Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Аферата „Олтмън“ (15)

Глава четиринайсета

Индийски океан

 

Някъде сред необятната сива морска шир мощната фрегата „Джон Кроу“ с достатъчно управляеми ракети на борда безшумно пореше вълните, следвайки определения курс. Общо взето, океанът бе кротък, духаха леки югоизточни ветрове, водата бе сравнително послушна. Далече на изток зад кораба зората вече напираше, но на запад нощта бе все още пълноправен господар — намусен, всемогъщ. Радарните оператори бяха прихванали целта — „Императрица майка“ — преди цял час, но в нощта и за невъоръженото око тя все още си бе невидима.

На мостика на фрегатата капитан трети ранг Джеймс С. Червенко продължаваше да оглежда чернеещия хоризонт с бинокъла, но така и не виждаше нищо. Бе мъж едър, квадратен, мускулест, с обветрено, червендалесто лице и постоянно присвити от дългогодишна морска служба очи. Без да се обръща, запита помощника си, капитан първи ранг Франк Биенас:

— Има ли придружители, а, Франк? Други съдове в района? Наоколо?

— Индикации за това няма нито на радара, нито на сонара — кратко докладва Биенас.

Снажен, с гъвкава боксьорска фигура, помощникът бе млад, интелигентен, привлекателен. Жените си падаха по него.

— Добре. Щом стане достатъчно светло, изостанете и го следете само на радара. Аз отивам в каютата.

— Слушам, сър.

Капитанът напусна мостика и слезе по тясната стълба. Адмирал Броуз му бе дал достатъчно ясни, категорични указания: мисията е извънредно важна, внимавайте! Но нямаше нужда да му го напомнят — било адмирал, било някой друг — Червенко бе моряк опитен, с достатъчно стаж, пък и помнеше инцидента с „Инхъ“. Отлично разбираше днешната ситуация: в новия свят Китай е значително по-могъща и влиятелна държава, значи обстановката става още по-опасна. В същото време абсолютно не бива да се разрешава на Ирак да създава нови поколения биологични и химически оръжия.

Прибрал се в капитанската каюта, Червенко незабавно установи връзка с адмирал Броуз, прескачайки специалните институции и главния щаб на флота.

— Капитан трети ранг Червенко докладва, сър: фрегатата „Кроу“ е в нужната позиция.

— Добра работа, капитане — изръмжа адмиралският глас.

Началството звучеше недоволно, сякаш го бяха вдигнали от масата, беше четвъртък вечерта и във Вашингтон бе тъкмо време за вечеря.

— Иначе как са нещата при вас? — попита Броуз.

— Засега все още рутинно — отвърна Червенко. — С изключение на целта, сър, не сме засекли друго присъствие в района, нито подводни съдове, нито повърхностни. Щом се съмне, ще изостанем и ще следим мишената само радарно.

— Прослушвайте внимателно и целия й радиотрафик — приемане и предаване. Имате ли преводач от китайски?

— Тъй вярно, сър.

— Добре, капитане. Между другото, как ви беше малкото име… Джим, нали?

— Джим, сър.

— Добре, Джим, дръжте ме в течение за всичко, което става при вас — незабавно ме уведомявайте и за най-дребното произшествие. Ясно, нали?

— Тъй вярно, сър.

— Добре. Радвам се, че мога да разчитам на офицер като вас в тази операция, Джим. Стар наш, опитен кадър.

— Благодаря ви, сър.

Капитанът прекъсна връзката и се отпусна на стола, разсеяно загледан в тавана. Настоящата задача не бе рутинно проследяване или мисия, в която може да се наложи обстрел на противник. Каквато обикновено възлагат на фрегатните командири. Тук имаше определен риск, може би голям, евентуално боен сблъсък, който да му струва дори и съда. В същото време налице бяха и огромни шансове. Във ВМС по принцип не съществува по-голям риск от това да потопят поверения на командира кораб. Е, това му дава и голямо преимущество — да спечели боя и да направи шеметна кариера. Или пък обратното.

