Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Аферата „Олтмън“ (20)

Глава деветнайсета

Събота, 16 септември Хонконг

 

Бе час до изгрев-слънце. Стройният китаец извади шперца от джобчето в престилката на нощната дежурна и набута безжизненото й тяло в хотелския шкаф за бельо. Плътта й се бе отпуснала инертно, намирисваше — това го отблъскваше и дразнеше, особено с безпомощността си. Повръщаше му се от такова нещо, същински чувал ориз — пробит, изпуска си съдържанието и смърди. Затвори вратата на шкафа и я заключи.

Името му бе Чоу. Не бе на повече от 20 години, но изглеждаше още по-млад, сърцето му тупаше здравата. Макар че минаваше за опитен, изпитан професионалист, страхът му никога не секваше. За сметка на това безобидният му вид на симпатичен младок го улесняваше да се движи на много места. Там, където по-възрастните ги посрещат с недоверие и неприязън, него приемаха с охота и търпимост. Това му осигуряваше добре заплатени поръчки, но и той винаги точно си вършеше работата.

Сега притича по коридора, докато намери нужния номер. Пъхна ключа в ключалката и тихичко отключи, отвори, но опря на нощната верижка отвътре. Заслуша се внимателно.

Нищо не чу. Беше и тъмно, тогава притвори леко, а в процепа пъхна тънката, ръчно направена от меко дърво кука и ловко изхвърли накрайника на верижката от гнездото. Лесна работа, фасулска. Прибра инструмента в специален джоб на черните джинси и като дух се плъзна в тъмната стая. Затвори безшумно и се придвижи вляво.

Спря, облегна гръб на стената, изчака очите му да привикнат с мрака. Усещаше присъствието на обитателя в стаята — топлина от тяло, неуловима влага. Плячката си бе някъде тук — сигурно в леглото, дълбоко заспала, може би потънала в съновидения. Отвън — макар и през дебелите пердета — долитаха далечни улични шумове. Иначе друг звук или движение нямаше.

Младият убиец отново помръдна, пристъпи напред. Обут в тънки, гъвкави гуменки като сандали, краката му — същински котешки лапи, безшумно пристъпи по дебелия килим. Ето го и леглото: мъжът лежи по гръб, диша ритмично, не усеща, че след секунди никога вече няма да поеме дъх, а гърдите му повече няма да вдишват живителния въздух.

Но имаше проблем: заспалият бе покрит с чаршаф и одеяло. Чоу се поколеба. Дали да нанесе удара през одеялото, без да е сигурен за позицията на тялото, или да се опита да отхвърли завивките и да прободе голото, уязвимо тяло?

Тогава забеляза ръката. Бе дясната, висеше леко над края на леглото. Бе отпусната, досущ като ръката на нощната дежурна. Загледа се в нея, а тя изведнъж потрепна. Проследи движението нагоре към рамото, раменете, гръдния кош. Усмихна се доволно и измъкна кинжала от колана на джинсите. Бяха американско производство, добро качество. Присви китка, насочи острието.

* * *

Джон гледаше право в Шарл-Мари Кройф, а той се плъзгаше, летейки през фина, сивкава мъгла право към него, същински вампир, само че в уста захапал остър кинжал. След него се носеше американски кораб — въоръжена с ракети фрегата, само че Джон усещаше: няма да пристигне навреме и да му помогне. Освен пиратски кинжал Кройф носеше и червена кърпа на челото, завързана отзад на врата. Почти стигна до леглото му и…

… Смит отвори очи, всъщност само ги открехна. Нищо друго не помръдна в него, само клепките, тялото продължи да диша ритмично, отпуснато. Над него не бе Кройф, значи бе сънувал, сянката над него бе съвсем друга. Следователно вече не сънува. Проникващата под вратата от коридора слаба светлина открои застанала до леглото фигура. Бе слаба, източена, на не повече от 40–50 сантиметра разстояние. Ръката й тъкмо се вдига, а в пръстите блести отразена светлина. Острие. И ето, то полита право надолу…

Дясната ръка на Смит се стрелна в рефлективно движение и улови китката. Бе толкова тънка, че почти усети как я пречупва. Тогава почувства силата в нея, а фигурата отскочи назад като стреснато диво животно. Ужасено, потръпващо конвулсивно, цялото тяло зад китката направи неистово усилие да се откачи от хватката на Джон.

Смит стисна пръсти, изви китката така, че острието да не сочи в него самия, рязко я дръпна към себе си, за да я принуди да пусне кинжала.

