Джеймс Крюс
Тим Талер или продаденият смях (5)

Четвърта кола
Продаденият смях

В дългоочакваната неделя Тим искаше да се измъкне по-рано от къщи, за да иде на хиподрума, но за беда към два и половина часа погледът на мащехата случайно се спря на календара и тя си спомни, че днес е сватбеният й ден. Денят, в който бе се омъжила за бащата на Тим, тя късо изхлипа (защото обичаше да прави това) и тогава изведнъж се наложи да се свършат хиляди неща: трябваше да бъдат занесени цветя на гроба, трябваше да се иде за сладкиши, кафе да се смели и да бъде поканена някоя от съседките. Роклята също трябваше да бъде сменена, а новата рокля — изгладена. Тим трябваше да лъсне всички обуща, а Ервин бе изпратен да купи цветя.

Тим предпочиташе да иде за цветята и да ги занесе на гроба, понеже ако побързаше, все още щеше да стигне навреме за конните надбягвания. Но когато мащехата се нервираше (а тя обичаше да се нервира), трудно можеше да се противопоставиш на нарежданията й, защото тя ставаше още по-нервна и накрая се тръшваше разревана в някое кресло така, че вече съвсем се налагаше да я слушаш. Затова Тим се отказа от всяко възражение и послушно тръгна към сладкарницата. („Мини отзад, чукай три пъти, кажи, че е важно!“)

Той не обърна внимание и на сърдитото лице на жената на сладкаря. (Хич да не ти пука от грухтенето й! Не се оставяй да те отпрати без сладкиши! Стой там при дъртата цоцолана, докато ти даде нещо!)

И той изпълни точно заръката на своята мащеха. („Шест медени пасти! Но никакво второ качество! Само от най-доброто! Кажи й го!“)

За беда той получи и от жената на сладкаря такъв отговор, за какъвто мащехата не го бе подготвила. Госпожа Бебер — така се казваше жената на сладкаря — му отвърна:

— Най-напред трябва да се плати старата сметка, па тогава пак ще пишем на вересия. Така кажи вкъщи. Който не може да си я плати, няма да яде пасти и толкоз! За двайсет и шест марки пасти! Ще ми се да знам, кой ги плюска толкова у вас? Толкова много сладки не купува даже жената на директора на водноцентралата. А пък у тях обичат пасти, това мога да ти го пошушна, моето момче!

Тим си беше глътнал езика от изненада. Вярно че от време на време той получаваше по някое захарно кравайче или половин парче медена паста от мащехата, но за двайсет и шест марки — та това е цяла планина сладкиши! Дали мащехата не ги ядеше тайно, когато съседката й идеше на кафе? Той знаеше, че жените често се събират, когато той и Ервин са на училище. Или да не би пък Ервин да е тоя добър клиент на сладкарницата?

— Брат ми вземал ли е на вересия? — запита Тим.

— И той е в сметката — изпръхтя госпожа Бебер. — Но главното са сладкишите за закуска на майка ти. Или мащеха ли ти беше? Май че нищо не знаеш за тая работа, а?

— А, знам, знам — увери я бързо Тим. — Разбира се, че знам.

Но в действителност той нищо не знаеше. Не се възмути, не се и ядоса, само му стана тъжно, че това плюскане на сладки се извършва скришом зад гърба му, и то като се правеха дългове.

— Така — рече в заключение госпожа Бебер. — А сега че си одиш без сладкиши вкъщи и че кажеш квото съм ти поръчала.

Тим остана непоклатим на мястото си. („Хич да не ти пука от грухтенето й! Не се оставяй да те отпрати без сладкиши!“)

Той каза:

— Днеска е денят, когато моят баща се е оженил за майка ми, за мащехата ми. И освен това… — Той изведнъж си спомни за сделката с карирания господин и за хиподрума, и за залаганията, и бързо добави: — Освен това, госпожо Бебер, аз довечера ще ви донеса парите. И парите за медените пасти, дето сега ще ми ги дадете, също ще получите довечера, обещавам ви.

— Ти ли ще платиш? — рече колебливо госпожа Бебер, но нещо в гласа на момчето изглежда й предсказваше, че тя би могла да разчита на парите си, или поне на част от тях. За по-сигурно тя все пак запита: — Че отгде ще ги вземеш?

Тим смръщи лице като разбойник от някоя театрална пиеса и отвърна с колкото се може по-дебел глас:

— Ще ги открадна, госпожо Бебер. От директора на водноцентралата.

