Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Аферата „Олтмън“ (22)

Глава двайсет и първа

Пекин

 

Майор Пан Айту с удивление оглеждаше мъничкия кабинет на Ню Цзянсин — легендарния Бухал. Такъв могъщ човек в такава аскетична килийка? Същинска монашеска стаичка, без украшения, нищо по стените, прозорците затворени, подът износен — няма килими, няма дявол… Само едно студентско бюрце и стол. И два дървени стола — за посетители. И навсякъде — ама абсолютно върху всичко — десетки папки, документи, бумаги, най-вече пепелници с вонящи угарки. Единствената слабост на Ню — английските цигари. О, да — и немити чаени чаши с утайка, картонени чинии за еднократна употреба с остатъци от храна. И други отпадъци, които доказваха, че дните на този голям човек са дълги и наситени с работа.

Противоречие някакво, отражение на самата личност.

Дългогодишен контраразузнавач, Пан бе своего рода изследовател на човешката природа, ревностен читател на книги за психология на личността и, разбира се, консуматор на стотици донесения и доклади, писани от какви ли не хора и съдържащи немалка доза отзвук от индивидуалната психология на човека. Затова с разбиране наблюдаваше Ню, който внимателно дочиташе същия вид донесение. Четеше и, разбира се, мълчеше. Чуваше се само шумящата при прелистването хартия.

След известни разсъждения Пан реши, че това помещение отлично демонстрира тържественото спокойствие на самотния мислител, както и претрупания безпорядък на човека на действието, обединени в едно при тази велика личност. Да, Бухала бе човек от миналото, един от онези гиганти, създали и оглавили революцията. Поети и учители, превърнали се във военачалници. Мислители, принудени от историческата необходимост да участват в кървави свади и да убиват. Пан бе познавал само един от тези посветени на каузата мъже — Дън Сяопин. И то в най-крайните години на живота му. В онези далечни години на чист идеализъм помежду Шанхайските кланета и дните на Големия поход Дън бе просто само един от многото млади ръководители. Всъщност Пан си бе особняк — малцина харесваше. Смяташе, че симпатията към хората е чиста загуба на време. Но у Ню имаше нещо, което го привличаше, харесваше му, при това по особен начин.

Типично за обичаите си, Ню наруши тишината, без да вдига поглед от четивото. Но в гласа му прозвуча известно нетърпение:

— Генерал Чу ме информира, че имаш сведения, които ще ми предадеш устно. По негово настояване.

— Тъй вярно, сър^[1]. Решихме, че така е най-добре, имайки предвид спешната ви нужда от информация за товарния кораб.

— Точно така, за „Императрица майка“ — рече Ню и кимна към току-що прочетеното донесение. — Разполагаш ли с нужните факти?

— Може би с някои от тях, сър — внимателно отвърна Пан.

Дългогодишният опит го бе научил да внимава извънредно много, когато докладва пред достатъчно високопоставени хора, особено от правителството, още повече от Постоянния комитет.

Ню Цзянсин го изгледа остро, очите зад очилата му в рамки от костенуркова черупка святкаха като главички на нажежени топлийки. И те, и хлътналите бузи и деликатните лицеви черти издаваха недоволство.

— Не знаеш с какво точно разполагаш, така ли, майоре?

Пан почувства миг на безтегловност, на пълна празнота. Сетне побърза да каже:

— Не, да… тъй вярно, зная, сър.

Бухала се облегна на стола, заслушан в мазния глас, загледан в дребния, възпълен майор Пан, в деликатните му ръце, добронамерената усмивка. Както винаги, така и сега Пан бе в консервативно ушит западен тип костюм. Всъщност майорът бе идеалният тип оперативен работник — анонимно изглеждащ, хлъзгаво неуловим, умен, посветен на делото. И все пак си бе продукт на Културната революция, на площада „Тянанмън“ и на цялата прекалено скована система, в която място за индивидуалното почти нямаше. Но какво пък да се каже за петхилядногодишната история на Китай, в която индивидът винаги е имал още по-ниска стойност? Достатъчно добър познавач на човешката природа, Ню бе наясно относно разузнавача: продължи ли да го притиска, този т.нар. ловец на империалистически шпиони в китайската действителност ще предпочете да шикалкави, отколкото да дава отговори, които могат бъдат тълкувани като декларация на успех. И затова: ако иска да научи всичко, което Пан знае за „Императрица майка“, и то преди днешното заседание на Постоянния комитет след два-три часа, по-добре е да го остави да си каже каквото знае по неговия си начин.

