Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Аферата „Олтмън“ (13)

Глава дванайсета

Петък, 15 септември

 

Оперативното управление на ДОБ бе настояло временно да ползва помещения на районната полиция на „Ханкоу Лу“ 210 недалеч от Бунд. Затова сега майор Пан Айту седеше зад бюро в тясна стая там и през очилата с рогови рамки смръщено се взираше в купче документи. В досието на обикновения уличен престъпник пред него (за чиито действия по-късно днес щеше да свидетелствува пред съда) нямаше нищо необичайно или извънредно, на което да отдадем ядовития му вид. Просто такава бе истинската му същност и физиономия насаме със себе си. Иначе си слагаше маската с благодушната усмивка и още по-благия тих глас. Тя му беше за пред хората и вървеше в тон с консервативните костюми и папийонките, така по-лесно хипнотизираше поредната си жертва. И външният му вид на дребничък, възпълен и закръглен човечец бе също дълбоко измамен — под дрехите се криеше звяр със стоманени мускули, добре обучен, трениран, можещ.

Сега бе в по-друго облекло — черна кожена тужурка, кафява риза военен тип, черни дънки — и приличаше на излязло от някаква модерна приказка страховито джудже. В същия миг на вратата се почука и посетителят влезе, без да изчаква покана от домакина. Беше началникът на Пан — генерал Чу Куайжун.

— Засякохте ли онзи американец? — попита Чу без предисловия.

— Да, но веднага го изпуснахме — с омерзение в гласа отвърна майорът. — Лошо проведена операция. Нужни са ни по-добре подготвени хора, генерале. Изпратих там няколко екипа — те взели, та завардили само главния вход, като сметнали, че той е чужденец, не познава града, не може да се ориентира и следователно е идиот. А обектът очевидно неколкократно е влизал и излизал от други места. Напълно естествено за обучен човек.

— Ама бил ли е в Шанхай преди или не? — почти избухна генералът. — В нашата документация това го няма.

— Сигурно е имал външна помощ — подхвърли Пан.

— Помощ ли? От нашите? Невъзможно!

— Този е единственият логичен отговор на случилото се — възрази майорът. — Вербували са някого, то е напълно вероятно. След като получихме разрешение да го задържим, онези тъпаци от наблюдението се досетили, че трябва да покрият всички входове и изходи, ама абсолютно всички. И въпреки това пак пропуснали връщането му в хотела. За щастие вътре имало преоблечен наш агент — той го засякъл.

Генералът въздъхна шумно и гневно. И за пореден път си каза, че бюджетът на дирекцията е прекалено малък, за да осигури добро обучение и точни умения за редовите агенти. Отпусна мощното си туловище на стола срещу бюрото и заприлича на наклонена напред голяма хищна птица. Плешивото теме блесна под твърдата луминесцентна светлина, дребните, потънали в орбитите очи се впериха в майора.

— Значи в крайна сметка пак го няма?

Майор Пан търпеливо описа развитието на събитията от мига на влизането на агентите му в хотелската стая на Смит, където заварили целия му багаж, гонитбата в метрото, по улиците и в лунтаните в района около Френската концесия.

Генерал Чу слушаше внимателно. Изчака Пан да довърши, помисли малко и изтърси в типичния си стил:

— Значи пак нямате никаква идея за какво е дошъл в Шанхай този предполагаем учен?

— Вижте, шефе, той наистина е учен. Смит е именно такъв, за какъвто се представя. Автентичен. Въпросът е още с какво друго се занимава и върши? И макар и да не знаем още защо точно е тук, някои отговори вече се оформят.

— Какви отговори?

— Поредица събития — поне по мое мнение — вече подсказват определени цели и направление — рече Пан и започна да отмята с пръсти: — Първо — изчезнал е един тип — Ейвъри Мондрагон, ние го водим на отчет при нас — той е добре известен американски китаист, работеше в Шанхай редица години за различни американски фирми и делови начинания. Приближени до него хора твърдят, че липсва още от сряда.

Чу се наклони още повече към Пан.

