Джеймс Крюс
Тим Талер или продаденият смях (27)

Двадесет и шеста кола
Маргарин

Баронът бе станал от стола и с ръце на гърба вървеше нагоре-надолу из павилиона, като произнасяше една малка реч:

— Вие знаете, господин Талер, че предвиденият от нас сортов маргарин трябва да има своя търговска марка, някое ефектно, лесно запомнящо се име, което най-добре е да напомня за нещо познато. Дълго се съвещавахме по този въпрос, защото е много важен. Доброто име на стоката представлява пари в брой.

Тим кимаше. Той все още не разбираше какво общо има с тая работа, но ей сега щеше да го научи.

— След всевъзможни предложения… (Баронът продължаваше разходката си.) Селек бей направи едно предложение, което ние веднага единодушно приехме като най-добро. Селек бей, това искам да ви кажа, въпреки своите странни идеи е един много полезен за нас мъж. Но това покрай другото. Неговото предложение за името на маргарина е: „Тим Талер-маргарин“.

Лефует спря и се загледа в момчето през тъмните очила, които носеше вече почти постоянно.

В лицето на Тим нищо не се промени. Момчето прие предложението изглежда с безразличие, ако не и с неразбиране. Затова баронът му обрисува последствията:

— Трябва да знаете, господин Талер, че още никъде на света не съществува маргарин със своя търговска марка. Ако го пуснем на пазара внезапно и в голямо количество, сигурно ще ни се удаде да завладеем световния пазар на маргарин. В някои южноамерикански страни бихме могли дори да купим изцяло монопола върху търговията с маргарин. Това означава, господин Талер, че вашето име ще бъде в устата на всички — от Ню Йорк до Токио, от Стокхолм до Кейптаун. И най-малкото дюкянче в някое отдалечено персийско село ще продава маргарин под вашето име. И навсякъде ще може да се види на жълт фон снимката на едно засмяно момче в синьо. Вашата снимка!

Сега Тим целият се бе превърнал в слух. Запита тихичко:

— Как ще се смея, когато не мога да се смея?

— Това е второстепенен въпрос, господин Талер, към който ей сега ще се върна. Най-напред въпроса: съгласен ли сте с марката на маргарина?

Тим не бързаше с отговора си. Беше усетил защо точно тая марка щеше да бъде особено полезна за компанията. Той, Тим Талер, беше прочутият богат наследник, чиято снимка и име бяха се появили във всички вестници по света. Значи не чрез маргарина щеше да се прочуе името му, а обратното: неговото вече известно име щеше да направи известен и маргарина.

— Скоро ли трябва да реша, бароне?

— Още днес, господин Талер! В тоя павилион. Макар че маргаринът ще излезе чак след години на пазара, най-важните решения трябва да се вземат още тези дни. Ще трябва да се хвърлят страшно много пари за подготовката. Залагаме толкова много на тая карта, че при един неуспех цялата ни компания може да изгърми.

Тим бе пъхнал несъзнателно едната си ръка в джоба, която сега изведнъж напипа писалката на Селек бей. Думите на Лефует, че цялата компания можела да „изгърми“, още звучаха в ушите му. Дали Селек бей не искаше с тая писалка да накара компанията „да изгърми“? Беше ли Селек бей негов таен съюзник?

Сякаш унесен в мислите си, той извади писалката и започна да си играе с нея, за да я има подръка в решителния миг.

Нямаше какво толкова да загуби, ако някакъв маргарин носеше неговото име, но възможно бе да спечели много, ако Селек бей се окажеше на неговата страна. И той реши да се довери на Селек бей.

— Кажете на господата, бароне, че съм съгласен!

Лефует въздъхна облекчено. Външно обаче остана спокоен.

— Тогава ще трябва пак да се сключи един договор. Ето го!

Чаените чаши бяха отместени настрана и на масата пред Тим се разгърнаха два еднакви договорни формуляра. Баронът очакваше, че момчето най-напред ще ги прочете, но Тим, който се боеше, че Лефует ще му предложи друга писалка, подписа веднага. С писалката на Селек бей.

