Джеймс Крюс
Тим Талер или продаденият смях (29)

Двадесет и осма кола
Завръщане без приветствия

Когато баронът и Тим слизаха от самолета някъде по света, Лефует винаги му сторваше път да излезе пръв, понеже обикновено ги очакваха фоторепортери и журналисти. Но тук, на хамбургското летище Фулсбютел, баронът пръв напусна самолета. А и никой не стоеше долу, никой не ги очакваше — никакъв репортер, нито какъвто и да е човек от вестниците. Не ги посрещна дори никакъв директор от местните клонове на компанията. Като поздрав от фирмата обаче засвети насреща им с ярките си бои една огромна реклама върху стената на митницата:

Палмаро

Първият сортов маргарин в света

Вкусен като маслото; евтин като маргарина

За пържене, печене, готвене и за мазане на хляб

Тим погледна най-напред рекламата, а после и барона, който му се усмихна.

— Учудвате се сигурно на марката, господин Талер? Няма как, през годината установихме, че маргаринът „Тим Талер“ би срещал някои спънки в чужбина. В много страни вашето име е трудно за писане и изговаряне. Освен това в Африка предпочитат да виждат на рекламите черно засмяно момче вместо бяло момче. Също и трогателната приказка за бедното момче се оказа не особено сполучлива, защото нашият маргарин трябва да бъде купуван не само от бедните хора.

Междувременно те бяха минали през митническото гише, където без всякакви въпроси драснаха на ръчния им багаж обикновения тебеширен кръст. Навън баронът махна на едно такси и това отново изненада момчето — никаква кола на компанията не ги очакваше. Но когато таксито им потегли, Тим съзря в огледалцето за обратно виждане един от детективите от Генуа, който — изглежда напразно — се оглеждаше за друго такси. В колата Лефует продължи обясненията си:

— Нарекохме нашия маргарин „Палмаро“, защото тая дума съществува в подобен вид почти във всички езици на света. Пък и палмата е позната всекиму. На север мечтаят за нея, а на юг тя расте пред вратите на хората.

— Тогава писалката на Селек бей във всички случаи би била безсмислена, нали, бароне?

Лефует кимна. После се наведе към шофьора с думите:

— Избягвайте, докато може, центъра на града — и отново се облегна на седалката: — Какво ще правите с вашите акции от параходното дружество, господин Талер?

— Ще подаря дружеството на господин Рикерт — отвърна Тим, като успя отново да намери едно спокойно и убедително обяснение: — Тогава няма да ме гризе съвестта, че той загуби заради мене мястото си.

Шофьорът изглежда бе минал така близо до бордюра, че го закачи, защото колата леко се поднесе.

— Отваряйте си очите, дявол ще ви вземе! — кресна му Лефует.

— Прощавайте! — измърмори шофьорът.

На Тим изведнъж му се стори, че е чувал тоя глас. Опита се да разпознае в огледалото лицето на шофьора, но то почти изцяло беше закрито от една буйна брада, от тъмни очила и смъкнатата съвсем ниско козирка на фуражката.

Край него внезапно прозвуча звънливият смях. Дори и милото изхълцване накрая не липсваше.

— Вие все още нямате истинска представа за нашата компания — смееше се баронът. — Съвсем не можете ей тъй, защото ви е скимнало, да подарявате някому параходното дружество.

— Защо?

— С вашия пакет акции вие станахте, както го наричат, мълчалив съдружник. Наистина по-голямата част от чистата печалба на дружеството ще бъде ваша, но то си остава под командата на управителния съвет на цялата фирма, тоест под командата на тия, които държат контролните акции — аз, мистър Пени, Зенхор ван дер Толен и Селек бей.

— Значи ако господин Рикерт отново стане директор, вие можете по всяко време пак да го уволните?

— По всяко време!

Шофьорът караше сега по-бавно, защото се закашля. Изглеждаше настинал.

Тим обърна замислено лице към прозореца. Колата пътуваше по една тиха уличка край милата и хубава река Алстер. Но момчето не я забеляза.

— Бароне!

— Да, моля?

— Държите ли на акциите от параходното дружество?

Лефует изпитателно го погледна, но нито мускулче не трепваше по лицето на юношата. Шумът на един от оживените булеварди се приближаваше към тях. Най-после баронът се обади с онова равнодушие, което издаваше вълнението му:

— Това параходно дружество представлява мъничката перла, която още липсва в короната на моето морско царство. Общо взето, не е кой знае каква значителна работа, но както казах, би била едно хубаво закръгляне на цялото.