— Един ден преди Смит да цъфне в Шанхай, нали така?

— Точно така — потвърди Пан. — Интересно съвпадение, нали? Второ: чистачката в един бизнес център открила мъртвец в офиса на Юй Юнфу — президент и директор на фирма на име „Летящият дракон“ — международна корабна агенция за превози с връзки в Хонконг и Антверпен. Трето: същият Юнфу и съпругата му също са изчезнали. Или поне в къщата му не намерихме никого, в гаражите нямаше автомобили.

— А за него какво знаем?

Пан кимна към разхвърлените на бюрото документи.

— Ето ги тук основните моменти от досието му. Млад мъж, бързо израснал в кариерата, доволно богат в момента. До известна степен фактът се обяснява с роднинската връзка — зет е на Ли Аожун. Ли е голяма клечка в Шанхай и…

Генералът внезапно показа доста жив интерес.

— Чакай, чакай, лично познавам и Ли, и дъщеря му. Той е стар, уважаван партиен член. Възможно ли е…

— Вижте, шефе, така или иначе и тя, и зет му са безследно изчезнали, а намереният мъртвец в офиса на Юй е финансистът на компанията. Застрелян. Да говорим ли за още съвпадения?

Чу се размърда на стола.

— Така ли? Ковчежникът, а? Така, така, хм… Интересно, знаеш. И сега търсим Юй и жена му, а?

— Естествено.

— А баща й?

— Ли Аожун ще бъде разпитан утре сутринта.

Чу кимна и се замисли.

— Какво друго?

— В кола недалеч от летище Хунцяо и близо до дома на Юнфу се появи още един труп. Младеж, бил е преводач и шофьор, работел с туристи. Интересното е, че е следвал в САЩ доста време.

— Подхвърляш, че той може да е помагал на нашия полковник Смит?

— Различни служители от хотела разпознаха снимката му. Виждали са го във фоайето след пристигането на Смит. Хайде да обобщя: живеещ постоянно тук американец изчезва. На следващия ден пристига полковник Смит, убит е финансистът на корабна агенция, изчезват президентът на същата и съпругата му, и още един мъртвец, образован в САЩ шанхаец — преводач и шофьор, убит същата нощ и открит край дома на Юнфу.

— Имаш ли някаква теория?

— Само нещо като възможен сценарий — предпазливо отвърна майорът. — Мондрагон разкрива нещо около фирмата на Юй Юнфу — смята го достатъчно важно за американците. Смит пристига, за да чуе информацията на Мондрагон и да я предаде където трябва. Обаче нещо тук се издънва. Каквато и да е причината, преводачът е нает или определен за водач и помагач на Смит.

— Може и да си прав… ако е така, значи у нас има хора, които не желаят американците да получат информацията на Мондрагон. Е?

— Точно така — кимна майорът.

Генералът бръкна в джоба на типичния маоистки костюм, който носеше тази вечер, и извади дълга, тънка пура. Отхапа крайчеца, запали, пусна дебело кръгче дим.

— А полковникът получи ли си онова, за което е дошъл?

— Е, именно това не знаем.

— Значи трябва да го научим.

— Разбира се.

Чу пусна още няколко кръгчета, сега изглеждаше поуспокоен.

— Значи, ако го е получил, сега ще бърза да напусне страната.

— По всички възможни изходни пунктове съм поставил наши хора.

— Съмнявам се. То, крайбрежието, е безкрайно, нали, майоре?

— Той не е там.

— Значи тогава си знаеш работата — генералът пусна още дим, махна с ръка. — Ами ако не е получил информацията?

— Ще остане в Шанхай, докато я получи.

Чу отново се замисли.

— Тц, не мисля така… смятам, че също ще побърза да се чупи. Прикритието му тук е изгърмяло, ние знаем доста неща, той не може да не си дава сметка за този факт, както и за това, че повече работа тук не може да върши. Показа се достатъчно интелигентен сега тепърва да се опитва да използва обществен транспорт или международни линии. Значи ще се опита да си уреди индивидуално извеждане. И то някъде от крайбрежието. А на нас задачата ни е да го открием, да засечем и евентуалната агентура, която може да му помага тук — американска и всякаква друга, — и да го спрем при опита му да излезе от страната. С малко късмет ще засечем и външните помагачи.

