Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Timm Taler oder Das verkaufte Lachen, 1962 (Пълни авторски права)
- Превод отнемски
- Любен Дилов, 2001 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,5 (× 6гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми(2016)
Издание:
Джеймс Крюс
Тим Талер или продаденият смях
Редактор: Митка Костова
Илюстрации: Пламена Тодорова
ИК „Пан ’96“, София, 2001
ISBN 954-657-313-2
История
- —Добавяне
Петнадесета кола
Объркване в Генуа
Две приветливи сини очи на едно небръснато, едро кокалесто лице гледаха надолу към Тим.
— Чуваш ли ме? — запита го тихият глас.
— Да, щурмане — прошепна Тим.
Една ръка повдигна малко главата му и бавно и предпазливо някой му капна вода в устата. Едновременно с това гласът питаше на ухото му:
— Как така видях хвърчащи трамваи в Генуа? Защо баронът умря тъкмо сега? Защо се радваш на загубени басове и падаш в безсъзнание, когато ги спечелваш, а?
В постепенно възвръщащото се съзнание на Тим това повтарящо се „защо“ на щурмана се забиваше като игла и събуждаше неговите собствени стари „защо“. Едно безкрайно объркване едва не го хвърли отново в безсъзнание.
Но някакви гласове и стъпки се приближиха и скоро след това в рулевата кабина влезе капитанът заедно с един непознат човек.
Легнал на канапето, Тим възприе от чужденеца най-напред само една грамадна, бяла като цвете дантелена кърпичка, която разцъфтяваше буйно от горното джобче на тъмното му сако. След това възприе и миризмите на чужденеца. Беше миризма на карамфил, която направо заля момчето, когато чужденецът го приближи и се представи.
— Директор Грандичи. Аз много себе чувствам щастлив, да ви като първа поздравим от име на наша параходна компания, синьоре. Аз съжалява, че не сте вие здрав, но мога да разбера, малко шок… — Той разпери пръстите си и наклони глава. — Ааа, толкова богато в едно късо моменто, това е сигурно не е леко, но…
Какво още каза директорът Грандичи, Тим не разбра. Слушането му струваше прекалено много усилия. Разбра само последното изречение, защото тогава директорът се беше навел над него:
— Аз сега вас ще занеса в баркаса, синьоре!
Но тогава Джони се намеси:
— Оставете момчето на мене — изръмжа той. — Аз ще го занеса в баркаса. Господин капитан, заемете дотогава руля!
Макар корабът да бе вече пуснал котва, объркването беше така всеобщо, че капитанът мълчаливо и послушно застана зад рулевото колело.
Успоредно с парахода, до стената му, бе акостирал един баркас на параходната компания, който трябваше да вземе наследника. Джони скачаше с Тим в ръцете си по стълби и стълбички, сякаш носеше вързоп дрехи. През това време директорът Грандичи подрипваше наоколо като куче около господаря си, развявайки ухаещата си дантелена кърпичка. Впрочем Тим забеляза сега, че главата на директора е почти съвсем гола. Само два останали кой знае как странични кичура черна коса бяха сресани напред и образуваха остър триъгълник. Те придаваха на кръглото му лице лек израз на злост и притворство.
В баркаса щурманът положи момчето върху постланата с възглавници задна пейка. При което му пошушна:
— Имаш да получаваш от мене две бутилки ром за басовете. Ела в осем часа при паметника на Христофор Колумб. Но самичък. А ако имаш нужда от някаква помощ, ела непременно, разбра ли?
Тим не кимна, отвърна само с едно тихо „ъхъ“, защото междувременно бе се научил да бъде предпазлив.
— Е, тогава желая ти щастие, мойто момче! — изгърмя Джони, за да го чуе и директорът, подаде за сбогом лапата си и се покатери обратно на кораба.
Когато баркасът се отлепи от парахода, отново замириса на карамфили. Директорът Грандичи бе седнал до Тим. Двама официално облечени господа, които седяха на носа на баркаса, той предупреди да пазят тишина. Те кимнаха с разбиране, пошепнаха си нещо, като гледаха към момчето с нескривано любопитство.
— Синьоре, аз вас заведа във ваш хотел — рече полугласно директорът. — Там вие един час почивате, а после вас очаква параходна компания за едно малко прием. Добре ли така?
Тим, който преди малко беше само един помощник стюард на някакъв средно голям товарно пасажерски кораб, сега трябваше да играе ролята на ухажвания богат наследник. Но понеже гонитбата подир неговия смях го бе хвърлила в доста необичайни положения, той си остана равнодушен и хладнокръвен. Вълнуваше го нещо съвсем друго: това, че преследването вече нямаше цел, че смехът му бе умрял.
