Джеймс Крюс
Тим Талер или продаденият смях (12)

Единадесета кола
Зловещият барон

Параходът щеше да отплува на другия ден за Генуа. Старата госпожа Рикерт махаше от стъпалата на бялата вила подире му и Тим също й махаше с ръка, докато можеше да я вижда.

Директорът на параходното дружество отведе лично момчето на кораба. Беше му купил дрехи и обуща, ръчен часовник и блестящо нова моряшка торба.

Когато му подаваше ръка за сбогом на пристанището, той му каза:

— Горе главата, Тим! Като се върнеш след три седмици, светът ще изглежда другояче. И тогава сигурно отново ще се смееш. Съгласен ли си? Разбрахме ли се?

Тим се поколеба. После отвърна бързо:

— Когато се върна при вас, господин Рикерт, отново ще се смея. Разбрахме се!

Той измърмори още едно „благодаря“, защото гърлото му беше като зашито, и изтича по дъсчения трап на палубата.

Капитанът на кораба беше един навъсен мъж, който обичаше да си попийва, а всичко останало не го интересуваше много-много. Той едва погледна момчето, когато Тим му се представи:

— Обърни се към стюарда! Той също е нов човек на парахода и двама с него ще живеете в една каюта.

Тим, който за пръв път в живота си стъпваше на кораб, се лута дълго и безпомощно по железни стълби, из тесни коридори, по предната и задната палуба, за да търси стюарда. Персоналът на кораба не носеше моряшки униформи. Отличаваше се от пътниците само по своето работно облекло. Така момчето не знаеше точно към кого да се обърне. Той продължи да се лута, докато попадна най-после на средната палуба, а от нея през една отворена врата се озова в някакво приемно помещение, в средата на което една покрита с килим стълба, с вити лакирани перила водеше надолу в търбуха на кораба. Оттам се носеше миризмата на пържена риба и Тим предположи, че там ще е неговото бъдещо работно място.

В долния край на стълбата, веднага вдясно, се намираше кухнята, от която излитаха миризмите на разни ястия. Направо през ширококрила врата се влизаше в просторната трапезария с маси и столове, чиито крака бяха завинтени на пода. Някакъв мъж в бяла дреха тъкмо подреждаше салфетки и чаши по масите. Неговата фигура и кръглата му глава с къдрава кафява коса се сториха познати на Тим.

Когато момчето пристъпи в салона, мъжът се обърна и каза без всякаква изненада:

— А, ето те и тебе!

Тим остана смаян. Познаваше този човек. Дори името му помнеше — Крешимир. Беше оня човек, който на хиподрума му задаваше неудобни въпроси, а накрая бе рекъл: „Може би бих могъл някой път да ти помогна!“. Беше мъжът, чиито остри, воднистосини очи напомняха за Лефует, за барона, когото Тим търсеше.

Господин Крешимир не остави Тим дълго да размишлява. Той отведе момчето в тяхната обща каюта, където хвърли моряшката торба на Тим върху леглото и му даде едни карирани панталони и бяла дреха, каквито той самият носеше.

Новата униформа не стоеше никак лошо на момчето. „Ти изглеждаш роден само за стюард!“ — засмя се Крешимир. Но като видя сериозното лице на Тим, смехът му секна. Той огледа замислено момчето и измърмори повече на себе си, отколкото на Тим: „Ще ми се да знам каква работа сте завъртели вие двамата“. После, като че ли искаше да пропъди от себе си някаква неприятна мисъл, той се изпъна, пооправи бялата си дреха и рече сопнато:

— На работа! Върви в кухнята при Енрико да обелите картофите. Ще те повикам, когато ми потрябваш.

До вечерта Тим трябваше да бели картофи в кухнята. Енрико, готвачът, беше един стар хитрец от Генуа, който също като капитана не си даваше много зор. В тесния свят на един кораб капитанът не е само господар и заповедник, но и мярка, и пример за всички и за всичко. Ако капитанът е строг и усърден, такъв ще бъде и персоналът на кораба. Ако той е мързелив и небрежен, както тук на парахода „Делфин“, то всеки ще бъде небрежен чак до Енрико, готвача.

Тоя Енрико непрекъснато, без да си поеме дъх, разказваше смешни истории на една още по-смешна смесица от немски и италиански. А понеже не видя Тим да се засмее нито веднъж, той си мислеше, че момчето не го разбира. Но продължи да разказва историите си за свое собствено удоволствие. И даже не забеляза, че Тим белеше картофите прекалено дебело.

Когато параходът късно следобед напусна най-после Хамбургското пристанище, Тим трябваше да отиде да помага на господин Крешимир в салона. При това беше доста смутен, защото воднистосините очи на стюарда отново и отново се спираха изпитателно върху него. От много притеснение Тим обърка някои поръчки. На една американка занесе уиски вместо цитронада, а на един шотландски лорд сервира две парчета орехова торта вместо шунка с яйца.

Господин Крешимир оправи работата, без да му каже нито една сърдита дума. И съвсем неусетно въвеждаше Тим в неговата нова професия: „Сервира се отляво! Лявата ръка държиш на гърба си, когато сервираш с дясната. Вилицата отляво, ножът отдясно, с острието към чинията!“.

След вечерята Тим отново бе изпратен в кухнята да помага на готвача при миенето. Той беше разстроен и разсеян, защото в главата му изплуваха стотици „защо“: Защо баронът не бе заел мястото си в купето, в което Тим и господин Рикерт пътуваха за Хамбург? Защо господин Крешимир се оказа стюард точно на тоя кораб, на който Тим бе станал помощник? Защо господин Рикерт го настани тъкмо на тоя кораб? Защо? Защо? Защо?

