Джеймс Крюс
Тим Талер или продаденият смях (9)

Осма кола
Последният неделен ден

Когато настъпи неделята — последната, която Тим прекарваше в родния си град — още на закуската можеше да се види колко се вълнуваше мащехата. Тя бе сварила особено силно кафе, което лакомо поглъщаше, а не ядеше почти нищо. Беше дала на Тим повече пари, отколкото той бе й поискал. Бе облякла най-скъпата си официална рокля и приготвила наметката си от лисичи кожи.

— Многосъмлюбопитнадалище спечелим — крякаше тя като гъска. — Знаешливеченакой конщезаложиш, Тим?

— Не — отвърна, вярно на истината, момчето.

— Амакак, че немислишливечезатова?

— Тим си знае работата — намеси се Ервин. Успехите в залаганията на неговия заварен брат го изпълваха колкото със завист, толкова и с респект.

След закуската тримата се отправиха с такси за хиподрума. Като стигнаха, мащехата веднага се запъти към гишетата за подаване на фишовете, но Тим каза, че му било нужно малко да се поогледа, да послуша какво се говори за различните коне. Мащехата и Ервин одобриха това и му позволиха самичък да се пошляе в навалицата, за да подслушва разговорите. На хиподрума го бяха почти забравили, защото не бе идвал вече цяла година. Но някои хора все пак го познаха и шепнешком го сочеха на другите. А някакъв мъж с къдрава кафява коса и остри воднистосини очи проявяваше особен интерес към момчето. Той го обикаляше, както куче обикаля около господаря си, наблюдаваше го колкото постоянно, толкова и незабележимо, а накрая застана до него, когато Тим изучаваше табелката с имената на конете.

— На Мусон изглежда никой не залага — подхвърли той подчертано небрежно и без да поглежда към момчето. — Ти ще залагаш ли?

— Да — отвърна Тим. — И тъкмо на Мусон.

Сега непознатият обърна глава:

— Това е много рисковано, момчето ми. Мусон няма никакви изгледи да победи.

— Ще видим! — рече Тим.

Надуваше го смях, но той не можеше да се смее. Само изгледа сериозно и малко тъжно непознатия, който започна сега да си прави шеги с намерението му да заложи на такъв безнадежден кон.

По пътя към гишето непознатият продължи да остроумничи. Правеше си шеги с дребните жокеи, а едновременно с това внимателно следеше лицето на момчето. Нито мускулче не трепваше по него.

Наблизо пред гишето той изведнъж се спря. Неволно се спря и Тим.

— Казвам се Крешимир — представи се непознатият. — Аз ти желая доброто, мойто момче. Знам, че на тоя хиподрум ти никога не си губил нито едно залагане. Това е много рядък случай и едновременно с това е много странно. Може ли да те запитам нещо?

Тим срещна воднистосините очи, които му напомняха за някого, но той не знаеше за кого. Каза:

— Заповядайте!

Тихо и без да изпуска момчето из очи, господин Крешимир го запита:

— Защо ти никога не се смееш? Не обичаш ли? Или пък… не можеш?

Кръвта нахлу в главата на Тим. Кой беше тоя мъж? Какво знаеше? Изведнъж му се стори, че тоя човек има очите на Лефует. Дали не беше преобразеният Лефует, който искаше да го изпита?

Момчето изглежда бе забавило отговора си прекалено дълго, защото господин Крешимир каза изведнъж:

— Твоето мълчание е достатъчно красноречиво. Може би ще мога да ти помогна някой път. Казвам се Крешимир. Не забравяй това. Довиждане.

И изчезна в навалицата. Обезпокоен, Тим отиде на гишето и заложи всичките си пари на Мусон. След срещата с господин Крешимир решението му да напусне най-късно утре града бе станало още по-твърдо.

Мащехата и Ервин го откриха при гишето. Очевидно бяха го чакали тук. Този път Тим не издаде на кой кон бе заложил. Но за пръв път отиде да гледа заедно с тях надбягването.

Мусон се оказа един необикновено буен млад жребец, който щеше да се надбягва сега за трети път. Общото мнение бе, че конят е допуснат прекалено рано до надбягванията. Досега бе постигал само средните места в класирането. Вярно че единия път в началото на състезанието той бе полетял като стрела най-отпред, но скоро бе изостанал и както обикновено бе пристигнал до целта заедно с групата коне със средни възможности.

Всичко това Тим научи от разговора на двамата мъже, които стояха до него. За пръв път той бе в напрежение, очаквайки резултата. Боеше се, че след срещата с Крешимир договорът му с карирания господин Лефует можеше да е станал невалиден. Резултатът от това надбягване щеше да покаже дали опасенията му имаха основание.

Сигналният пистолет изгърмя. Когато конете се бяха вече развихрили Мусон достигна до четвъртото място, което държеше, общо взето, постоянно. Двамата мъже до Тим разговаряха за коня, който беше най-отпред. Но после разговорът им премина към Мусон. В надигащия се шум на публиката Тим можа да улови от разговора им само: „много е научил… пести си резервите… ще се развие…“.

Изгледи за победа Мусон като че ли нямаше. Той държеше четвъртото място, но конете пред него увеличаваха разстоянието и го оставяха все по-далеч зад себе си. Ервин и мащехата настояваха Тим да им каже на кой кон е заложил, но момчето бе станало несигурно. Очите му следяха уплашено надбягването. Мусон сега едва забележимо се придвижваше напред. Но до финиша оставаше още съвсем малко.