Той кимаше в знак на съгласие на всичко, което директорът Грандичи му предлагаше. Само веднъж, когато директорът заговори за някаква пресконференция с журналистите в осем часа, Тим поклати отрицателно глава.
— А, вие не обича журналисти, синьор? Но вестници полезни, синьор, много те полезни!
— Знам — отвърна Тим. В леко полюшващия се баркас той вече се чувстваше по-добре.
— Щом вие разбира полезно на вестници, защо тогава не иска конференция? — упорстваше директорът Грандичи.
— Защото… — Тим трескаво търсеше някакво оправдание. Най-после каза: — Защото всичко това е толкова ново за мен. Не може ли конференцията да бъде утре?
— Разбира се, синьоре. Но тази вечер…
— Тази вечер искам да разгледам самичък града — прекъсна го Тим. Лакейниченето на директора просто го предизвикваше да го прекъсва и да му се скара. Но Грандичи не се остави да бъде отклонен:
— Но не, синьоре, не сам! — възрази той. — Едно детектив сега вече вас винаги придружава, защото вие сега нали така богат сте, разбирате?
— Но аз искам сам да поскитам из града! — извика Тим.
Тържествените господа от предната пейка го изгледаха смутено. Единият от тях стана и като балансираше в клатещия се баркас дойде при тях.
— Мога ли да ви бъда в помощ? Впрочем името ми е Пампини, главен преводач на параходната компания — каза той.
Очевидно само бе използвал възможността да се представи на богатия наследник. Но когато момчето му протегна ръка, баркасът тъкмо правеше остър завой. Пампини се изтърси в скута на Тим, а едва успял да се изправи с хиляди извинения, при един втори завой падна пък в скута на директора.
С почервеняла глава директорът започна да ругае най-напред преводача, после и щурмана на баркаса. Единия нарече дръвник, а другия — магаре. После се сети, че щурманът не разбира немски, и повтори ругатнята си на италиански, при което тя излезе най-малко пет пъти по-дълга. Преводачът се сви отново на мястото си. Скоро след това баркасът спря край стъпалата на единия от пристаните.
Там ги очакваше шофьор в синя униформа, стиснал почтително фуражката си в ръка. Леко изтеглен от него и подкрепян от директора, повече символично, отколкото практически, Тим напусна пръв баркаса. Към него се отнасяха като към някой много стар болен господар.
Горе на кея цяла редица облечени в тъмни дрехи господа му закри изгледа към Генуа. Директорът Грандичи му ги представи един по един. Те всички имаха имена, които завършваха на „ичи“ или „очи“ и които Тим веднага забрави.
Най-комичното беше, че цялата тази тържествена церемония бе предназначена за едно четиринайсетгодишно момче, облечено в черно-бяло карираните, издути на коленете келнерски панталони и в прекалено големия пуловер на Джони. Човек можеше да се спука от смях. Но всички си останаха сериозни като на погребение и това беше може би добре за бедния Тим.
И последвалото също се извърши като една сериозна и достолепна церемония. Черен автомобил с шест врати се приближи към него, шофьорът отвори вратата най-напред за Тим, после за директора Грандичи, двамата седнаха върху червената кожа на канапетата, колата потегли, а цялата редица добре облечени господа вдигнаха дясната си ръка и отмерено помахаха с нея. Чак из пътя Тим си спомни за моряшката торба, подарена му от господин Рикерт. Когато разказа на директора, че я е забравил на парахода, Грандичи се усмихна:
— Разбира се, ние може вземем лични вещи от параход, синьоре. Но господин барон вече погрижил се за елегантен гардероб.
— Баронът? — запита смаяно Тим.
— Новото господин барон, синьоре!
— А, да!
Тим се облегна на тапицираната облегалка и погледна през прозореца. За пръв път виждаше едно късче от Генуа: някакъв мраморен портал и една месингова табелка, на която пишеше: Хотел „Палмаро“. После край стъклото премина ветрилото на една ниска палма, след нея — една кръгла цветна леха с лавандулов храст в средата. Колата спря почти неусетно. Някой отвори с трясък вратата, а един портиер в униформа със златни ширити хвана Тим подръка и отново го изведе навън така внимателно, сякаш извеждаше някой старец.
Тим се изправи пред мраморната парадна стълба, от най-горното стъпало на която някой му извика „добре дошъл“. Беше някакъв господин в кариран костюм, който носеше огромни тъмни очила за слънце.
— Новото господин барон, близнакът — пошепна му в ухото Грандичи.
Но Тим някак си не можеше да повярва на близнака. И когато новият барон слезе по парадната стълба и смеейки се, извика: „Я какви мили разбойнически одежди!“, Тим знаеше сега повече от директора. Бе познал мъжа по смеха му. Не съществуваше никакъв близнак.
Баронът беше жив. А с него живееше и смехът на Тим.