Но не се получи, оръжието остана в нападателя. В следващия миг тялото на американеца изскочи нагоре, отделяйки се от леглото, а теглещата се назад фигура го повлече със себе си; извиваше се като змия с немалка мускулна сила, опитваше да се откъсне. Тласъкът се оказа достатъчно силен, за да я повали на пода.

Джон я последва отгоре й с цялата си тежест. След секунда гърчещият се отдолу човек замръзна неподвижно, а тежко задъханият Смит, в този миг само по гащета, внезапно почувства хладния въздух в помещението. Дочу и далечния уличен трафик. Нападателят не помръдваше. Американецът задържа китката в пръсти, а с другата ръка посегна да вземе ножа. Нямаше го. Хладното оръжие не бе там, където би трябвало да бъде. Смит трескаво опипа килима около тялото и наоколо. И там не намери нищо. На голите си гърди обаче почувства топла влага, след секунди усети и типичната миризма на кръвта. Мигом опипа китката, за да усети пулса. Но пулс нямаше.

Скочи, изтича до вратата, натисна ключа за осветлението. И дълбоко издиша. Дръжката на кинжала стърчеше от гръдния кош на възслаб младеж със затворени очи. Проникнал странично. Вероятно се е забил там, докато са падали и тялото се виеше под него. По черната риза на младия мъж избиваше кръв.

Сега Джон въздъхна дълбоко. Тръгна към телефона на нощното шкафче… и се отказа. Как да извика хонконгската полиция? Ще му зададат десетки въпроси, на които няма как да отговори.

Върна се при трупа. Сега установи, че килимът не е наквасен с кръв. Вдигна в ръце слабото тяло, бе леко, кажи-речи детско. Занесе го в банята, положи го във ваната, отстъпи и се замисли.

В същия миг остро звънна клетъчният му телефон. Почти подскочи, изтича при леглото, измъкна апаратчето изпод възглавницата.

— Фред? Аз…

Деловият глас на Клайн го прекъсна почти в скоропоговорка, новините бяха важни.

— Слушай, Джон, за загадъчната личност, която евентуално стои над Кройф, вече се очертават две кандидатури. Едната е рутинна презумпция, другата е съвсем друго нещо…

Джон не можа да изчака:

— Виж, Фред, току-що убих един местен. Толкова е дребен и млад, че прилича на недохранено 13-годишно момче. Ако не бях светнал лампата, нямаше да повярвам, че е…

Клайн също не изчака.

— Кого? Къде? Защо?

— Видимо са го изпратили да ме убие. Китаец е. Тук, в хотела.

Клайн се разтревожи:

— А трупът е при теб, така ли?

— Да, във ваната. По килима кръв няма. Извадих късмет. Замалко щеше да ме ликвидира. Наемник на хонорар — които и да са онези, които са му платили… макар че се досещам. Аз…

— Успокой се, полковник — сряза го Клайн, сетне съжали за тона и побърза да каже: — Съжалявам, Джон, много съм се изнервил.

Смит пое дъх на няколко пъти и се опита да разсъждава трезво. За миг изпита отвращение към наивното си пожелание по време на конференцията в Тайван. „Авантюра“ му била нужна… глупак такъв! Сетне с променен глас рече:

— Добре, сега ще преместя трупа. При мен няма да намерят нищо.

Стисна зъби, напрегна воля да се стегне максимално. Обля го топла гневна вълна, сетне я замени чувство на примирение — трябваше да приема нещата, такива, каквито му ги поднася съдбата. И за пръв път изпита вътрешна благодарност за това, че вярва в каузата, за която действа. В името на Доброто, нали? Защото иначе… Иначе как би могъл да я върши тази така долна и мръсна работа?

Същевременно чу ехото на Клайновите думи в съзнанието си: Слушай, Джон, за загадъчната личност, която евентуално стои над Кройф, вече се очертават две кандидатури. Едната е рутинна презумпция, другата е съвсем друго нещо…

На глас рече:

— Кажи ми за първата.

— Смятаме, че може да става дума и за Луис Лапиер — отвърна Клайн. — Той е председател и заместник-директор на „Донк & Лапиер“ за света. Седалището му е в Антверпен, говори английски, в същото време е истински валон^[1]. Първият му език със сигурност е френски, вторият — фламандски. Не е достатъчно вероятно той и Кройф да си говорят на английски.

— Така е, но в Хонконг почти всички говорят английски. От друга страна, може би са искали да избегнат любопитството на подчинените в Антверпен, кой знае?

— И на мен ми хрумна същото — отвърна Клайн.

— А втората кандидатура?