 

 

Източнокитайско море

 

Корабните двигатели изреваха дълбоко в търбуха на самолетоносача. Целият корпус завибрира, Джон го усети чак в костите. Но въпреки това шумът и усещанията бяха приятни, успокояващи, докато в отстъпената му каюта очакваше да го свържат с вашингтонската щабквартира на Фред Клайн в яхтклуба. А може би Фред не е там? Възможно ли е да е прескочил някъде? Няма голямо значение, така или иначе ще го намерят. Познаваше му навиците отлично. Най-вероятно бе да си е в претъпкания кабинет. Може би се храни въпреки късния час, ако изобщо се е досетил, че трябва да похапне нещо.

Подводницата го бе отвела до самолетоносача, закотвен някъде северно от Тайван, заобиколен от цяла флотилия бойни и спомагателни съдове. Имаше натрапчивото усещане, че флотският адмирал и корабните командири са леко раздразнени. Сигурно смятат, че измъкването на работещ под прикритие в неприятелско обкръжение таен агент е прекалено дребна задача за мощния им флот, дори загуба на време и ресурси. След кратък разговор и чашка кафе с един от командирите го бяха довели направо в тази каюта. Тук се бе изкъпал, избръснал и преоблякъл. Сетне помоли да го свържат с Вашингтон.

Сега чакаше и си мислеше за уйгурите, най-вече за Алани. Надяваше се да са се измъкнали сполучливо, живи и здрави. Изведнъж телефонът иззвъня и Джон рязко грабна слушалката.

— Изтеглиха те невредим, а, полковник? — гласът на Клайн бе изцяло лишен от емоции и някак си безплътен.

— Благодарение на твоя милост, флота на САЩ и малко местна помощ — засмя се Смит и накратко докладва за развитието на нещата след предишния им разговор от хотела. — Уйгурите се борят за независимост от Китай, но съзнават, че едва ли скоро ще я постигнат. Затова и не хранят особени илюзии. На този етап са готови да се примирят дори и с гаранции за запазването на собствената си култура и обичаи. Мирният договор на президента Кастила ще се окаже може би именно нужният им за целта инструмент. Най-малкото ще помогне, а може пък да доведе и до нещо далеч по-съществено.

— Ето ти още една причина да се постараем да помогнем за подписването му — отвърна Клайн. — Значи Махмут се оказа Мондрагонов агент?

— Мисля, че трябваше да те информирам за това.

— Точно така. Нещо ново относно декларацията?

— Предполагам, че досега са я унищожили. Ако им сече пипето… поне онзи екземпляр.

— Възможно — Джон ясно чуваше пухтенето на Фредовата лула. — В същото време докладваш, че според теб са те проследили с уйгурите чак до онзи плаж. А при положение, че са унищожили документа, защо ще се налага да те елиминират? Това намирисва на непрофесионално престараване. Определено ненужен риск. Убеден ли си, че преследвачите не са били от полицията или органите на сигурността?

— Достатъчно убеден.

Пухтенето отсреща се усили.

— Тогава значи има нещо друго. Не желаят декларацията да попадне в наши ръце, това е очевадно. Обаче имаха предостатъчно време да решат проблема така, че никой никога да не може да се добере до нея. При това се опитват да те ликвидират, и то със собствени усилия. Без помощта на полицията.

Джон се замисли, усещаше накъде бие Клайн.

— Въпросните хора просто не желаят китайското правителство да разбере за декларацията, пък и за стоящия зад нея случай, още повече, че в цялата работа се е набъркал и американски агент. А в ДОБ знаеха, че съм там и че за моето присъствие си има причина, но така и не можаха да я разберат. Конците дърпа същата фигура, която е принудила Юй Юнфу да се самоубие, тя и не желае случаят да се разчува.

Помисли още и запита:

— Дали пък по върховете в Пекин не е започнала вътрешна борба за власт, а? Не знаеш ли нещо?

— Или за това става дума, или за сенчеста сделчица на някой от шанхайските баровци.

— В нов Китай това не е ли все едно и също?