Насред мислите на Тим прозвуча и едно изговорено „защо“. Някакъв мъжки глас питаше: „Защо сте на тоя кораб?“. Някакъв друг мъж отвърна: „Защо пък да не бъда тука?“. Беше гласът на Крешимир.

— Елате на палубата с мен — заповяда първият глас.

Тим чу трополенето на стъпките по малката желязна стълба, която водеше към задната палуба. После стъпките и гласовете се изгубиха. Но продължиха да кънтят в паметта на Тим. Струваше му се, че познава гласа, който бе разговарял с Крешимир. И изведнъж — той тъкмо бършеше един порцеланов супник — си спомни чий беше тоя глас.

Беше гласът на мъжа, комуто продаде своя смях, беше гласът на барона.

Супникът се изплъзна от ръцете му и се пръсна на парчета върху пода на кухнята. Енрико, готвачът, отскочи встрани с едно изплашено „мамма миа“, а Тим хукна към задната палуба подир гласовете.

Горе не се виждаше никой. Две корабни лампи осветяваха слабо палубните приспособления и покритата с платнище спасителна лодка. Но изведнъж Тим дочу тихи гласове и когато се обърна наляво, защото оттам идеха гласовете — видя, че нещо шаваше под лодката. Момчето се приближи на пръсти и различи под лодката четири крака в мъжки панталони. Нищо повече не можа да види, но беше сигурно, че гласовете идеха от двамата мъже зад лодката. И стъпка по стъпка, със затаен дъх то се приближи съвсем до нея. Изскърца една от палубните дъски, но двамата зад лодката изглежда не усетиха нищо.

Сега Тим се оказа достатъчно близо, за да може да подслушва приглушения разговор.

— … смешно е! — изсъска гласът на барона. — Не може да ме убедите, че вече сте изхарчили парите, които ви донесоха акциите!

— Малко след като ми връчихте акциите, курсът им катастрофално падна — отвърна спокойно Крешимир.

— Признавам! — Баронът пусна на воля своя купен смях. — Акциите паднаха, защото имам някакво влияние на борсата, но все пак четвърт милион марки би трябвало да са ви останали.

— А този четвърт милион аз го вложих в една банка, която скоро след това фалира, бароне.

— Лош късмет! — засмя се отново Лефует, а подслушвачът Тим се разтрепери при тоя смях. Едва не изскочи от прикритието си. Но беше достатъчно умен да прецени, че сега е по-разумно да слуша и изчаква.

— Дори и да се налага отново да работите — рече баронът, — пак няма никакво основание да работите тъкмо на тоя параход и с това момче.

Този път Крешимир се засмя:

— Никой не може да ми забрани това!

— По-тихо! — изсъска Лефует.

Крешимир продължи полугласно:

— Аз ви дадох очите си и ги замених с вашите рибешки зъркели. А вие ми ги платихте с акции на стойност един милион, от който пукната марка не влезе в моя джоб. Вие излязохте по-хитър от мене. Но този път аз ще бъда по-хитрият, бароне. Два пъти ви наблюдавах с момчето на хиподрума. Видях после, че момчето печелеше при всяко залагане, и забелязах още, че момчето е угрижено и тъжно като някой самотен, болен пенсионер.

Сърцето на Тим напираше да изскочи навън, докато слушаше думите на Крешимир. Но той успя да издържи напрежението, без да издаде нито звук.

Крешимир продължи:

— Аз ще разкрия какъв вид сделка сте сключили с момчето, бароне! От четири години го наблюдавам, доста усилия положих, докато стана стюард на тоя параход, но сега…

Гласът на барона прекъсна Крешимир:

— Сега аз ви предлагам отново един милион. В брой, на ръка.

— Тоя път, бароне, предимството е у мене. — Крешимир говореше бавно и обмислено. — Мога да поискам да ми бъде заплатено моето знание по три начина: или като ми върнете обратно очите, или като приема милиона, или, което сигурно не би било най-лошото, като ви принудя да развалите договора си с момчето, какъвто и да е той.

Тим затъкна в тъмното устата си с юмрук, за да не го издадат стенанията му.

Известно време бе тихо. После се чу гласът на барона:

— Сделката с момчето не ви засяга ни най-малко. Но ако толкова държите за вашите стари очи, при известни условия аз съм готов…

Крешимир го прекъсна, почти останал без дъх:

— Да, бароне, аз държа на моите стари очи, аз държа на моите безобидни, глупави, добродушни кравешки очи повече, отколкото на всички богатства на света, макар че вие никога не ще разберете това!

— Никога няма да го разбера — потвърди гласът на барона. — Въпреки това при известни условия съм готов да разваля сделката. Ако обичате, погледнете се в това джобно огледалце.

Последва една сърцебиеща тишина. Тим беше целия в пот от вълнението, което будеше у него разговорът на двамата, и от напрежението да се държи така, че да не бъде открит. Най-после той чу Крешимир да казва тихо:

— Да, имам си ги отново.

— А сега идва моето условие — рече баронът.

Но Тим не го чу. Крешимир бе получил отново своите очи, а неговият смях се намираше осезаемо близо, сякаш трябваше само да посегне към изгубения си детски смях, за който жадуваше повече от всичко друго на света.

Той не намери сили да се удържи в прикритието си. Изскочи напред и изкрещя:

— Върнете ми…

Но се спъна в някакво въже, падна с главата напред към острия нос на спасителната лодка и рухна с трясък на палубата, където остана да лежи в безсъзнание.