След това баронът подписа всеки лист два пъти: веднъж от името на своята компания и веднъж като настойник на Тим. За съжаление момчето не обърна внимание на това.

— Да пием за маргарина „Тим Талер“, Тим Талер!

Баронът взе от една малка поставка две шлифовани ръбести ракиени чашки и ги напълни с ром. След което чашките звъннаха една в друга. Момчето не знаеше дали се чука за своето щастие или нещастие. (А че пиеха от рома на Джони, това му се струваше добър знак.) Баронът отново седна и заразказва как ще правят реклама за маргарина „Тим Талер“:

— Ще разказваме на хората как едно бедно малко момче от крайните квартали трогнало сърцето на богатия барон, как той обявил момчето за свой наследник и как това момче се погрижило тогава всички хора в бедните квартали да могат да си мажат на хляба евтин и хубав маргарин.

— Но това са все лъжи! — възмути се Тим.

— Вие говорите като Селек бей — въздъхна Лефует. — Впрочем рекламата никога не е лъжа, тя е въпрос на осветление.

— Въпрос на осветление ли?

Баронът кимна:

— Вижте, господин Талер, та фактите са верни, нали? Вие сте израснали като малко момче в бедните улички; вие станахте наследник на барона, и дори сортовият маргарин беше ваша идея. Сега въпросът е тези факти да се поставят в нужната светлина и ето че нашата трогателна маргаринена приказчица е вече готова. Ще бъде отлична реклама. Конкуренцията ще побеснее. Но това можете спокойно да предоставите на нас, господин Талер. Да поговорим сега за снимката.

— За снимката на смеещото се момче?

— Точно за това, господин Талер! Аз самият съм един, макар и скромен, рицар на фотографското изкуство и сам ще направя тази снимка. Всичко е приготвено.

Лефует дръпна една завеса настрана, зад която Тим предполагаше, че има някаква кухня. Но там имаше фотоапарат на статив, а край него стол, на чиято облегалка висеше вехт юношески пуловер. Но най-смайващото за Тим бе фотографският фон — една огромна снимка на неговата уличка. Точно в средата беше вратата на тяхното някогашно жилище. Всичко, до най-малките подробности, отговаряше на действителността. Момчето откри дори цепнатината в зида на съседите, където тогава бе скрило петмарковата монета. И почти му замириса на чер пипер, ким и анасон.

— Облечете, моля ви се, този пуловер и застанете пред проспекта, господин Талер!

Лефует вече пренасяше апарата заедно със статива внимателно в центъра на павилиона.

Тим извърши като насън всичко, за което го помолваше Лефует, защото образите от миналото удавиха мислите му: бащата, мащехата, бледият Ервин, приятелката на кафе на мащехата от крайната къща вляво, дюкянчето на госпожа Бебер отдясно, неделите, залаганията, разпитът вечерта, един кариран господин, един договор.

Момчето се видя принудено да поседне малко на стола, за да се съвземе. Лефует се разправяше с фотоапарата. Най-после всичко беше готово. Баронът нарочно пораздърпа облечения от Тим пуловер, за да му придаде още по-бедняшки вид, разроши косите на момчето и го изправи пред снимката на уличката. После отиде зад апарата.

— Така е добре, господин Талер. Останете на това място. А сега, повторете след мен: „Аз заемам своя смях само за половин час. Ако не го върна, отговарям с живота си“.

— Аз заемам своя смях… — Гласът на Тим отказа да се подчини.

Но баронът веднага му дойде на помощ:

— Изговорете го на части. Ще бъде по-просто. Значи: „Аз заемам своя смях…“.

— Аз заемам своя смях…

— Само за половин час.

— Само за половин час.

— Ако не го върна…

— Ако не го върна…

— Отговарям с живота си!

