Джеймс Крюс
Тим Талер или продаденият смях (24)

Двадесет и трета кола
Заседанието

В замъка имаше една облицована в дърво заседателна зала с дълга маса по средата, заобиколена от тежки кресла. Влезеш ли в нея, погледът ти веднага се спира на отсрещната стена, където виси някаква картина в широка златна рамка. Това е един прочут автопортрет на художника Рембранд, за който светът продължаваше да мисли, че се е загубил по време на войната или е бил унищожен.

Под самия портрет начело на масата седеше баронът. Вляво от него седяха Селек бой и Тим Талер, вдясно — мистър Пени и Зенхор ван дер Толен. Говореха — този път съвсем официално — за „положението на пазара за масло“. А заради Тим говореха на немски. (Макар мистър Пени да изпитваше затруднения с немския език.)

В началото на заседанието (защото разговор от тоя характер се нарича заседание, като че ли най-важното при тая работа е седенето), в началото на заседанието значи, мистър Пени бе запитал делово дали Тим Талер за в бъдеще ще взема участие във всички тайни съвещания. Селек бей се изказа „за“, останалите господа обаче бяха против. Момчето трябвало да вземе участие само в това заседание, първо, за да се запознае мъничко с работата на компанията, и второ, за да докладва за употребата на маргарин на неговата уличка.

Но най-напред се заговори за точиларите в Афганистан и това беше повече от странно. В течение на разговора Тим научи следното: Компанията „Барон Лефует“ подарила на населението в Афганистан около два милиона много евтини ножове и ножици. Разбира се, не от любов към хората, а за собствена изгода. Тези ножове и ножици стрували на компанията не повече от петдесет пфенига парчето. Наточването им обаче струвало двайсет пфенига и понеже това били лоши ножове и ножици, трябвало да бъдат наточвани поне два пъти в годината. Всички точилари в Афганистан обаче били служители на компанията. А някой си Рамадула, известен някога разбойник по пътищата, ги държал здраво в ръцете си. Той им доставял брусове и клиенти, а в замяна вземал толкова от приходите им, че можел половината от това, което те изкарвали, да предава на компанията на барона. Какво оставаше при това положение за точиларите, е лесно да си представим.

Сега предстоеше да се прави реклама в Афганистан и за точиларите. А в такава бедна страна като Афганистан това не можеше да стане чрез радио, чрез вестници или плакати. Защото много малко хора в Афганистан знаеха да четат, а радиоапарати почти нямаше. Затова бяха платили на улични певци, които се задължаваха да пеят песента за точиларя.

В тази песничка, която господата обсъждаха доста дълго, не се хвалеше изкуството или сръчността на точиларите, а се възпяваше тяхната бедност, та хората от съчувствие да им дават ножовете и ножиците си за точене. На немска песента имаше горе-долу тоя текст:

В села, градчета спира,

запява на пазара:

„Стар нож, сатър, секира

наостря точиларя“.

 

Върти по цял ден бруса

бедняка точиларя,

достатъчни ще му са

пет гроша на пазара.

Последният куплет трябваше да покаже колко щастлив е точиларят, когато му донесат ножици и ножове:

През цяло лято, зима

той точи без умора,

за вино, хляб да има,

благодаря ви, хора.

А че бедните точилари даваха по-голямата част от печалбата си на Рамадула и че той пък от своя страна доставяше по-голямата част от тия пари тук, в тоя замък, това песничката премълчаваше.

Тим си спомни за стария човек с дебелата глухоняма дъщеря, който бе точил ножовете на тяхната уличка, и се запита дали и този старец не е бил принуден да поделя мизерната си печалба с някоя такава компания. И потръпна при мисълта за това мръсно кралство, което щеше да наследи. А Селек бей сякаш отгатна мислите на момчето:

— Младият господар изглежда не одобрява методите на компанията. Той изглежда е на мнение, че разбойникът Радула не е сменил занаята си, а само продължава да ограбва малко по-цивилизовано отпреди. Впрочем, господа, и аз съм на това мнение.

— Знаем вашето мнение — рече късо и сухо мистър Пени.

Но баронът допълни оживено:

— Ако в една измъчена от разбойници страна цивилизоваш разбойниците, Селек бей, вече си постигнал голям напредък. По-късно, когато страната благодарение и на нашата помощ се превърне в държава на реда и закона, тогава естествено и нашите методи на търговия ще станат напълно законни.

— Същото — възрази спокойно Селек бей — ми обяснихте и когато разговаряхме за нечовешки малките заплати в плантациите на оная известна южноамериканска страна. Сега тази страна с помощта на нашите пари има за президент някакъв крадец и убиец и положението й стана още по-лошо.

— Но туй президент уважава религия — подхвърли мистър Пени.

— Тогава предпочитам един човечен президент, който да не е вярващ — измърмори Селек бей.

Зенхор ван дер Толен за пръв път взе думата:

— Господа, та ние сме само обикновени търговци, които нямат нищо общо с политиката. Да се надяваме, че светът ще стане по-добър, та да можем да търгуваме като добри приятели. И да се върнем към най-важното — към маслото!

— По-скоро към маргарина! — поправи го смеейки се баронът и започна един дълъг доклад, който много приличаше на приказките му в самолета. Той не говореше като някой любезен търговец, а като военачалник, решил да смаже своя враг — другите търговци на масло.

Тим го слушаше с половин ухо. Главата му бучеше от неприятни мисли. Той се питаше защо изобщо трябва да се търгува в Афганистан или Южна Америка, щом това се постига само по такъв грозен начин. И вече не си пожелаваше кралството на барона. Обхвана го страх от сделките и търговията. Дори сладкарското дюкянче на дебелата госпожа Бебер му се стори сега не съвсем чиста работа.

Но момчето, както се казва, трябваше още известно време да вие заедно с вълците. Защото за щастие си спомни своята важна, собствена сделка — сделката с неговия смях.

Баронът подкани Тим да повтори всичко, което бе разказал за употребата на маргарина на неговата бедняшка уличка. След разказа на момчето в съвещателната зала се възцари мълчание.

— Ния верно мого фнимание обръщали на маргарин — промърмори мистър Пени.

— А при това нашето предприятие се разрасна толкова именно чрез търговията с дреболиите, от които имат нужда бедните хора — допълни Зенхор ван дер Толен. — Непростимо сме занемарили пазара на маргарина! Би трябвало някак по съвсем нов начин да бъде организиран.

Тим, който беше се поуспокоил, каза сега:

— Винаги съм се ядосвал на това, че хората получават маслото красиво опаковано в сребърна хартия, докато нашия маргарин го гребяха от каци и ти го пльосваха върху груб табак. Защо да не продаваме на бедните хорица маргарина също в хубава опаковка? Нали имаме достатъчно пари?

Четиримата мъже бяха зяпнали изненадано към момчето и изведнъж като по команда избухнаха в задружен гръмък смях.

— Господин Талер, вие щрувате милиони! — извика мистър Пени.

— Решението на въпроса е стояло пред очите ни, а ние не го виждахме — смееше се баронът.

Дори Зенхор ван дер Толен бе скочил от мястото си и гледаше момчето като някакво неизвестно животно. Старият Селек бей беше най-способният. Затова Тим го запита какво толкова особено са видели в неговото предложение.

— Мой драги, млади господине — отговори тържествено старецът. — Вие току-що открихте сортовия маргарин.