Дръпна здраво от пурата и се усмихна доволно на собствения си анализ.

— Ами да, ще бъде много приятно, не мислиш ли, Пан? Оставям ти да свършиш тази работа.

* * *

Част от стената отново се отмести. Джон Смит стоеше отсреща с берета в ръка, скрита зад гърба. Пак бе облечен в черно — пуловер, дънки, меки маратонки с гъвкави гумени подметки, раницата на рамене.

От процепа излезе Ашгар Махмут, последваха го три жени със сериозни лица, типично облечени — леки панталони или джинси, блузи и жилетки. Едната носеше и блейзър, другата — вързоп дрехи, третата — чанта. Оказа се пълен гримьорски комплект с нужните пудри, бои и разни мазила. Бяха височки, стройни, с гъста и лъскава като смола черна коса. Едната бе по-висока от другите, с опънато, възслабо лице, сякаш изваяни от майстор скулптор скули и прибрана отзад коса. На брадичката имаше симпатична трапчинка, по устните й заигра усмивка, когато зърна американеца. Беше истинска красавица и си го знаеше, при това, изглежда, фактът я забавляваше.

След жените влязоха още двамина. Ашгар огледа Смит и коментира:

— Виждам, че отново сте в работни дрехи.

— Така е по-добре.

Високата хубавица заговори на отличен английски с подчертан американски акцент:

— Така ли е модно да се облича човек във Вашингтон днес?

Рече това и усмивката й стана още по-прелестна.

— Мода само за агенти на мисия — отвърна Смит, също широко усмихнат.

Единият от мъжете заговори на Ашгар. Смит се заслуша, езикът му заприлича на узбекски — беше го чувал в Афганистан, но може би се лъжеше.

Ашгар отговори, сетне преведе заради Смит.

— Токтуфан се чуди къде си държите оръжията. Рекох, че пистолетът е вероятно в ръката ви или на колана на гърба под пуловера, а ножът — някъде в единия от крачолите.

— Не е далеч от истината.

Ашгар се усмихна и продължи:

— Другият от нашите се казва Мирканмиля, а дамата, дето заговори на английски, е сестра ми Алани. Сега жените ще се опитат да ви променят физиономията, та дано заприличате на уйгур. Носят и дрехи. А ние ще се поразходим.

— Къде?

— Навън, да обсъдим плана за най-удачни действия от гледна точка място за среща, транспорт, а и нашия собствен външен вид. Оставяме ви в сръчните Аланини ръце.

И тримата се измъкнаха през дупката, стената отново се намести. Жените заговориха на уйгурски, но повече говореха другите две, чиито имена така и останаха неспоменати. След малко Алани посочи стол и рече:

— Седнете тук, полковник Смит, и ако обичате, свалете пуловера.

Джон изхлузи дрехата и остана по черна памучна фланелка.

— Доста сте се навлекли, нали? Трябва ли за всичко да ви насочвам, сякаш сте дете?

Американецът се смая, но в следващия миг избухна в гръмогласен смях, досещайки се, че тя вероятно имитира някоя от своите американски учителки. Забележително — майтапи се, а в същия миг си рискува живота заради него самия. Свали и фланелката и долови известен интерес в очите й.

— Вие с брат ви сте доста по-различни от другите.

Интересно, досега бе говорил на брат й на „ти“, а сега говореше на „вие“. Мислено се укори, Махмут се държеше вежливо и с уважение към него.

В същото време жените си шушукаха и крадешком поглеждаха голия до кръста американец. След малко си поделиха работата и се заеха с лицето му — започнаха да нанасят тъмна пудра.

— Защо да сме по-различни? Защото говорим английски ли? — отвърна Алани.

— Разбира се, но освен това сте образовани в чужбина, което само по себе си говори за определени намерения, за целенасоченост.