Едва бе изрекъл последната дума и Лефует с бързината на мишка совна главата си под черното платно на апарата: беше като в някоя палячовска комедия. Тим усети непреодолимо желание да се засмее и… се разсмя. Нещо се затъркаля от корема му нагоре, загъделичка го в гърлото и се разрази в такъв страхотен смях, че коремът го заболя, а очите му се напълниха със сълзи. Павилионът кънтеше от смеха и столът до момчето се тресеше, сякаш се смееше заедно с него. Светът като че ли се връщаше към своето равновесие. Тим Талер се смееше.

Баронът си остана скрит под черното платно в очакване да свърши смехът. Ръката му, която зареждаше светкавицата, трепереше.

Тим, който много бавно се успокояваше, направи най-после една весела гримаса и запита:

— Това ли е маргариновата усмивка, която ви е нужна, бароне?

Беше му леко и весело на душата. Баронът все още му приличаше на палячо. Той не вярваше в половината час; беше убеден, че вече за цял живот ще си има своя смях. А към Лефует под черното платно, към тоя барон, лишен от смях, заизпитва нещо като съжаление. Дори стиснатия глас, с който Лефует му даде някои нареждания, сега предизвика по-скоро съчувствие у него, отколкото насмешка. Той послушно изтегли десния си крак напред, наведе глава малко наляво, усмихна се, изговори по молба на Лефует думичките „медена паста“ (В съзнанието му в тоя миг сякаш забиха камбани), върна крака си и облекчено се засмя, щом блесна светкавицата.

— Да се надяваме, че е станала добра снимка, бароне!

Тим с удоволствие се протегна след уморителното позиране, като весело се хилеше право в обектива на апарата. Лефует си остана под черното платно. Със закрита глава той му обясни, че не можело да се разчита само на една снимка. Трябвало да направи най-малко още три.

— И всичко това за някакъв маргарин! — засмя се Тим. Но не се възпротиви, а се остави както и преди, послушно да бъде нагласян и сниман с широко засмяна уста.

След четвъртата и последна снимка Тим така се бе вдървил от позирането, че му се стори да е минало най-малко един час. А че в действителност все още не достигаха две минути от обещания половин час, това момчето не предполагаше. Не разбираше също така защо Лефует продължаваше да крие главата си под платното. Затова отиде при апарата, отметна внезапно платното и запита през смях:

— Да не би вече тайно да произвеждате маргарин, бароне?

Но смехът му секна, щом откритото лице го погледна изотдолу — едно зло лице, с тънки устни, с черни стъкла пред очите. Лицето на карирания господин!

Тим разбра, че собственият му смях го е заблудил: този мъж не му връщаше засмяната свобода. Този човек беше ужасен.

Но още веднъж смехът се появи в корема му, избликна нагоре и го накара да викне подигравателно:

— Стига сте играли ролята на дявол, бароне! Играта свърши! Вие повече няма да ме видите.

С един скок той се намери при стъклената врата. Дръпна я и хукна само по пуловер под проливния дъжд през градинската тераса.

Макар баронът да не го преследваше, Тим се втурна като обезумял в един тесен тунел, ограден от високата, непрозирна ограда на тисовите^[1] храсти. Тя го отведе в цял лабиринт от други подобни алеи. Тим тичаше веднъж наляво, после надясно, оказа се отново пред такава дебела зелена стена, хвърли се пак назад, попадна в друго задънено място, върна се, като бършеше дъжда от очите си, и безнадеждно се обърка в тия странни алеи, от които имаше изглежда само един-единствен изход — входът.

Изведнъж Тим се усети натежал, сякаш черна вода напълни крайниците му, цялото му тяло. И с цялото си тяло усети как го напускаше неговият смях. Спря се мокър между мокрите зелени затворнически стени. Дъждът плющеше в локвите пред краката му. Навсякъде около него се чуваше само едно ромолене, пляскане, падане, един силен, безкраен плач. А насред него стоеше безкрайно мъничкият Тим със своето безкрайно сериозно, тънко личице. Но изведнъж смехът му отново се появи — смехът с познатото весело изхълцване накрая. Момчето не разбра: то ли бе се засмяло или пък бяха му се изсмели непроходимите тисови стени.

А работата беше проста: Лефует стоеше зад момчето.

