Метаданни
Данни
- Серия
- Приют Едно (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Altman Code, 2003 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Светлозар Николов, 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,6 (× 8гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканирал
- Violeta_63(2014)
- Корекция
- VaCo(2016)
Издание:
Робърт Лъдлъм
Аферата Олтмън
Американска. Първо издание
Редактор: Марта Владова
Художник на корицата: Боян Филчев
Коректор: Станка Митрополитска
ИК „Прозорец“, София, 2004 г
ISBN 954-733-378-x
История
- —Добавяне
Глава петнайсета
Четвъртък, 14 септември
Вашингтон, федерален окръг Колумбия
Президентът Кастила седеше на кресло в спалнята в Белия дом и се опитваше да чете. Всъщност се безпокоеше относно евентуалното подписване на договора за човешките права с Китай. Мислеше и за други неща. За бащата, когото никога не бе опознал, за големите му страдания. Липсваше му и първата дама, ама много.
С четенето определено не вървеше, беше разсеян, текстът му бягаше. Остави книгата и потри уморени очи. Най-много му липсваше покерът на две ръце с Каси, оспорвана игра, дългогодишен навик. Играеха всяка вечер, когато по една или друга причина някой от двамата не можеше да заспи. Обичайно печелеше Каси — 8 от 10. Сега бе на официално посещение в Централна Америка, придружена от голяма група журналисти, вършеше добра работа за националните каузи. Той обаче би предпочел тази вечер тя да си е тук. При него.
По едно време се замисли. Какъв ли ще стане животът им, когато свърши мандатът му? В този миг Джереми почука на вратата.
— Какво има? — сопна се президентът, без да се усеща, че тонът му е доста рязък.
— Г-н Клайн на посещение, сър — бе отговорът.
Кастила се сепна и побърза да каже:
— О, въведи го, Джереми, съжалявам, тъкмо мислех за госпожата.
— И ние също, г-н президент — усмихна се любезно личният сътрудник.
Не заигра ли лека усмивчица по лицето му, когато излизаше? Много важно. Той, Джереми, ако не знае какво правят през вечер президентът и президентшата, кой друг? И Кастила се усмихна също, само че побърза да скрие усмивката си зад строга гримаса.
Джереми затвори вратата след госта, който пристъпи на пръсти. Президентът неволно си представи, че Клайн се движи към него като загадъчна, лека мъгла — непроницаем, мълчалив. Както винаги между впрочем. Имаше един цитат от Карл Сандбърг… как точно го бе написал? О, да: „… мъглата се стеле, лази безшумно, като на меки котешки лапички стъпва…“. О, Боже! Много му бяха едри крачищата на Фред като за котешки лапки, ама, хайде сега, да не става дребнав.
— Заповядай, Фред, настанявай се.
Клайн седна на крайчеца на едно от креслата. Безпомощно отпусна ръце, сякаш не знае какво да каже.
— Изплювай камъчето, Фред — избоботи Кастила, — преди да съм донесъл пиенето. И отпусни душата, какво толкова?
Новодошлият се огледа безпомощно, извади от джоба лулата и благодарно я захапа, сетне придоби самочувствие и заяви:
— Благодаря, г-н президент.
— Надявам се да си във форма — изръмжа президентът, — хайде, давай лошите новини, не се туткай.
— Не съм убеден дали са лоши или добри, сър — поколеба се Клайн. — Зависи от това как ще се развият събитията с „Императрица майка“.
— За Бога, Фред, от това хич не ми става по-леко.
Клайн побърза да преразкаже основното от доклада на Смит предната вечер, като пропусна някои подробности.
— Почти сме сигурни, че оригиналната декларация е вече унищожена. Моите хора в Ирак не стигнаха до нищо определено. Полковник Смит е на път за Хонконг, където има известна надежда да открием евентуално трето, изпратено на фирмата „Донк & Лапиер“, копие.
Президентът поклати глава.
— Понякога си мисля, че човек не е бивало да създава толкова много транснационални корпорации и холдинги. Щеше да си е по-добре и без тях.
— Е, да, такова е и известното становище на повечето правителства — потвърди Клайн.
— Какво докладват другите ни агенти в Китай?
— Засега нищо. Просто не разполагат с никаква информация относно „Императрица майка“, било от правителствени или висши партийни източници. Темата не е била споменавана никъде.
Кастила разтри чело, присви очи.
— Това звучи доста странно, а, Фред? В Пекин обичайно гъмжи от слухове и спекулации.
— С полковник Смит стигнахме до заключението, че е много вероятно висшите кръгове в Пекин да не знаят нищо за контрабандната пратка, сър.
Кастила повдигна вежди.