И тогава изведнъж челният кон стъпи накриво, олюля се. Двата коня, които бягаха близко зад него, се подплашиха и се отклониха леко настрани. В този миг Мусон префуча по права линия край тях и с един блестящ заключителен спринт премина като безспорен победител през финиша.

Виковете на публиката изразяваха повече разочарование, отколкото възторг. Тим чу край себе си:

— Това беше най-идиотското надбягване, което съм гледал!

На голямата табела за резултатите името „Мусон“ се появи най-отгоре. Тим въздъхна облекчено. Как му се искаше сега да се засмее. Но вместо това той извади мълчаливо отрязъка от фиша, подаде го на мащехата и рече:

— Спечелихме. Ако обичаш, иди ти да вземеш парите.

Госпожа Талер, съпроводена от Ервин, се втурна към гишетата. Без да ги дочака, Тим се качи на трамвая, отиде вкъщи, извади от часовника договора и спестените пари, скри едното под хастара на шапката си, а другото във вътрешния джоб на палтото и тъкмо щеше да напусне къщата, когато чу да пристигат мащехата и Ервин. Скри се бързо зад завесата на малкия килер с метлите. Мащехата викаше името му, но той не се издаде.

— Къдемождасеезапиляло туймомче? Напоследъкетакъв странен.

Гласовете се загубиха във вътрешността на апартамента. Тим чу още Ервин да пита: „Сега много ли сме богати“. А острият глас на мащехата каза нещо като: „… и четиридесетхиляди!“.

„Е — помисли си Тим хладно и спокойно. — Тогава двамата нямат повече нужда от мене.“

Той напусна килерчето, отвори и затвори външната врата толкова тихо, колкото бе възможно, промъкна се долу под прозорците, покрай стената до отсрещния парк и хукна колкото му държаха краката към гробището, в източния край на града.

Чак когато дебелият мустакат пазач на гробището го спря на входа и го запита за номера на гроба, на Тим му стана ясно, че сигурно е попаднал на погрешен адрес с искането си за мраморен надгробен камък. Все пак той реши да направи опит. Запита:

— Мога ли да поръчам при вас един мраморен надгробен паметник?

— Мраморът не е разрешен при нас. Разрешено е само от пясъчник — измърмориха големите мустаци. — Освен това каменарят не работи в неделя.

Изведнъж на Тим му хрумна нещо много дръзко:

— Искате ли да се хванем на бас, че моят баща има паметник от мрамор? На него пише със златни букви: „От твоя син Тим, който никога не ще те забрави“.

— Ще загубиш баса още преди да си го сключил, момко.

— Въпреки това се обзалагам. По на един шоколад. — Тим бе зърнал един шоколад върху прозоречната дъска на портиерската будка.

— Че имаш ли пари за цял шоколад?

Тим измъкна своите банкноти от палтото си, показа ги:

— Ще се обзаложим ли сега?

— Най-идиотският бас, който съм сключвал някога — измърмори пазачът на гробището. — Е хайде, от мен да мине!

Те подкрепиха баса с един удар на палците си и тръгнаха през огромното, приличащо на парк гробище към гроба на господин Талер.

И още отдалече видяха трима мъже в работни дрехи край гроба. Дебелият пазач ускори крачките си.

— Ама това е… — пръхтеше той като морж и вече почти тичаше.

На гроба тъкмо бе поставен един нов-новеничък паметник. От мрамор. Върху него със златни букви стояха името на бащата и двете дати — рождената и тази на смъртта му. А под тях пишеше: „От твоя син Тим, който никога не ще те забрави“.

Работниците ни най-малко не обърнаха внимание на крясъците на пазача. Те му показаха няколко документа, които доказваха, че този паметник е поставен напълно законно. Имаше дори специално разрешително паметникът да бъде от мрамор. Пазачът тъкмо бил малко задрямал, когато дошли мъжете, та те решили да не го будят.

— Впрочем — добави единият от тримата — разноските щели да бъдат платени от някой си Тим Талер.

— Точно така — каза Тим. — Ето ви парите!

Той ги извади за втори път и ги наброи в ръката на единия от работниците. Останаха му само петдесет пфенига^[1].

Гробищният пазач се повлече ръмжейки към будката си. Работниците прибраха инструментите, чукнаха козирките на шапките си за сбогом и също си отидоха.

Тим остана със своите петдесет пфенига и с един странен договор самичък пред гроба на баща си. И разказа на един мъртъв всичко, което много му се искаше да разкаже на някой жив човек.

Накрая той замълча, огледа още веднъж надгробния паметник, който много му се хареса, и каза:

— Ще дойда пак, когато ще мога да се смея. До скоро… — Но се стъписа и добави: — Дано да е до скоро!

При портиерската будка той получи шоколада от ядосания пазач и с последните пари си купи билет за трамвая. Накъде щеше да пътува, още не знаеше. Знаеше само, че сега ще тръгне да търси карирания господин, за да си възвърне продадения смях. (А не знаеше, че зад единия ъгъл на гробищния дувар някакъв кариран господин плащаше за втори път на тримата работници, понеже те бяха набожни хора и държаха да им се плати двойно тая греховна неделна работа.)