Пухтенето отсреща спря, в тишината сякаш затрептя скрито напрежение. А Клайн каза:

— Според мен китайското правителство не знае какво пренася „Императрица майка“. Такъв трябва да е случаят!

— Хайде де! Възможно ли е това? Именно в Китай? Нали там всичко се съгласува с ръководството? Партиен контрол, комитети, съвместни решения и прочие, нали? Дявол ги взел, та те дори и в тоалетната не ходят поединично.

— Това е единственият логичен отговор, полковник. Някой си, определено достатъчно високо в йерархията, се опитва да внесе напрежение в отношенията между Китай и САЩ. Да, борба за власт е, само че в международен контекст.

Джон изруга тихичко.

— Китай има достатъчно тежки ядрени оръжия. Доста по-тежки, отколкото светът допуска.

Отново настъпи тишина, злокобна, напрегната.

— Джон, виж, създадената вече ситуация се оказва далеч по-сложна, отколкото очаквахме. И ако съм прав, значи президентът непременно трябва да получи доказателства за истинския товар на „Императрица майка“, преди да е взел решения какви точно действия да нареди. Сега ще уредя военновъздушните сили незабавно да те прехвърлят в Тайпе. Оттам ще хванеш още първия полет за Хонконг.

— С каква легенда?

— Проучихме компанията „Донк & Лапиер“ — представлява конгломерат с интереси в международните превози и електрониката. Работят и в областта на биотехнологиите, което ще ти свърши чудесна работа.

— Вече не мога да се явявам под собственото си име.

— Разбира се, че не можеш. Уредил съм да се представяш за един от колегите си от АИМИИБ. Майор Кенет Сен Жермен.

— Хм, с него си приличаме, но винаги могат да проверят и да разберат, че си е в института.

— Няма да стане. Той прие покана да посети Чили с едни алпинисти. Аз пък уредих допълнителните подробности.

Смит се усмихна.

— Вярно е, че Кен на такава покана не може да устои. Хубава работа си свършил. Тогава остава да наредиш на твоите хора да уредят среща, на мен или по-точно на Сен Жермен, с шефа на „Донк & Лапиер“ — да обсъдим работата на фирмата в областта на вирусите.

— Смятай, че е уредена.

— А не проверихте ли досието на онзи убиец — Фен Дун?

— Нямаме такова, все още го проучваме. Изглежда, досега не е бил достатъчно важен. Ти заминавай за Тайпе, аз тук ще докладвам на президента. Няма да се зарадва на новините.

— Имам още нещо за Дейвид Тейър.

— Какво?

Смит предаде получената от Махмут информация.

— Въпросният полеви затвор се намира недалеч от Дацзу, на около седемдесет мили североизточно от Чунцин. Очевидно става дума за по-ниско ниво на сигурност, поне според китайските разбирания.

— Добре. Ще поработя по информацията, в случай че се вземе решение да го изтеглим. Прости ограждения не могат ни спря, нито пък обикновени затворнически съоръжения и охрана. Ще помогне и фактът, че има някакви привилегии и само един съкилийник. Може пък да решим да измъкнем повечето политически затворници, така ще му създадем прикритие — на него и цялата мисия. Само че не ми харесва местонахождението на затвора — областта е гъсто населена. Не ми се нрави и фактът, че непрекъснато го местят. Представи си, че го преместят тъкмо когато се наканим да влезем?

— Според думите на Махмут той е в Дацзу вече доста време. Едва ли тепърва ще го местят отново.

Сега пак долови пухтенето на Клайновата лула. Фред напрегнато мислеше по въпроса.

— Е, добре, ще видим. Не е чак толкова лошо, защото затворът пък е недалеч от границите с Бирма и Индия.

— Е, не е чак толкова близо.

— Значи ще трябва да поработим малко повечко. Така или иначе ще свършим работата. Но ти се занимай с декларацията, полковник. Тя ми е адски нужна, и то бързо.

 

 

В Индийския океан

 

Капитан първи ранг Биенас влезе при радарните оператори. Спря зад втория по ред и впи очи в екрана.