— Какво искаш да кажеш… че става дума за индивидуална игра, така ли? Нещо много привлекателно от бизнес гледна точка?
— Вероятно, но с последвали усложнения. Допускаме да е замесен висш пекински функционер. Дори може би лично някой от членовете на Политбюро или техния Постоянен комитет.
Президентът се замисли.
— Корупция, хм? В стила на вече познати афери на най-високо равнище, така ли?
— Много възможно, сър. В същото време може би си имаме работа с борба за власт в рамките на Политбюро. Което пък…
— Което пък не означава, че това е най-добрата ситуация за нас.
— Не, сър. Прав сте.
Президентът потъна в размисъл. Замисли се и Клайн, присви очи, разсеяно заигра с лулата. По едно време извади кесията с ароматния тютюн, сетне се усети какво прави и бързо я прибра в джоба.
След минута Кастила се изправи и неспокойно закрачи из спалнята. Чехлите му меко зашляпаха по килима.
— Съмнявам се да има някакво значение дали Пекин знае за кораба или не. И в двата случая ръководството им ще реагира еднакво. Ще защити правата на китайските кораби да плават навсякъде по цял свят с всякакъв товар. Независимо дали в нашия случай го одобряват. И сега имаме само един начин да предотвратим доставката му в Ирак — без усложнения, конфронтация и евентуални последствия.
— Зная, сър. Нужна ни е декларацията, за да докажем на света — а и на Китай, — че не блъфираме. Но ако Пекин не е замесен и не знае истината за товара на кораба, тогава можем да очакваме сътрудничество и помощ от китайското ръководство — веднъж щом му покажем доказателствата. То просто няма да има причини да покрива скандала. Всъщност смятам, че неговите функционери ще се опитат да демонстрират отговорно отношение към международните закони, мира. Както би постъпил всеки друг на тяхно място. Е, най-малкото можем да се надяваме, че реакцията им ще бъде точно такава.
Помълча и изведнъж добави:
— Не зная дали сега е подходящо време да ви докладвам и за Дейвид Тейър.
Президентът се спря рязко на място и загледа Клайн право в очите.
— Предполагам, че да. Какво ново си научил?
— Един от информаторите на китайската агентура е донесъл, че полевият затвор не е чак толкова строго охраняван. Възможно е да въведем наш човек вътре, да направи контакт, да разучи състоянието на Тейър и какво точно иска този човек.
— Добре — съгласи се президентът, заслушан внимателно.
Вече не крачеше нервно из помещението, но Клайн долови някакво колебание.
— Готов ли сте да обмислите специална операция за извеждане на Тейър от затвора и Китай, сър?
— Както каза и ти, Фред, ако Пекин не е реално въвлечен в изпращането на пратката за Ирак, тамошните ръководители може би ще са склонни да сътрудничат, особено след като им предоставим неопровержими доказателства. В същото време обаче няма начин да не ги вбеси една тайна спасителна операция от наша страна, чийто резултат неизменно ще ги злепостави пред световното обществено мнение.
Клайн трябваше да се съгласи с тази логика.
— Вярно, сър.
— Затова не мога да си позволя да рискувам сигурността на нацията или договора, нали разбираш?
— Може би няма да ви се налага — настоя Клайн. — Ще изпратим неправителствени, невоенни сили. Само доброволци. Частни лица. С условие — разкрият ли ги — да се откажат от операцията. По този начин вие винаги ще имате изход и възможност да опровергаете евентуалните обвинения. Не сте знаели за операцията и край.
— Откъде ще намериш нужните доброволци без съответното обучение?
— О, ще ви осигуря колкото кажете.
Кастила тежко се отпусна в креслото. Прехвърли крак връз крак, потри брадичка.
— Хм, не зная… историята никога не е била благосклонна към неофициални, та наречи ги и частни, навлизания на чужда територия.
— Е, риск има, сър, да. Признавам това. Обаче е много по-малък, отколкото при официално санкционирана операция.
Изглежда, Кастила бе склонен да приеме тези аргументи. Но отново се замисли и след малко рече на глас:
— Значи казваш, че първата ти стъпка ще бъде да изпратиш някого в Китай да установи контакт с Тейър? Нека тогава уточни със сигурност дали човекът настоява да бъде изведен спешно, или е готов да изчака подписването на договора.
— Точно така, сър, ще бъде изпълнено. Той ще разучи още и военната обстановка около обекта, терена, местността… всички подробности, които ще бъдат нужни като информация в случай, че решите да дадете ход на операцията.
— Дадено. Действай. Обаче не предприемай нищо конкретно, преди отново да сме разговаряли.
— Това се подразбира, сър.
— Добре.