Когато баронът вмъкваше в речта си както сега, дребни и по същество излишни обрати и изрази, означаваше, че говори за важни за него неща. Тим знаеше това и мълчеше в очакване на въпроса, който неизбежно щеше да дойде. Той не закъсня:

— Какво искате срещу акциите, господин Талер?

Тим бе обмислил вече отговора си:

— Дайте ми някоя малка, но солидна параходна фирма в Хамбург, която да не принадлежи на вашата компания.

— Надявам се, че не искате да ми правите конкуренция, господин Талер. Това ще рече да режете клона, на който седите!

— Не, бароне, представям си някоя работа, с която нашата компания не се занимава. Може би крайбрежния превоз в Хамбург.

Баронът се наведе към шофьора:

— Кое, по ваше мнение, е най-доходното предприятие от крайбрежното плаване тука?

Шофьорът помисли известно време и отвърна:

— „ХХП“ — Хамбург-Хелголанд, пътнически превоз. Шест кораба. Целогодишна туристическа линия. Собственост е на семейство Денкер.

— А къде мога да намеря господин Денкер?

Шофьорът погледна ръчния си часовник.

— Сега е сигурно в главната си кантора. На пристанището. Кей шести.

— Откарайте ни до шести кей и ни почакайте. Ако трябва сега да платя…

— Не е нужно — измърмори шофьорът и отново на Тим се стори, че е чувал вече някъде тоя глас.

Близо до пристанището колата бе принудена да почака на едно кръстовище доста дълго зелената светлина на светофара. Тим видя пред себе си кранове и мачти — една гравюра от черни отвесни линии върху гълъбовосиньото септемврийско небе. Макар прозорецът да бе затворен, той сякаш усещаше миризмата на пристанището: мириса на сол, на катран и на гниещи водорасли.

Тая миризма, която засега беше повече работа на въображението му, го изпълни със спомени. От това пристанище той бе тръгнал по петите на барона. Тук бе започнал своя лов, отвел го в една объркваща и непроходима джунгла — лов без плячка. Сега момчето се озоваваше отново в началото. А плячката, която не бе успяло само да застигне, то се надяваше да улови сега заедно със своите приятели.

Един от крановете размахваше из въздуха огромен сандък, на който бе нарисувана палма. Тим бегло я зърна, защото наблюдаваше минувачите. Надяваше се да види сред тях Джони или Крешимир, или господин Рикерт. Та нали те принадлежаха към тая картина от кранове и мачти, към тая гора, в която цъфтяха разноцветни знамена! Но никой от тримата не се появи. А той не знаеше дали изобщо ще успее да ги намери.

Баронът също бе гледал мълчаливо към пристанището, докато чакаха пред светофара. Но той не мечтаеше, а със зорки очи следеше големия сандък с нарисуваната палма — знаеше, че товареха маргарина „Палмаро“.

Из по-нататъшния път мислите и на двамата се отправиха към параходната фирма, която възнамеряваха да купят, към „Хамбург-Хелголанд, пътнически превоз“. Мислите на Лефует можеха да се съберат в трите думички: „една добра сделка!“.

Мислите и чувствата на Тим бяха по-необхватни. Потиснатостта му се разведряше леко от надеждите, увереността му пък леко се свиваше пред една боязън. Самата параходна фирма му беше напълно безразлична; той държеше само за едно-единствено нещо на тоя свят — за своя смях, за свободата си. Но беше принуден да изтърпи тая книжна битка за богатства, която наричаха сделки. Щом самият не можеше да пренесе нищичко от всичките свои богатства оттатък, в новия живот, нека поне неговите приятели извлечаха някаква полза от тях. Тая фирма трябваше да стане част от неговото „благодаря“ — ако изобщо получеше онова, за което искаше да се отблагодарява.

Таксито спря най-после пред кей шести. Двамата слязоха и се отправиха към главната кантора на ХХП, където старият господин Денкер, собственикът, за тяхна голяма изненада ги прие с отворени обятия.

— Ама това е наистина много странно съвпадение, господа! — възкликна той. — Аз тъкмо си мислех, че не е зле да продам фирмата си, и вие идвате в кантората ми. Много странно наистина!