— Е, тук вече става интересно. В справката впрегнах цялата наша машина, помолих за помощ и финансовите и корпоративните експерти. А какво излезе наяве? Цял лабиринт офшорки, паравани, клонове и прочие с цел прикриване на истинския собственик на „Донк & Лапиер“. И накрая стана ясно, че тази фирма в немалката й цялост е клон, притежаван от далеч по-голяма институция на име „Олтмън Груп“. Тя именно е свързана с втората кандидатура.

— Не съм и чувал за такава групировка.

— Вероятно си чувал, но не си обръщал нужното внимание — настоя Клайн. — Така е и с повечето от нас. Наели са цяла армия прескъпи рекламни и други специалисти, а задачата им е да избягват гласността и популярността. Да държат фирмата максимално далеч от вниманието на печата, първите му страници и изобщо медиите. Макар че „Олтмън“ е прочута… почти митична в сферите на глобалния бизнес.

— Слушам те внимателно.

— Разнороден, транснационален конгломерат с множество полета на дейност… в същото време е и най-голямата на планетата ипотечна фирма. Говорим за въртене на огромни пари — ежедневно се печелят, респективно губят фантастични богатства. Да погледнем само ръководно-изпълнителските кадри, свят ще ти се завие — това са приближени на последните четири наши президентски институции, включая и бивш президент, бивш министър на отбраната, бивш шеф на ЦРУ. И това не е всичко. „Олтмън-Европа“ се ръководи от бивш британски премиер, а заместник му е бивш германски финансов министър. Начело на „Олтмън-Азия“ пък е бивш филипински президент.

Джон подсвирна.

— От онези със златните ролекси, а?

— Досега не бях срещал фирма с толкова много политически звезди като служители на заплата. Глобалният център на „Олтмън“ е във Вашингттон и това съвсем не е необичайно. Адресът е направо златен етикет — намира се на авеню „Пенсилвания“, по средата между Капитолия и Белия дом. На около петнайсетина минути пеша в двете посоки.

— На хвърлей камък от Хувъровата сграда — бързо изчисли Джон. — Дявол го взел, направо в сърцето на най-важната част на американската столица.

— Именно.

— Е, как така дори да не съм чувал за „Олтмън“?

— Вече ти обясних, желязна ръка по отношение на публичността.

— Впечатляващо. Как е създадена?

— Това, което ще ти кажа, е най-общата, всеизвестна информация. Всеки може да се добере до нея, но тъй като генералната политика на групировката е да не привлича внимание, повечето хора губят интерес. Основана е през 1987 г., когато амбициозен федерален служител си подал оставката, взел назаем няколкостотин хиляди долара и си наел на работа първата известна за времето политическа фигура. Става дума за пенсиониран сенатор. И с помощта на неговото име и репутация завъртял машината. „Олтмън“ започнала да расте, купили още компании, поразработили ги, някои оставили, други продали с добра печалба, от трети загубили. В същото време привличали все по-големи и по-големи имена. Днес най-малкото, което мога да кажа, е, че пред тази институция се отварят всички врати, а политическото й влияние е просто невероятно. Представлява малка империя на обща стойност — и това е само официалната фигура — 13 милиарда долара с инвестиции на абсолютно всички значими места в света. Като си помисля, вероятно и в Антарктика въртят някакъв бизнес.

— Значи в основни линии „Олтмън“ е гигантска финансова холдингова фирма — рече, размишлявайки на глас, Джон — Къде е азиатската централа? В Хонконг ли?

Питаше се как ли ще му се отрази на задачата.

— Да, там е.

— Какви езици говори бившият филипински президент, освен, разбира се, неговия и английски?

— Общо шест говори добре, включително френски и холандски. Обаче не е на мястото си сега. От няколко месеца бил на лечение в Швеция. Проверихме и се оказа, че от седмици не е разговарял с Хонконг.

— Е, тогава чия е втората кандидатура?

— На Ралф Макдърмид, инвестиционният гуру — основател на компанията.

— Макдърмид ли? Че откъде тогава идва името „Олтмън“?

— То е първото име на баща му — обясни Клайн. — Олтмън Макдърмид. Фалирал бизнесмен — по време на Голямата депресия си загубил дрогерията, тъкмо я разработвал. Успял да я възстанови, сетне отново я загубил през 60-те години, когато в неговото градче в Тенеси за пръв път стъпила веригата „Уолгрийн“. След това повече не е работил. Съпругата му издържала семейството като проста чистачка.