— Вие сте попаднали в един така наречен лабиринт, господин Талер. Елате, аз ще ви изведа!

Покорно предостави Тим едната си ръка на барона, покорно позволи да го избършат и преоблекат в павилиона, покорно се остави да бъде отведен под чадъра на един слуга до замъка.

Едва в кулата той постепенно се съвзе. Но този път никакви сълзи не му донесоха облекчение. Този път го сграбчи в лапите си една студена ярост и той смачка така гневно някаква източена нагоре червена чаша, която стоеше върху една от лавиците, че разкървави ръката си. Пусна парчетата да паднат на пода, дръпна везания шнур на звънеца и когато прислужникът се появи, мълчаливо му посочи с кървящата ръка червените стъклени парчета. Прислужникът помете парчетата, изми и превърза ръката му и тогава за пръв път каза четири думички:

— Аз не шпионин, моля!

— Може да сте, може и да не сте — отвърна Тим. — Всеки случай аз ви благодаря, че сте така любезен към мен.

Появи се Селек бей и отпрати слугата. След това се вгледа в ръката на Тим:

— Не подписа ли? Какво се е случило?

— Дребна работа, Селек бей. Подписах.

— Къде е писалката?

— В тоя джоб. Ако обичате, извадете я вие.

Старикът бръкна в джоба му, а Тим запита:

— Какво означава тая писалка?

— Напълнена е с едно мастило, което постепенно избледнява и след време изчезва напълно. Когато нашата фирма след една година обяви маргарина „Тим Талер“, вашият подпис под договора ще липсва. Тогава бихте могли да попречите маргаринът да се появи на пазара. Но го направете едва тогава, когато целият свят вече ще е узнал за сортовия маргарин!

— Ще изгърми ли тогава компанията?

Старецът се засмя:

— Не, мойто момче, тя все пак е прекалено стабилна. Но ще понесе огромни загуби. Докато бъде подготвена новата марка, конкурентите няма да спят. С време нашата компания пак ще печели много от сортовия маргарин, но никога няма да стане господар на пазара.

Селек бей седна на ъгловото канапе до прозореца и се загледа навън в дъжда:

— Не знам дали ти и аз някога ще успеем да надхитрим барона. Той е по-умен от двама ни заедно. Въпреки това ще се опитам да ти помогна. Изглежда в ръцете на барона си загубил смеха си, а пък на мен ми се ще ти пак да се научиш да се смееш!

Когато Тим уплашено понечи да каже нещо, Селек бей го прекъсна:

— По-добре нищо не казвай, момче! Но и не възлагай прекалено големи надежди на моя опит. Смехът, Тим, не е търговска стока като маргарина. Който търгува с него, измамва себе си. За смеха не може да се пазариш. Смехът трябва да бъде заслужен.

Телефонът иззвъня. Понеже дясната ръка на момчето беше превързана, Селек бей отиде при апарата, вдигна слушалката, обади се, послуша, закри с длан микрофона и рече:

— Някакъв човек от Хамбург иска бързо да говори с теб.

Тим светкавично съобрази. Беше обещал в продължение на една година да не се свързва с хамбургските си приятели. В противен случай сигурно щеше да се случи нещо лошо на господин Рикерт. Така той се видя принуден за негово добро да се отрече от собствения си приятел. Постави пръст на устните си и Селек бей каза в слушалката:

— Господин Талер вече е заминал — след което затвори телефона някак нерешително.

Скоро след това старият човек го остави. Той отново се изправи до прозореца и се загледа в продължаващия равномерно да вали дъжд.

След една година щеше да притежава Хамбургското параходно дружество и да го подари на господин Рикерт; след една година неговият изчезнал подпис щеше да хвърли в страшна бъркотия едно маргариново царство; след една година той щеше да види Крешимир и Джони, господин Рикерт и неговата майка, след една година…

Тим не се реши да си представи възможното щастие. Но горещо се надяваше на него. Надяваше се още, спокойно и с достойнство, да издържи това едногодишно околосветско пътешествие в кампанията на Лефует.

А надеждата вдига знамето на свободата.