Президентът разкърши рамене, сега изглеждаше тъжен.
— Виж, Фред, този човек може би отдавна е загубил надежда, че някога ще успее да се прибере у дома. Да види родината отново. Ще се чувствам много добре, ако успеем да го върнем. Представи си, че съумеем да му осигурим няколко години пълно спокойствие, мир и щастие тук, в отечеството.
Очите му се зареяха някъде в небитието.
— Знаеш колко много означава за мен да видя истинския си баща, Фред…
— Зная, Сам — протегна приятелска ръка Клайн, накрая изоставил формалностите на службата.
Спогледаха се и мислено се върнаха в младостта.
Кастила въздъхна, отново потри очи.
Клайн се изправи и тихичко излезе от президентската спалня.
Петък, 15 септември
Хонконг
Азиатският център на „Донк & Лапиер“ заема три етажа на новопостроена 42-етажна сграда в сърцето на Сентръл — главния бизнес район на Хонконг. Другите две значими финансови средища са Адмирълти и Ванчай. Разположен на изток от Сентръл, последният е бившата мека на платената любов е червените фенери, но сега е третият по значение икономически център на територията. Повечето днешни небостъргачи се намират в Адмирълти и Сентръл, а на запад от втория кипи усилено строителство с подчертано икономически характер. Откъм тясната страна на пристанище Виктория и на главната земя се простира още един динамичен район със стопанско и човешкоресурсово значение — Каулон.
Точно по обед в петък в „Донк & Лапиер“ позвъня един много специален телефон. Повикването не мина през фирмената телефонна централа, както си му е редът, а бе насочено към офиса на някой си Клод Маришал, фирмен служител. Обаче не позвъня апаратът на бюрото му, не и другият — предназначен за много важни клиенти и поставен на специална масичка пред прозореца, — а един трети, обикновен и видимо предназначен за вътрешнофирмена употреба, защото нямаше нито шайба, нито клавиши. Бе поставен върху канцеларски шкаф с три отделения току зад бюрото на г-н Маришал.
Силно изненадан, въпросният господин почти изпусна писалката, изруга, когато мастилото изцапа важен документ, и се завъртя на стола, за да вдигне слушалката.
— Да? С какво мога да ви помогна?
— Например да ме свържете с г-н Жан Донк.
Маришал за малко не изтърва слушалката.
— Какво? О, да разбира се, сър, един момент.
Въздъхна дълбоко, за да успокои лудо биещото си сърце, и се досети да добави:
— Изчакайте за секунда, сър. Сега ще го повикам.
Остави слушалката върху шкафа и понечи да стане, сетне я взе отново, вече почти овладян:
— Само че това може да отнеме няколко минути, затова, моля ви, не затваряйте, нали?
— Ще изчакам колкото мога — заяви гласът отсреща.
От своя телефон Маришал прехвърли линията на изчакване и лудешки набра друг вътрешен телефон.
— Сър, току-що го потърсиха по специалната частна линия!
— Кого? Него ли?
— Да, сър!
— Да не е Юй Юнфу или г-н Макдърмид?
— Със сигурност не.
— Внимавай да не затвори! Задръж го на всяка цена!
— Ще се опитам… — обеща Маришал и превключи линията отново.
— Съжалявам, сър. Имаме известни затруднения, в момента г-н Донк отсъства от офиса, опитваме се да се свържем с него… възможно ли е да ви помогна аз? — говореше той с учтив глас, в който трептеше искрено усърдие и желание за помощ. — Може би ако ми обясните по каква работа го търсите…
— Благодаря, но няма нужда.
В офиса влезе мъж, вървеше на пръсти, поставил показалеца на устните си, с въпросително повдигнати вежди. Маришал закима енергично, напрягайки ум как да задържи човека на телефона за по-дълго време.
— Много е възможно г-н Донк да е излязъл за обяд… извън сградата, да. Ако ми оставите своя телефон и име, ако обичате и съобщение, непременно ще му предам в секундата когато се върне. Да. Убеден съм, че незабавно ще ви се обади. При това, моля ви, зная, че ужасно се дразни, когато изпусне важен делови разговор… ало? Ало, ало? Ало, сър?!
— Какво става?
Маришал бавно постави слушалката върху апарата и обясни.
— Затвори. Мисля, че се досети, г-н Кройф.
Човекът на име Шарл-Мари Кройф кимна, вдигна телефона от бюрото на Маришал и попита:
— Ти не включи ли търсача?
— Разбира се, че го включих, само че се обаждаше от обществен уличен телефон в Каулон.
— Дай номера и мястото — нареди човекът и бързо си ги записа.