— Знаете ли, че баща ни е китаец?

— Да, разбрах. Но този факт, изглежда, не означава нещо много за вас с брат ви.

— Вярно, не означава, но пък ни дава известни преимущества над останалите уйгури. А в същото време е и бреме. Защото е налице опасността да станем предатели. Разбира се, не сме такива хора и всички го знаят, но все пак вероятността си остава факт.

Изведнъж другите две жени заспориха разпалено, като ръкомахаха и сочеха лицето му с тънките четчици. Алани ги прекъсна рязко. Двете млъкнаха, наведоха очи и отново се заеха с работата. Сестрата на Ашгар поклати глава загрижено и си погледна часовника.

— А какви са преимуществата? — попита Смит.

Алани се бе извърнала към двете отново спорещи тихичко помежду си гримьорки и, изглежда, не го чу. Смит повтори въпроса и тя отвърна:

— Майка ни е дъщеря на един от лидерите на независимо уйгурско правителство в изгнание в Казахстан. И това само по себе си ни поставя в специална категория сред уйгурите, които ни възприемат като по-важни хора. А дядо ни навремето направи всичко възможно, за да ни изпрати в чужбина да учим.

Сега отново се сопна на другите две, които вече работеха върху очите му и гневно почука с пръст по часовника.

— Е, по тази причина и поради факта, че баща ни е китаец, в Пекин разчитат, че сме по-гъвкави, по-полезни като лидери, склонни да убеждаваме нашите хора, че наистина са част от голям Китай. С други думи, да станем апологети на отказ от собственото си наследство и съгласие за асимилация. А по този начин получаваме привилегии, поне докато се преструваме, че следваме плановете на Пекин. На първо място практически получаваме прикритие, дават ни и документи за право на свободно движение и пребиваване за по-продължително време на китайска територия. Естествено, следят ни, пък ние внимаваме къде ходим и с кого се срещаме.

— Ашгар каза, че често го арестували.

Алани въздъхна и кимна утвърдително.

— Вярно е. Често се безпокоим за него, но пък той е печен и досега не е попадал в крайни ситуации. Стискаме му палци.

— Опитвам се да позная откъде точно ви е акцентът. В Щатите къде учехте?

— Живеех с едно семейство от Ню Джърси и ходех на училище в техния район, сетне се записах в Университета на Небраска в Омаха. Затова акцентът ми вероятно е смесица от Източното крайбрежие и Американския среден изток — идеалното място да учиш политология и агрономия.

И да станеш лидер на предимно селскостопанска нация, помисли Смит. Правилно е разсъждавал дядото, далновидно е решил въпроса.

— А като втора специалност — партизанска война, а?

Тя се засмя.

— Е, по-скоро е валидно за Ашгар. Когато СССР навлезе в Афганистан, вашето ЦРУ веднага се захвана да обучава централноазиатски мюсюлмани, нали? Именно за това, което казахте, да се бият против руснаците. И Ашгар се присъедини към групировката на име Северен съюз. Хубавото е, че ние — централноазиатците — много си приличаме, не всеки е в състояние да ни различи от таджиките например.

Двете гримьорки вече привършваха и със задоволство оглеждаха лицето на американеца. Алани кимна одобрително и рече нещо, от което двете жени разцъфнаха в широки усмивки — явно бе комплимент за свършената работа. Сетне прибраха инструментариума — шишенца, четки и тубички, а едната почука на стената с дръжката на кинжал, който измъкна изпод дрехите си. Алани подаде на Смит огледалце.

— Ето, сам вижте резултата.

Джон се вгледа в отражението и удивено повдигна вежди — не приличаше на себе си, макар че върху лицето си усещаше нещо като маска, леплива, практически некомфортна. Очите му определено бяха „дръпнати“, кожата бе леко кафеникава, нарязана от бръчки, сякаш след дълго излагане на силно слънце и вятър. С малко присвиване на очите се превръщаше напълно в уйгур.

— Трудно ще ви отличат от група наши хора — коментира Алани.