И потискайки раздразнението си, Ню рече просто:

— Докладвай, майоре.

— Благодаря ви, сър — отвърна Пан и започна с обяснение кой е бил Ейвъри Мондрагон и как е изчезнал в деня преди пристигането на Джон Смит в Шанхай.

— Смяташ, че Мондрагон е или е бил американски агент от разузнаването ли?

Пан кимна и продължи:

— Тъй вярно, при това доста необичаен. Има нещо нетипично в поведението на замесените в този случай американци. Действат като шпиони под прикритие, а всъщност не са такива. Или поне не са свързани с която и да е от известните ни шпионски централи, с които оперират САЩ.

— Имаш предвид също и полковник Смит — като лекар и учен ли?

— Тъй вярно. Научната му работа не е прикритие. Той наистина е и лекар, и учен. В същото време, изглежда, използва специалността си като прикритие.

— Интересно. Да не би тези американци да действат за частно лице или определена фирма?

— Възможно е. Продължавам да търся отговори в тази насока.

Ню кимна.

— Може да се окаже с ниска практическа стойност. Ще видим. Продължавай, майоре.

Пан видимо се запали на темата.

— Чистачка открила трупа на човек на име Чжао Янцзъ в кабинета на президент и директор на компанията „Летящият дракон“ в Шанхай. Фирмата е международен превозвач с връзки в Хонконг и Антверпен.

— Кой е този Чжао?

— Финансистът на „Летящият дракон“. И не само той е мъртъв, изчезна и шефът на фирмата, а по-късно и неговата съпруга. Името на шефа е Юй Юнфу. Жена му се казва Ли Куони.

— Красивата актриса ли?

— Тъй вярно, сър — отвърна Пан и разказа за бързото израстване на съпруга й в света на богатствата и властта, видимо с помощта на баща й — влиятелния Ли Аожун.

Бухала не познаваше Аожун лично, но знаеше достатъчно за него.

— О, да. Ли е един от хората начело на Шанхайското административно управление.

На глас не каза друго: че Ли е протеже на Вей Гаофан, един от най-отявлените хардлайнери и негов колега в Постоянния комитет. Всъщност Вей бе най-силният сред хардлайнерите, а Ли бе негов последовател и оръдие на политиката му.

— Тъй вярно — потвърди Пан. — Говорихме с Ли. Не можа да ни даде обяснение за смъртта на Чжао, нито за изчезването на зетя и дъщеря си.

Пан се наклони към Ню, бе седнал почти на ръба на стола и продължи да обяснява ролята на младия преводач Анди — Ан Цзиншъ, — американски възпитаник и помощник на полковник Смит, по-късно открит застрелян в колата си.

— Е, засега знаем само това.

Лицето на Бухала остана мрачно зад очилата в големите костени рамки.

— Един американец в Шанхай изчезва. На следващия ден пристига полковник Смит. Убиват ковчежника на корабна агенция, международен превозвач. Изчезват шефът и съпругата на същата фирма. Убит е и един получил образование в САЩ преводач — шанхаец. Това ли ти е докладът?

— Мога да добавя още, че отново засякохме полковник Смит, той отново успя да ни избяга, скри се и очевидно напусна пределите на Китай.

— За този факт можем да поговорим по-късно. Къде в доклада ти фигурира заявката ми за информация относно товарния кораб „Императрица майка“?

Пан се смути.

— „Летящият дракон“ притежава „Императрица майка“ — отвърна той, повтаряйки си наум, че трябваше да спомене факта доста по-рано.

— Оооо — проточи Ню и се смръщи, — значи това е връзката. Имаш ли заключение или мнение по случая?

— Допускам, че след като Юй Юнфу придобива „Летящият дракон“, ковчежникът разкрива нещо, което не му е харесало. Според мен то е свързано със САЩ. Предава го на Мондрагон, който препредава информацията на американците. Или се опитва да го направи. В този процес нещо се обърква, най-вероятно някой убива Мондрагон и информацията се губи. Изпращат Смит да я открие. Допускаме още, че Ан Цзиншъ е бил вербуван от американците и натоварен да развежда Смит и да му превежда.

Ню сви устни и се замисли дълбоко.

— Следователно може да се заключи, че… известни лица в нашата страна — не говоря за органите на сигурността — са готови да стигнат до големи крайности, за да спрат американците в търсенето им на определен факт или информация, каквото и да е това нещо. А разкритата от финансиста информация и опитите на Смит да се добере до нея след изчезването й отново довеждат до смъртта на самия финансист, до изчезването на Юй Юнфу и съпругата му и до убийството на преводача.