Момчето изигра ролята на разбойник така убедително, че госпожа Бебер се засмя, омекна и в края на краищата Тим получи шестте медени пасти и една седма към тях, която не влизаше в сметката.

Мащехата стоеше на вратата, когато той пристигна със сладкишите. Тя изглеждаше все така нервирана (или може би отново нервирана) и дрънкаше без точка и запетайка:

— Майчеподобре беше сама дида, речелити нещо за вересията итаканататък? Меденитепастинаредлиса, щонесиотваряш устата?

Тим би предпочел да си отхапе езика, вместо да предаде своя разговор с госпожа Бебер. Освен това трябваше да върви на хиподрума, а нови разправии и обяснения с мащехата искаха време. Затова той отвърна кратко:

— Тя ми даде и една медена паста без пари. Може ли да ида да си поиграя, мам? (Думичката „мамо“ той все не успяваше да произнесе докрай пред своята мащеха.)

Необичайно бързо тя му разреши да излезе. Дори му даде и една медена паста за из пътя. („Жени като седнат на приказки… ще ти бъде скучно. Иди спокойно да си поиграеш, но се върни навреме. До шест ти стига.“)

Тим хукна с всички сили към хиподрума и тичешком изяде дори медената паста, при което най-много три цвънки от пълнежа й да изхвръкнаха; едната обаче се лепна на тъмносините му празнични панталонки.

Карираният господин стоеше пред входа на хиподрума. Но макар първото надбягване да бе започнало, той не беше ни най-малко ядосан или нетърпелив. Тоя ден той беше олицетворение на самата любезност. Тим трябваше да седне с него в ресторантската градина, да пие лимонада и да яде отново медена паста. Цялата неделя като че ли бе пълна с медени пасти. Впрочем непознатият правеше с най-сериозно лице такива смешки, че Тим се превиваше от смях.

Той все пак е мил човек, реши момчето. Сега мога да разбера, че баща ми е бил приятел с него.

А през това време чужденецът го гледаше с топли кафяви очи, които сияеха извънредно приятелски. Ако Тим беше по-внимателен наблюдател, щеше да знае, че предишните недели този господин бе имал студени, воднистосини очи, като очите на риба. Но Тим не беше внимателен наблюдател. Животът щеше тепърва да го научи на това.

Най-после карираният господин отвори дума за сделката.

— Мили мой Тим — започна той, — аз ти предлагам толкова пари, колкото ти се поиска. Не мога да ти ги наброя на масата в монети или банкноти. Но мога да те надаря със способността да печелиш при всяко залагане, от всяка лотария и на всеки бас. На всичко, разбираш ли?

Тим кимна със свито сърце, но слушаше внимателно.

— Разбира се, няма да ти отстъпя тая способност ей тъй без нищо. Тя не се дава току-така, това ти е ясно, нали? Защото тя има голяма стойност.

Отново кимане с глава и после — възбуденият въпрос на Тим:

— Какво искате?

Един миг непознатият се поколеба и замислено изгледа момчето.

— Как… во… искам… сре… щу то… ва — проточи той думите си, сякаш ги разтягаше като гумена дъвка. Но след това те се изсипаха така една връз друга, че едва можеха да се разберат. — … скамтвоясмяхзатва!

Непознатият усети, че бе говорил прекалено бързо и неразбираемо, та повтори изречението:

— Искам твоя смях срещу това.

— Нищо повече ли? — засмя се Тим.

Но когато кафявите очи го изгледаха някак особено и почти тъжно, смехът му секна без обикновеното хълцукване накрая.

— Е? — запита карираният господин. — Съгласен?

Погледът на Тим падна случайно върху медената паста в чинията пред него. Той се сети за госпожа Бебер и за дълговете, и за всичките ония неща, които би могъл да си купи с многото пари. И отвърна:

— Ако тая сделка е честна, съгласен съм.

— Добре, мойто момче. Тогава остава още да се подпише договорът. — Карираният господин извади лист хартия от вътрешния си джоб, разгъна го, постави го на масата пред Тим и каза: — Прочети го внимателно!

И Тим зачете:

1. Този договор биде сключен между господин Л. Лефует, от една страна, и господин Тим Талер, от друга страна, на… в… и подписан в два екземпляра за всяка от двете страни.

— За какви страни? — запита Тим.

— Така се наричат двамата участници в договорите.

— Аха!

Тим прочете по-нататък:

2. С това господин Тим Талер преотстъпва своя смях на господин Л. Лефует, за да го ползва, както намери за добре.