— Значи може да се окаже, че Ралф Макдърмид избива стари комплекси за сметка на татето. Или пък се е уплашил до смърт, че и на него може да му се случи, затова натрупва огромни състояния — за резерв — усмихна се Джон.

— Или е такъв финансов гений, че просто не може да се спре — възрази Клайн. — Я забрави майтапа. Сега Макдърмид се намира в Хонконг. Той си е американец, не говори нищо друго, освен английски.

Джон помисли малко.

— Добре, картинката ми се поизяснява. Обаче какво, по дяволите, общо може да има Макдърмид с „Императрицата“? Тя е просто кораб с товар. Цялата работа ми се струва нелепа — дребна риба цаца за такъв финансов титан като неговия бизнес.

— Вярно. Само че информацията ни е безспорно вярна: „Олтмън Груп“ притежава „Донк & Лапиер“, а тази — втората — е равностоен съпритежател заедно с „Летящият дракон“ на „Императрицата“, съответно и на товара й. Какво мислиш, че очаквам от теб, а? Значи очаквам моментално да ми намериш третото копие на декларацията. Захващай се с голямата риба Ралф Макдърмид. Виж как ще се върже с „Императрицата“ и най-важното — провери дали у него е третото копие.

 

 

Петък, 15 септември

Вашингтон, федерален окръг Колумбия

 

Президентът Кастила помълча замислен. Търсеше максимално подходящи думи да обясни и тежестта на онова, което се канеше да разкрие, и причините, поради които досега бе мълчал. Огледа се — намираха се в обезопасената срещу всякакви опити за подслушване или проникване Ситуационна зала в подземието на Белия дом, а срещу и около него на конферентната маса се бяха настанили петима мъже, трима от които го гледаха озадачено.

— Тъй като се срещаме на това място, господа, очевидно се досещате, че налице е нещо достатъчно сериозно. И преди да ви опиша ситуацията, бих искал да се извиня поне на трима от вас, че не съм ги уведомил за нея в един по-ранен стадий, сетне пък ще изясня защо всъщност наистина не би трябвало да се извинявам.

— На ваше разположение сме, г-н президент — обади се вицепрезидентът Брандън Ериксън и напълно искрено добави: — Както винаги.

Жилав и мускулест, Ериксън имаше лъскава черна коса, правилни черти и напомнящо харизмата на Кенеди приятно излъчване, което американците намираха за обезоръжаващо. Бе на 40 години, но изглеждаше по-млад, известен бе най-вече с динамизма и неизчерпаемата си енергия, истинската му сила обаче бе в бързата и остра мисъл, интелигентността и финия политически усет, просто невероятни за стажа му в политиката.

— Каква ситуация? — незабавно откликна министърът на отбраната Стантън и в гласа му прозвуча подозрение.

Огледа присъстващите на масата, плешивото му теме заблестя под таванното осветление.

Държавният секретар Абнър Паджет само запита:

— Значи да разбирам, че адмирал Броуз и г-н Аурей вече знаят за онова, което се каните да ни кажете?

Гласът му бе измамно спокоен, но в очите му проблясваше обида. Беше човек пълен и горд, с вродена самоувереност, сега обемистото му тяло запълваше стола изцяло. На него Кастила разчиташе много, бе го изпращал отново и отново по най-горещите точки на планетата с най-тежки задачи и в непредвидими ситуации. Паджет винаги бе оправдавал доверието, винаги бе успявал да преодолее бариери, да смекчи корави сърца. Той бе най-подходящият кадър за заплетени или деликатни дипломатически мисии. У дома обаче бе точно противното — избухлив и докачлив.

— Адмирал Броуз трябваше да знае — отряза президентът и изгледа събеседниците си сурово. — А на Чарли съобщих едва тази сутрин, за да може да свика настоящото заседание. Ето, самите ви реакции доказват, че няма нужда да се извинявам. В нашия кабинет и административен апарат май са се навъдили прекалено много лични амбиции, а за егото на някои хора изобщо да не споменавам! Още по-лошо е — и всички вие отлично знаете каква е самата неукрасена истина, — че някои хора са си развързали езиците и дрънкат където трябва и не трябва, и то по теми, които са строга държавна тайна. Сега ясен ли съм на всички?

Хенри Стантън порозовя.

— Намеквате за изтичането на информация, нали? Надявам се, че това поне не се отнася до мен, сър.

— Не намеквам, а говоря именно за изтичане на информация и бележката ми се отнася абсолютно за всички — сопна се Кастила и впи очи в Стантън. — Взех решение още в началото: в създадената ситуация няма да информирам никого, освен на базата на крайната необходимост. И то онази необходимост, която не вие, а аз намеря за нужна. И никой друг. И държа на това решение!