— Мисля, че сте прав, сър. Горе-долу това е същността.

В съзнанието на Ню се появиха неясни предчувствия и той посегна към цигарите.

— Е, какво според теб е разкрил ковчежникът на „Летящият дракон“? Какво е това нещо, дето предизвиква такава динамична поредица от събития?

— Не съм се замислял в тази връзка, докато вие не поискахте информация за кораба „Императрица майка“. Чак тогава разкрих, че той е част от фирмения флот. Не зная и причините за вашата заявка, но връзката със случая Смит не може да бъде съвпадение.

— Поисках информация за товарния кораб, дестинацията му и товара. Което е почти всичко, което може да се пита за подобен тип кораб.

— Тъй вярно, сър.

Ню запали цигарата и дръпна дълбоко. Нещо го безпокоеше силно.

— Е, казвай какво открихте?

— Дестинацията е Басра. По разписание трябва да пристигне в залива до три дни.

— Ирак — поклати глава Ню и новината определено не му хареса.

— А товарът?

— Според заведената в архивата декларация съдържа ДВД плейъри, дрехи, промишлени стоки с различен произход и предназначение, селскостопанска техника, земеделски доставки — обичаен за Ирак вид товар. Нищо особено. И нищо, което би могло да заинтересува американците.

Агентът завърши изречението и притаи дъх, впи очи в могъщия член на Постоянния комитет.

— И все пак американците се интересуват. И то много… Е, майоре? — заяви Ню и отправи въпросителен поглед към Пан.

Нямаше никакво намерение да го информира за спешния проблем около товарния кораб. Засега за него знаеха само в Постоянния комитет и посланик У във Вашингтон. Надяваше се да го решат, преди да се е превърнал в същинска криза.

— Не си ли мислил по този аспект, майоре?

— Тъй вярно, но не разполагах с повечето факти. Сега, както разбирам от вас, въвлечена е „Императрица майка“. Вероятно тя е ключова в случая, и то единствено заради товара й.

— Следователно допускаш ли официалната митническа декларация на „Летящият дракон“ да е фалшива и американците да знаят за този факт?

— Не се досещам за друго подходящо заключение.

Бухала подръпна, глътна дима надълбоко, изпусна го.

— Според теб полковник Смит намерил ли е онова, за което е дошъл?

— Не знаем, сър.

— Е, това е, което ми е нужно, майоре! Именно него трябва да науча. Незабавно.

— Ще открием Юй Юнфу, ще разпитаме тъста му незабавно и ще разследваме „Летящият дракон“.

Ню кимна в знак на одобрение.

— Сега ми разкажи как полковник Смит ти се измъкна за втори път, след като не говори нашия език и никога преди не е бил в Китай. И как се е измъкнал от страната… след като преводачът му е бил убит.

— Смятаме, че е получил помощ от хора — по-точно една клетка — на уйгурската съпротива. Моите хора сега ги търсят, обаче те се крият в старите лунтани, а то е все едно да заловим плъх в улична канализация. Полицията не ги взима насериозно, може би защото са сравнително малко на брой. И по тази причина не фигурират в ничия архив, не се водят под отчет, няма ги в административните документи. И също както плъховете са интелигентни, гъвкави, приспособими и изпълнени с решимост.

— Значи просто не са толкова малко, колкото ни харесва да твърдим — кисело констатира Ню. — А как са помогнали на Смит?

— Приютили са го в един от техните лунтани, след това някак си са го измъкнали оттам и прехвърлили в някаква посока. Оттам нататък не разполагаме с нищо определено — само догадки. На едно място след полицейска проверка докладвали, че минал ландроувър с голяма група уйгури. Всъщност някои от уйгурите имат разрешителни за пребиваване в Шанхай, а всеки с такъв документ може свободно да се движи навсякъде. А по-късно в района на залива Хуанчжоу между Цзиншан и Чжапу имало престрелки. Сетне наш патрулен кораб в същия район засякъл американска подводница недалеч от брега, и то скоро след престрелката.

Ню замълча, продължавайки замислено да пуши. По едно време каза:

— Благодаря ти, майор Пан. Продължавай разследването по случая, и то приоритетно. Свободен си.

Пан се поколеба, сякаш иска да каже нещо повече или да зададе още въпроси, но пък бе отлично обучен и много дисциплиниран правителствен служител. Изправи се и застана мирно, оправи сакото на костюма и отвърна:

— Слушам, сър.