Когато Тим за втори път прочете думите „господин Тим Талер“, той се почувства почти възрастен. Само заради тия три думички вече бе готов да подпише договора. И не подозираше как тая малка втора точка щеше да промени целия му живот.

Той зачете по-нататък:

3. Като обезщетение за смеха господин Л. Лефует се задължава да осигури на господин Тим Талер възможността да печели при всички лотарии, залагания или басове. Това важи без ограничения.

Сърцето на Тим затупа още по-усилено. По-нататък:

4. Двете страни се задължават да пазят в пълна тайна това споразумение.

Тим кимна замислено.

5. В случай че една от двете договаряли се страни спомене пред трето лице това споразумение и наруши задължението от точка 4, другата страна си запазва владението на способността: а) да се смее, или б) да печели при залаганията на лотариите, докато провинилата се страна губи напълно правата си над способността: а) да се смее, или б) да печели в лотариите.

— Това не го разбрах — рече Тим, като сбърчи чело.

Господин Л. Лефует — сега най-после узнахме неговото име — обясни:

— Гледай, Тим, ако ти нарушиш задължението да пазиш договора в тайна и разкажеш някому за нашето споразумение, ти ще загубиш способността да печелиш на залаганията, но смеха си няма да получиш обратно. Ако стане така, че аз кажа някъде за споразумението ни, тогава ще си получиш смеха обратно, но ще си запазиш и способността да печелиш в залаганията.

— А, разбрах — рече Тим. — Да мълчиш означава да бъдеш богат, но без смях. Да говориш ще рече да бъдеш беден, но пак без смях.

— Точно така, Тим. Но чети по-нататък!

И Тим прочете:

6. Ако се случи така, че господин Тим Талер загуби при някое залагане, то господин Л. Лефует се задължава да му върне смеха. Но заедно с това господин Тим Талер ще загуби способността си да печели в по-нататъшните залагания.

— Това означава… — поиска да му обясни господин Лефует, но Тим беше разбрал вече, та го прекъсна:

— Знам: ако по-късно се случи да загубя в едно залагане, тогава ще си получа обратно смеха, но вече няма да печеля никакво друго залагане. — И той бегло прочете последната точка:

7. Това споразумение влиза в сила в мига, когато двете страни сложат подписа си под двата екземпляра на настоящия договор.

Гр… Дата…

Отляво вече лежеше подписът на господин Лефует. Тим реши, че този договор е съвсем редовен. Той извади една огризка от молив и се накани да го подпише, но господин Лефует му попречи.

— Трябва да се подпише с мастило — каза той и му подаде автоматична писалка, която изглеждаше да е от чисто злато, а на пипане беше странно топла, сякаш бе напълнена с топла вода.

Но момчето не забеляза нито златото, нито топлината на писалката. Той мислеше само за своето бъдещо богатство и смело сложи името си под двата документа. Подписа с червено мастило.

Едва се бе случило това, и господин Лефует започна да се смее по най-очарователния начин и му каза „благодаря“. Тим отвърна „моля, моля“ и също се опита да се засмее, но не успя да постигне дори и една съвсем мъничка усмивка. Устните му се стиснаха една върху друга въпреки волята му и устата му се превърна в тънка черта.

Господин Лефует взе сега единия екземпляр от договора, сгъна го на четири и го сложи във вътрешния джоб, а другия подаде на Тим с думите:

— Пази го добре. Ако някой поради небрежност от твоя страна види договора, ще се смята, че си нарушил задължението за пазене на тайна. И навярно ще си имаш доста неприятности.

Тим кимна, сгъна договора и го напъха под хастара на шапката си, който от едната страна се беше отпрал.

Карираният господин сложи на масата две монети по пет марки и рече:

— Това ще бъде основният камък на твоето богатство.

И отново се засмя със смеха на Тим. А после изведнъж се разбърза. Повика сервитьорката, плати, стана и като избъбри бегло „Желая ти щастие, момче“, се отдалечи.

Тим трябваше сега да побърза, защото последното надбягване бе вече обявено. Той изтича към гишето, поиска си един фиш и без много-много да размисля, заложи на коня с името Мавриция II. Ако договорът, който лежеше в шапката му, беше верен, конят трябваше да спечели.

Мавриция II спечели.

Тим, който този път беше заложил десет марки, получи неколкостотин марки печалба, които сложи скришом в левия джоб на якето си. После бързо напусна хиподрума.