Очите му засвяткаха със стоманен блясък, бе стиснал зъби, оглеждаше седналите около масата един по един и в този миг лицето му ужасно заприлича на изваяните в стените на каньона в Монюмънт Вали, Аризона, образи на големи американски държавници.

Вицепрезидентът побърза да се намеси с примирителен глас:

— Разбира се, че разбираме деликатното положение, г-н президент. Някои решения са удивително трудни, но затова пък сме избрали именно вас. Знаете, че разполагате с пълното ни доверие.

Обърна се към Стантън и Паджет и добави:

— Съгласни сте, нали, господа?

Министърът на отбраната прочисти гърло и смирено отвърна:

— Разбира се, г-н президент.

— Абсолютно — обади се и държавният секретар от другата страна.

— Е, добре. Дойде времето, когато става наистина нужно и вие да научите фактите — рече Кастила и се приведе над масата с далечен поглед, сякаш загледан някъде в небитието. — С една дума, господа, налице е нещо като повторение на инцидента с кораба „Инхъ“.

Името стресна присъстващите, раздрусани и с потъмнели лица, те напрегнато заслушаха президентския разказ по-нататък. Кастила нахвърли релевантните факти точно и ясно, изпускайки Фред Клайн и неговата организация, както и информацията за собствения си баща. Говореше и гледаше подчинените си: всеки един от тях вече размишляваше как ситуацията би могла да засегне собственото му ведомство и ангажименти.

Кастила завърши с няколко отправени към вицепрезидента слова:

— И все пак, Брандън, искам да ти се извиня. Трябваше да ти кажа по-рано — в случай, че нещо ми се бе случило.

— Едва ли това би помогнало особено, сър. Но напълно разбирам. Изтичането на информация засяга всички нас. А при създадените обстоятелства и нуждата от абсолютна тайна вероятно и аз бих постъпил както вас.

Президентът кимна с благодарност.

— Оценявам отношението ти, Брандън. Сега нека обсъдим задачите на всички нас при евентуална ескалация на кризисната обстановка, която ще ни принуди да огласим случая и да се обърнем към обществеността без нужните доказателства. Разбирате сами, че тогава ще се наложи да спрем „Императрицата“ в открити международни води.

Пръв заговори адмирал Броуз.

— Добре е да се опитаме да прогнозираме евентуалните китайски реакции. Особено след като са засекли нашата фрегата. Би трябвало още да преценим възможните размери на конфликта, за да вземем съответните военни мерки.

Паджет подкрепи идеята и добави:

— Обаче не само размерите на конфликта, а и възможностите ни да го избегнем или ограничим.

— Отново се създават напомнящи Студената война предпоставки — мрачно се намеси вицепрезидентът. — Можем да стигнем до истинска трагедия. Но в момента, за съжаление, алтернатива не виждам.

Тук се намеси Аурей.

— Изключително важно, господа, е да бъде запазен този разговор в абсолютна тайна. Това трябва да бъде разбрано много добре! Ако изтече информация за „Императрицата“, е, тогава ще знаем… че е бил някой от нас.

Хората се спогледаха, намекът не бе приятен, но пък точен. Закимаха един по един в знак на съгласие, а Кастила огледа всички поред, прочисти гърло, понечи да каже нещо.

И неочаквано и за себе си премълча. Защото изведнъж в съзнанието му се появи странен въпрос: колко деца имат общо присъстващите тук? Сравнително бързо си отговори: дванайсет. Шестима мъже с 12 деца. Изненада се, че знае точния брой. Още повече помнеше и имената им. Значи интуитивно бе мислил за това. Е, не знаеше името на най-малкия Абнъров син, наскоро се беше родил.

Какво пък, всъщност помнеше децата на повечето хора, с които бе работил през годините. И имената им, и някои подробности за тях. За миг се запита: какво ли може да означава това? Сетне си отговори… И отново в съзнанието му се появи онова момче, протегнало ръце към безликия мъж пред него.

В този миг разговорът на масата замря и той усети, че всички очакват неговата реакция. Затова побърза да се намеси:

— Държавният департамент да е готов за включване на високи обороти. Отбраната да направи списък на нещата, с които реално бихме могли да сплашим китайците. ВМС да подготви алтернативен план за качване на борда на „Императрицата“ и пълна инспекция.

Удари с длан по масата и се изправи.

— Е, господа, край на дискусията. От много приказки полза няма. Действайте. Благодаря ви, че се отзовахте.