— Да се надяваме, че няма да ни спират.

— За спирането можете да бъдете сигурен. Стопроцентово ще има проверки. Но с нашите документи и другите, които сме приготвили специално за вас и останалите наши хора, би трябвало да минем леко. И да се надяваме, че няма да ни принуждават да слизаме от ландроувъра.

Отново си погледна часовника и добави:

— Другите скоро ще се върнат. Време е да облечете донесените от мен дрехи.

В гласа й прозвуча притеснение. Може би Ашгар закъснява и тя се безпокои? Чувството се предаде и на Смит и докато се обличаше, запита:

— Какво правите в Шанхай? Имам предвид от официална гледна точка.

— Учим се да ръководим. Е, всъщност това важи повече за Ашгар и за мен. Някои от нашите ги обучават за административни ръководители на села, други за агентурна работа в полза на Пекин. Това е официалната страна, както питате. Иначе всички сме част от нелегалната съпротива.

Смит навлече торбести кадифени панталони върху дънките.

— Както усещам, водите особено опасна игра с китайците.

— Отлично си даваме сметка за това. Познаваме и рисковете — вече мнозина от нашите са арестувани и разследвани, около двеста души бяха екзекутирани — отвърна Алани, като го гледаше право в очите. — Това може да е игра за ЦРУ и хора като вас, но за нас е избор за начин на живот.

Джон трудно закопча върху пуловера износената и негладена бяла риза, а отгоре й трябваше да сложи още една — фланелена. За щастие тя се оказа достатъчно широка.

— Аз не съм от ЦРУ. И никога не съм смятал за игра онова, което върша.

Тя замълча, без да откъсва поглед от очите му, а след малко каза:

— Да, мисля, че казвате истината.

— Никой не ме е питал защо съм тук и каква е задачата ми. Не че ще ви кажа, ако ме запитате.

— Принципът е железен: не можеш да издадеш онова, което изобщо не знаеш, нали? Винаги сме го следвали. При това вие работите против китайците или имате за задача нещо свързано с предстоящото подписване на договора за човешките права. Няма начин да не е така. А това на нас ни е напълно достатъчно.

В стената нещо заскърца и проходът започна да се разширява. Ашгар не изчака пълното отваряне и се промъкна, вече облечен в груби селски дрехи и овчарски ботуши. На главата носеше плътно прилепнала по темето шапчица, а отгоре й широкопола сламена шапка. Първата му работа бе да се вгледа в Смит. След малко подхвърли:

— При слаба светлина ще минете идеално.

Обърна се към Алани и добави:

— Готови сме.

— Къде отиваме? — попита Джон.

Ашгар го поведе към кухненската маса, където разтвори карта на шанхайския регион и допиращите се области. Потупа с пръст място на юг от града.

— Ето тук има изоставена пагода — на хълм недалеч от морето откъм по-широката част на залива Хуанчжоу, между Цзиншан и Чжапу. Крайбрежието е доста каменисто, все пак има и няколко плажни ивици. С камъчета, но приемливи. Едната е малко по-голяма и се надявам да свърши работа.

— Дълбочина на водата?

— Не съм сигурен, полковник, съжалявам. Но Токтуфан е бил там и твърди, че малка лодка е в състояние да стигне брега.

— Добре, сега аз да видя — рече Смит и посегна към раницата, от която извади черна найлонова чантичка.

От нея измъкна нанесена върху сателитна снимка подробна топографска карта на шанхайската област и бързо отбеляза координатите в мъничко водонепроницаемо тефтерче. И двамата си прибраха картите. Сега бяха готови за тръгване.

— Не си забравяйте шапките — напомни на американеца Алани.

Джон постави традиционната уйгурска шапчица, сетне и сламената. Жените вече излизаха една след друга и Смит понечи да ги последва, но Махмут го хвана за ръката и обясни:

— Ние ще минем по друг път.

Изчакаха секцията в стената да се затвори и Ашгар го поведе през стаите към най-отдалечената спалня. Там натисна част от корпуса на стенен шкаф и в линолеума пред него се открои изрязан капак. Вдигна го, отдолу се откри черна дупка.

