привличаше я този човек, беше свестен и готин. Сега се извърна, без да крие усмивката:

— Звучи добре. Дадено, войниче. Разкрия ли нещо, което не ми върши пряка работа, веднага ще те уведомя. И ти също така, нали?

— Съгласен.

Таксито спря на ъгъла на „Куинсуей“. Смит слезе и запита:

— Къде да те търся?

— Няма да ме търсиш. Аз нали зная ти къде си. Промени ли се нещо при теб, на рецепцията остави бележка за Джойс Рей.

— Добре — съгласи се неохотно той. — Няма да изчезнеш, нали?

Въпреки даденото обещание много му се искаше да разбере защо ЦРУ души около Ралф Макдърмид и „Олтмън Груп“. Имаше някаква важна връзка, но каква? Ще помоли Клайн да провери каква цел преследва Ленгли. Но засега трябваше да се раздели с Ранди. Нямаше как иначе.

— Няма — усмихна се тя и таксито се отдалечи.