След излизането на агента Ню загаси цигарата, но почти веднага запали друга. Изправи стола на задните крака и се залюля напред-назад. Какво ли е толкова важно за американците, че да рискуват появата на своя подводница съвсем близо до китайското крайбрежие и в териториални води (а вероятно са изпратили и бойна група на брега — правилно предположи той), още повече да следят обикновен товарен кораб с бойна фрегата с ракети на борда? Тази ситуация направо придобиваше опасен характер, в устата му чак загорча.

Поклащаше глава, вече направо разтревожен. Замисли се за престрелката на плажа в онзи залив и поведението на амбициозния Ли Аожун, очевидно помогнал на зет си да получи големия пост и бизнеса на онази компания. Но не можеше да сподели съкровените си мисли нито с майор Пан, нито с началника му генерал Чу Куайжун, нито с когото и да е от правителството или партийното ръководство. Истината бе, че той тайно правеше неимоверни усилия да открие Китай към света и към всички онези възможности, които той би могъл да предложи.

Обзеха го меланхолични настроения. В съзнанието му нахлуха спомени за младежките години и красноречивите откровения на Мао — в които председателят открито съжаляваше за простите, искрени дни преди 1949 г. Тогава задълженията му били само да твори поезия и да се бори с враговете на Китай. Докато сетне попаднал в капана на скритите, нечисти и вероломни машинации на правителствените интереси и властта.

Онова, към което Ню тайно се стремеше в момента — подписването на договора за човешките права, — сигурно би донесло по-добър живот за всички. Подозираше, че този документ има доста повече противници, отколкото привърженици. И то от двете страни на океана — сред висшите чиновници по върховете на властта… било тя държавна или партийна.

 

 

Хонконг

 

С учтива усмивка на лице Джон Смит се настани на удобен стол в чакалнята пред просторните офиси на „Олтмън — Азия“. Със собствените си уши бе чул гласа на Макдърмид да казва на секретарката, че ще го приеме. След минутка отвори черното куфарче, което носеше, с видимо намерение да извади нужните документи и изведнъж скочи на крака, като го затвори с трясък.

— Дявол да го вземе! — изруга той и веднага погледна към удивената жена зад бюрото. — Моля за извинение, госпожице, не биваше да употребявам такива думи. Прощавайте много… но се е случило нещо извънредно досадно… изглежда, съм си забравил бележника с най-важните факти долу в „Донк & Лапиер“… аз ей сегичка…

Погледна си часовника и изведнъж делово заяви:

— Макдърмид обеща да ме приеме след 15 минути, но аз ще се върна най-много до десет.

И преди секретарката да успее да каже и дума, Смит хукна с куфарчето към асансьорите. Натисна бутона, двойните врати се отвориха. За щастие клетката бе празна. Джон се вмъкна и приветливо махна с ръка на занемялата жена. Времето му бе съвсем кът, мълчаливо умоляваше асансьора да побърза, сякаш това бе възможно. Слезе два етажа по-надолу и бързо закрачи по коридорите, докато намери тоалетна. Влезе в една от клетките и бързо съблече костюма и обувките, за да ги замени със синьото яке, гуменките и сламената шапка, които извади от куфарчето. Сега заприлича на крещящо облечен американски турист с повече пари, отколкото вкус.

Прибра си костюма в куфарчето, а него този път постави в раницата. Сложи я на гръб и се измъкна в коридора.

Хвана първия асансьор за надолу. По етажите влизаха и излизаха разни бизнесмени, делови мъже в официални костюми. В мецанина слезе, като се промуши сред хората, които отиваха към фоайето.

Мецанинът бе направо задръстен от скъпи бутици, пътнически бюра, магазини за канцеларски стоки. Средната му част бе изрязана и оградена с мраморен парапет на ниво човешки кръст, през него на равни разстояния минаваха носещите етажа колони. Отвъд парапета се виждаше полупретъпканото фоайе по-долу. Джон се прикри зад дебела колона — оттам можеше да наблюдава стълбището от мецанина към фоайето, вратите на асансьорите и входа на сградата. И търпеливо зачака.

Търпението му бе възнаградено сравнително скоро. В сградата влезе едър китаец — позна го мигом, отдавна се надяваше пак да се срещнат. Същият, който бе ръководил нападението в Шанхай: Фен Дун. Следваха го трима, чиито лица Джон също разпозна. За пръв път имаше възможност добре да огледа Фен. Бе прекалено блед — сякаш в кожата му кръвта не достига, ниско подстриганата му коса — червеникава, напръскана с бяло. Бе малко по-нисък, отколкото си го представил Смит, но за това бе виновен мракът. И все пак бе доста висок за китаец, при всички случай над метър и осемдесет и силно мускулест, като нищо тежеше около стотина килограма. Спря за миг на място и лениво, но с набито око огледа фоайето, сякаш търси нещо. Или някого.