— Ето, оттук е нашият път.

Джон се поколеба.

— Ще мога ли да мина?

— Веднага по-надолу се разширява. Не се безпокоите, полковник. Фасулска работа.

Ашгар седна на пода и провиси крака в отвора. Сетне леко скочи и почти се скри.

Нямаше как, Смит повтори движенията и усети, че едвам минава през горното ниво на изрязания отвор. В ноздрите му нахлу мокър мирис на почва и камъни, почувства се като в гроб. Раменете му се опираха в стените на тъмен, влажен тунел с набити в стените подпори, които държаха нисък дъсчен таван. Сетне стана малко по-свободно, отпред се появи светлината на джобно фенерче, след малко отново стана тясно и още по-ниско. Затова пък видя краката на Ашгар. Наложи се да клекне, сетне и да легне.

Гласът на уйгура стигаше до него леко приглушен.

— Не бойте се, полковник, оттук са минавали и по-едри от вас хора. Само не отделяйте очи от обувките ми и светлината. Става дума за някакви си 25 ярда^[1].

И Ашгар залази напред, светлината замига и почти се скри. Джон упорито го следваше, за пръв път в живота си усетил ужасите на истинска клаустрофобия: дишаше с мъка, макар че практически въздух имаше напълно достатъчно, убеден, че всеки миг стените ще се срутят отгоре му и той завинаги ще си остане тук, студен и бездиханен. Дробовете му сякаш пареха, в слепоочията му кръвта направо бумтеше.

Лазеше, спираше да поеме въздух и по едно време реши, че времето е спряло. Ето, вдишва, още десетина, двайсет, трийсет сантиметра… метър… Диша, лази. Диша, лази. Следваше мяркащите се отпред подметки и очакваше тунелът да го погълне в небитието.

Изведнъж въздухът се промени, макар че тук сега вече смърдеше на нещо друго. Джон загълта големи глътки като изхвърлена на брега риба.

— Да побързаме — делово нареди Ашгар и започна да се изправя.

Тунелът се разширяваше, таванът отиваше все по-нагоре. Излязоха в канал, отварящ се към задръстена със стари мръсотии тясна алейка. Тук вонята бе грозна, обстановката повече от мизерна, но на Смит му се стори, че никога в живота си досега не е виждал по-приветлива гледка.

Ашгар бързо закрачи напред, Джон го последва, стигнаха метална решетка с вратичка, след нея излязоха на неголяма улица. В края й стояха два ландроувъра. Силни ръце го поеха и наместиха в единия. Усети, че сяда направо на пода, притиснат помежду две жени и трима мъже. Седалките бяха демонтирани с цел да се освободи повече място. Разпозна Токтуфан, Мирканмиля и двете гримьорки. Другата жена бе непозната, но всички бяха облечени в овехтели и типично уйгурски национални носии. Алани седеше отпред до шофьора, който бе не друг, а самият Ашгар.

— Защо колите са две? — шепнешком попита Джон.

— За заблуда. Отвличане на вниманието — ако полицията стане прекалено любопитна.

Бяха във втория автомобил. Първият вече потегляше, натоварен по същия начин — с насядали, плътно притиснати един до друг хора. Ашгар изчака няколко минути и тогава потегли. Движеха се по пусти, тъмни улички, бе доста рано и тъмно. Стигнаха широк, първостепенен път, но и там трафикът бе все още съвсем слаб.

Ашгар извърна глава, рече:

— Ще хванем по магистралата Хухан към Хуанчжоу. И да кажа истината: уязвими сме, защото изпъкваме като черно петно върху бял сняг. Осмина уйгурски селяшки тиквеници абсолютно извън типично за тях място. Надявам се да изглеждаме достатъчно смешни и смотани, та да ни вземат на майтап, с подигравка, а не на сериозно. Ако хората на ДОБ вече не душат по следите ни или се хванат на примамката с първия джип, може и да стигнем до мястото.