— Колко пъти сменяват курса?

— Със сегашната промяна общо три пъти, сър — отвърна младежът и вдигна очи към него.

— Опишете операциите им.

— Първо се отклониха на 45 градуса в северна посока, сетне…

— За какво време? Колко път в мили?

— За час покриха около 20 мили.

— Добре, продължавайте.

— Сетне се върнаха в предишната си позиция и останаха на нея за близо час, тогава за около час отново свиха на север. И пак се върнаха на стария си курс.

— Значи съдът е там, откъдето започнахме?

— Тъй вярно, сър. Почти на същия курс.

— И ние променяхме съответно курса си, нали?

— Тъй вярно. Докладвал съм позициите ни всеки път.

— Окей, Били, добра работа.

— Благодаря, сър — ухили се операторът.

Биенас обаче не върна усмивката, а със загрижено лице напусна помещението и тръгна към капитанската каюта. Стигна вратата и почука.

— Влез.

Капитан Червенко бе зад бюрото, записваше нещо в дневника. Незабавно забеляза угриженото лице на помощника си.

— Какво се е случило, Франк?

— Мисля, че са ни усетили, сър — отвърна Биенас и преразказа разговора си в радарното отделение.

— И всеки път сме променяли курса?

— Опасявам се, че да, сър. Дежурен е бил Канфийлд. Пък той нали си е новак.

Червенко въздъхна и кимна.

— Е, по-добре да бе станало по-късно, но няма как. Така или иначе щяха да ни усетят. Интересно какъв им е радиотрафи…

В същия миг иззвъня вътрешният телефон.

— Радиоотделението докладва: долавяме значителен радиотрафик на китайски.

— Ха — възкликна Червенко, — тъкмо за това говорехме. Мичман Уао на мостика.

— Слушам, сър.

Капитанът натисна друго копче на интеркома, обадиха се от машинното.

— Главен механик, нужна ми е пълна мощ. До дупка.

Сетне се изправи и побутна Биенас към вратата.

— Хайде на мостика.

Там завариха Уао, който незабавно докладва:

— Разбрали са, че сме по петите им, сър, и панически потърсиха връзка с Пекин и Хонконг.

— Панически? — тихо попита Червенко.

— Тъй вярно, сър. Странно наистина. Знаят кои сме. Искам да кажа, разпознали са, че сме боен съд на САЩ. Фрегата на ВМС.

— Значи на борда имат военен радар — усмихна се накриво Биенас.

Капитанът кимна смръщено и незабавно отправи бинокъл към хоризонта.

— Нареди на механика да даде всичко от себе си. Вече няма какво да се крием. Нека видят пък ние какво носим на борда.

Денят бе ясен, слънчев, морето сравнително кротко, видимостта почти отлична. Фрегатата бързо увеличи скорост, набра около 28 възела и намали чак когато китайският кораб се показа.

Капитан Биенас също насочи бинокъла си.

— Същото ли виждаш, Франк? — пошегува се Червенко.

Биенас кимна. На палубата на „Императрица майка“ се бяха струпали множество членове на екипажа, сочеха с ръце към морето и оживено ръкомахаха. На пристройката над тях се появи офицер и видимо закрещя нещо, но напълно безрезултатно.

— Онези юнаци се поразтревожиха — рече Биенас.

— Именно — потвърди капитанът. — Никой не им е казал, че продължаваме да ги следваме и сега са изненадани. Но така или иначе някой е очаквал да се появим… ние или някой като нас.

— Иначе защо им е такъв радар и специални оператори.

— Точно така. Франк, поеми мостика. И ги дръж под око. Изкъсо. То рибата вече е хваната, значи можем да подготвяме тигана.

— Какво смятате, че ще направят китайците, сър?

Червенко вече слизаше по стълбата с намерение да се свърже с адмирал Броуз и да докладва. Извърна се и сви рамене:

— Не съм сигурен. Но смятам, че доста хора във Вашингтон ще си зададат същия въпрос много скоро.