* * *

Наложил дежурна усмивка на лицето си, Ралф Макдърмид се измъкна от личния асансьор, свързващ мансардния етаж с най-горния. Огледа чакалнята с очакване да види прословутия доктор Сен Жермен, но тя бе празна. С изключение на секретарката, която го гледаше със страхопочитание.

Намръщи се и запита:

— Къде е той?

— Ох, г-н Макдърмид, съжалявам, сър, то стана неочаквано… Г-н Сен Жермен току-що слезе на долния етаж — забравил си бележник с важни данни в „Донк & Лапиер“. Каза, че веднага се връща…

В същия миг си погледна часовника и въздъхна.

— Ох, Боже мой! Обеща, че нямало да му отнеме повече от 10 минути, но вече минават 15-те… Да се обадя ли да проверя къде се бави?

— Обадете се. Но само проверете дали е там или дали въобще е бил там. Нищо повече. Не говорете с него и не искайте да го изпращат отново тук.

Замисли се и реши, че е напълно възможно по някаква си причудлива причина този тип да се е върнал в „Донк & Лапиер“.

Секретарката се обади, зададе въпросите, прекъсна връзката и погледна Макдърмид с недоумение.

— Казаха ми, че не е при тях и изобщо не се е появявал.

В същия миг вратите на асансьора се отвориха с лек съсък, а Макдърмид се извърна. От клетката излезе Фен Дун с деветмилиметров глок в ръка. В широката му длан оръжието изглеждаше като детска играчка.

Очите на секретарката се разшириха от уплаха, ужасено приковани в пистолета.

— Къде е? — почти шепнешком запита Фен.

— Няма го, изчезнал — с омерзение отвърна Макдърмид. — Още преди 15 минути се е измъкнал.

— Все още е в сградата — равно рече китаецът. — Ние я наблюдаваме. Няма да се измъкне. Този път е попаднал в капана.

* * *

Джон се оглеждаше напрегнато, изпънал гръб, нещо в него жадуваше за бой. Но си стоеше зад колоната на мецанина и грижливо следеше тримата във фоайето долу. Фен Дун им бе издал тихи нареждания и бе влязъл в асансьора — сам. Индикаторното табло над асансьорната врата скоро показа къде е слязъл. На горния етаж, под мансардния, точно там, където и Смит смяташе, че ще отиде. Е, очакваше го и все пак бе по-раздрусан: вече бе почти сигурно, че Макдърмид го е забавил нарочно с 15-те си минути — да повика и да даде време на убийците си да пристигнат. Което означаваше само едно: председателят и директор на могъщата групировка „Олтмън“ почти стопроцентово не само е играч в кризата около „Императрица майка“, но и пряко замесен в най-кървавите й аспекти.

Междувременно тримата главорези във фоайето се размърдаха и ужким разхождайки се, заеха ключови позиции, завардвайки всички възможни входове и изходи. Не мина повече от минута и Фен Дун се върна, Джон дори не успя да засече излизането му от асансьора. Сякаш с помощта на магия лидерът на глутницата изведнъж се появи в центъра на фоайето и даде някакъв знак на подчинените. След миг се събраха в един ъгъл и навели един към друг глави, започнаха да се съвещават, а будните им очи не пропускаха никой от излизащите навън хора.

По едно време Фен зорко огледа парапета на мецанина и на Смит му се стори, че погледът на китаеца го пронизва. Отстъпи назад и интуитивно опипа беретата на кръста, понахлупи сламената шапка и веднага взе решение. Поприведен, с леко прибрани навътре пръсти на краката, за да си придаде по-превзет вид, той самоуверено се насочи към стълбището и заслиза по него.

Наложи си волята да не поглежда към убийците, макар и те да го измериха с очи. Напрегнат до болка, вървеше към изхода и очакваше всеки миг някой от тях да го спре. Отмина ги и пътят до стъклените врати му се стори безкраен. На прага отново усети нечий жарък поглед в тила или просто така му се стори. Сега вече ще го спрат! Когато това не се случи, стъпи на улицата и изпита неимоверно облекчение.

Пое по улицата, пресече, а слънчевата светлина му се стори невероятно приветлива, повече от приятелска. След малко се върна по отсрещния тротоар, застана точно срещу сградата на „Олтмън Груп“ и зачака.