Каулон
Грешка направих! Така си рече Джон Смит, след като върна слушалката на вилката. Точно така, грешка. Или номерът е бил специален и нерегистриран в указателите, или човекът просто не съществува. Или и двете. Разбира се. Сега онези отсреща бяха предупредени, че някакъв си тип — говорещ американски английски — им души във вратовете, знае онзи номер. Единствената неизвестна величина бе дали са успели да проследят откъде се обажда. А този въпрос има само един добър отговор: той лично трябва да приеме, че са го проследили.
Джон Смит или по-точно майор Кенет Сен Жермен, доктор по биологическите науки с висока научна титла, бе пристигнал със самолет в Хонконг. Бе кацнал на международното летище на остров Лантау само преди два часа, минал през митницата и взел експресен летищен транспорт за хотел „Шангри-ла“. Носеше перука с дълга руса коса, за да прилича на застаряващото хипи и знатен микробиолог Кен. В стаята не загуби никакво време. Уточни местонахождението на фирмата „Донк & Лапиер“, набута перуката в джоба, облече нов костюм от подходящ за климата плат и излезе.
Отвън бе страхотна жега. Градът пъшкаше под тежък влажен килим, примесен с горещ въздух. Нещо необичайно за средата на септември. Атмосферата съдържаше и добра мяра дизелови изпарения, влажна сол, вонята на най-разнообразни пържени меса и риба. По улиците се движеха огромни вълни хора, автомобили, автобуси, и то при всички случаи в много по-големи количества от тези в Шанхай. Насочи се към морската гара Стар Фери, като се буташе в хората, избягваше неволните удари и чуждите лакти, залиташе и ругаеше под нос. Така стигна до уличния телефон.
Сега обаче бързо потегли оттам, като се смеси с множеството около пристанището. С поглед потърси подходящо заведение за хранене с аламинути, откъдето да наблюдава телефонния автомат. Е, в това отношение имаше поне едно преимущество: в Хонконг ежедневно се намират хиляди говорещи американски английски чужденци, които си приличат ужасно много един на друг, поне за китайците.
Бе изял малка част от поръчаното ястие, когато долетяха два черни автомобила и спряха на известно разстояние от будката. От недалечното заведение му се стори, че са мерцедеси. От тях излязоха шестима в костюми, до един китайци, и се развърнаха ветрилообразно, след което закрачиха към автомата, внимателно оглеждайки хората около него. На пръв поглед оръжие не носеха, но саката им бяха закопчани, а на съответните места — подозрително издути. Смит интуитивно усещаше излъчващата се от тях заплаха и трептящото във въздуха напрежение.
Нито са от органите на сигурността, още по-малко са полицаи, бе първата му мисъл. Съвсем друго нещо.
Засега не поглеждаха към малката гостилница, само че нямаше нужда да си подлага късмета на изпитание, знаеше го отлично. При това бе получил нужната информация — реакцията бе точно такава, каквато бе очаквал.
Изхвърли останалите в блюдото мазни скариди в съда за боклук и внимателно пое в обратната посока — към гарата. Следващият фериботен курс за остров Хонконг бе след три минути. Купи си билет.
Качи се на борда и се отправи към носа. Прехвърляше епизода в ума си, повтаряше си чертите на шестимата, стараеше се да запомни лицата им. Дали не бяха хора на Фен Дун?
Нищо чудно да са негови маши, доста неща в поведението им бяха доволно познати. Досети се, че трябва да играе ролята на турист, и любопитно се огледа. Гледката в протока бе поразително красива. Джон бе чувал за тези природни хубости, бе гледал и снимки — но ефектът на живо бе съвсем друго нещо. Само отпред панорамата бе неописуемо прекрасна и трудна за възприемане — капацитетът на човешките очи е просто недостатъчен да обхване всичко — десетките кораби, лодки, баржи, яхти, сини сампани, живописно раздвижени като детски играчки по лазурната водна повърхност. Встрани изпъкваха доковете със закотвени кораби, наобиколилите острова крайбрежни сгради. Сред тях се извисяваха небостъргачи с най-различна височина, струпани като готови за нападение исполини, закичени в гърдите с многоцветни символи и неонови надписи. А най-отзад бяха планините, допрели в небесата забулени в облаци върхове. Грамади, излъчващи титанично спокойствие, тържествени, вечни. На изток над водата пък се кипреха островите, същински пирамиди. В най-общи линии картината бе огромна, смайваща както в Ню Йорк, очарователна.
Фериботът потегли и цялата тази картина като че затича насреща му — е, този ефект бе повече от поразяващ. Затаи дъх и по стар навик се огледа. И незабавно забеляза двама от онези шестимата! С ръце, напъхани под саката, замръзнали погледи, движеха се бавно през тълпата право към него.