Господин Денкер вероятно не би се учудвал толкова, ако би познал шофьора на таксито, което чакаше пред кея. Но дори и да беше го видял, пак не би го познал, както не го позна и Тим.

А този шофьор оправяше сега брадата си с извънредно предпазливи пръсти. От време на време крадешком поглеждаше в огледалото за обратно виждане. По едно време там се появи друго такси, което спря на стотина метра по-назад, но пътникът му не слезе от него.

Когато баронът и Тим напуснаха кантората на господин Денкер след около час, те бяха пили по три ракии и носеха в джоба си така наречения предварителен договор. Но още на другия ден щеше да бъде изготвен и редовният договор.

Шофьорът на таксито се бе изтегнал, сякаш спеше. Лефует, който беше в добро настроение, си отвори сам вратата. А Тим се качи от другата страна. Шофьорът чак сега като че ли се събуди. И доста сполучливо се престори на изплашен. А когато баронът му нареди да кара към хотела „Четирите сезона“, той, извинявайки се, започна дори съвсем убедително да пелтечи.

— Впрочем — запита го Лефует из пътя — вие знаехте ли, че тъкмо са решили да продават фирмата?

— Не — отвърна шофьорът. — Но предполагах. Старият господин Денкер няма вече тия сили, а дъщерите му сигурно са поискали да им изплати дела. Морската търговия на тях не им е достатъчно фина работа. Заинтересувахте ли се от ХХП, ако смея да запитам?

Баронът, все още в сияещо настроение, отвърна:

— Вече я притежавам.

— Брех, дявол да го вземе, това се казва бързина! Та то е почти като в приказката за Лепнещия лебед, ако я знаете, дето щом протегнеш ръката си и вече си се залепил.

Шофьорът стрелна с поглед през огледалото лицето на Тим, което при тия думи отначало трепна, за да замръзне веднага в почти каменна неподвижност. Както вече толкова често, Тим скри зад тая каменна маска едно огромно вълнение.

Най-после шофьорът бе му се открил! Чрез нещо, което трябваше да бъде за барона съвсем незабележимо. Чрез намека за оная приказка, в която принцесата се научаваше да се смее. Този знак Тим тайно бе очаквал през цялото време, знака, че неговите приятели са на поста си.

Лепнещият лебед? Първият сигнал за отново започващия лов!

Тим знаеше вече кой е шофьорът пред него. Нещо запълзя откъм корема му нагоре, но не беше онова нещо, което иска да се смее, а едно чувство, което така затъква гърлото на човека, че то не може да произнесе нито звук. Буца в гърлото го наричат обикновено.

Таксито междувременно бе завило край Алстер и сега спря пред хотела. Шофьорът слезе да им отвори вратата и за пръв път се показа в целия си снажен ръст. За Тим нямаше вече никакво съмнение кой можеше да бъде той.

Щом баронът плати и се обърна към входа на хотела, Тим, който с мъка се сдържаше да не прегърне великана, изхриптя, прегракнал от вълнение:

— Джони!

Шофьорът свали маскиращите го очила, изгледа момчето и рече високо:

— Довиждане, млади господине! — при което му подаде ръка, после отново си тури очилата, качи се в колата и потегли.

Тим усещаше в ръката си някакво мъничко късче хартия, една микроскопична бележчица, парченце някакво, с което обаче се почувства по-богат, отколкото с всичките акции на компанията „Барон Лефует“, включително и нейните контролни акции.

Почти щастлив, той последва Лефует в хотела, в чието фоайе директорът идеше вече насреща им с широко разперени ръце.

— Господин барон, каква чест! — сякаш казваха ръцете му, но преди директорът да бе изрекъл своите поздравления, Лефует постави пръст на устните си:

— Моля, без всякакъв шум! Ние сме тука инкогнито, мистър Броун и син, търговец от Лондон.

Директорските ръце паднаха надолу като прекършени. Мъжът се поклони любезно и сдържано:

— As you like it, Mister Brown! Your bagage is already here.^[1]

На Тим всичко това му се видя много смешно. Прииска му се чак да прегърне директора, защото с един замах малката бележчица бе променила за него света.

Но той не прегърна никого, не се и засмя. Та и как да го стори? Каза само сериозно и учтиво, с придобития в дългите тъжни години навик:

— Thank you very much!^[2]