Джеймс Крюс
Тим Талер или продаденият смях (22)

Двадесет и първа кола
Замъкът в Месопотамия

Тим седеше за втори път в малкия двумоторен самолет на акционерната компания „Барон Лефует“. Бяха излетели на разсъмване и момчето едва различаваше през прозореца морето от небето. Но изведнъж косо под себе си то съзря зад тъмната гърбица на един остров слънчевата топка. Сякаш из морето бе изскочило слънцето — толкова бързо бе се появило изведнъж.

— Летим на изток, срещу слънцето — обясни му Лефует. — В Атина ще има да почакат още, докато изгрее и за тях. Моята дворцова прислуга се моли на слънцето. Наричат го Еш шемс.

— Че нали вашата прислуга се молеше на дявола? — рече Тим.

— Е да, те почитат шейтана като господар на света, но не като господар на небето.

Тим без малко щеше да произнесе своето „аха“, но си спомни, че с това равнодушно възклицание вече бе разсърдвал сериозно барона. Затова не каза нищо и мълчаливо се загледа надолу към морето, чийто оловносив цвят необикновено бързо изсветляваше, докато се превърна в стъклено зелено. Тим не се боеше от летенето, но не му се и радваше. Дори не се учудваше. Който не може да се смее, той не може и да се учудва.

Баронът му обясни сега „положението на пазара за масло“, което бе за Тим абсолютно безразлично. Все пак успя да запомни, че компанията му била скарана с няколко големи фирми за млечни произведения и че някаква друга пък фирма продавала в Норвегия, Швеция, Дания, Германия и Холандия по-добро и по-евтино масло от Лефует. Поради тия причини се налагало сега да летят за Месопотамия, където баронът щял „да изясни положението“ и „да вземе мерки“.

Двама други господа също летели сега като тях за двореца. Единият, някой си мистър Пени, идел от Лондон, другият господин, Зенхор ван дер Толен от Лисабон.

Когато самолетът прелиташе вече над голите плата на Анадола, баронът все още говореше за сортове масла и цените им. При това употребяваше понятия като „търговски фронт“, „етапи на консумация“ и „нападателна рекламна кампания“, сякаш беше генерал, който се канеше да спечели някакво сражение.

За да каже и той нещичко, Тим вметна:

— У нас в къщи винаги е имало само маргарин^[1].

— Маргаринът не е никаква търговия, а за мазане на хляб съвсем не става — измърмори баронът.

— Ние и на хляба си го мажехме — поправи го Тим. — С него у нас се и готвеше, и печеше, и пържеше.

Баронът наостри уши:

— Значи за вас маргаринът е бил и масло, и мас, и олио, и сланина, така ли?

Тим кимна:

— Сигурен съм, че само на нашата уличка на ден се употребяваше най-малко петдесет килограма маргарин.

— Това е интересно — измърмори пак Лефует. — Извънредно интересно е, господин Талер! Обходен маньовър с маргарина и печелене терен на пазара за масло. Това е почти гениално! Но как да стане?

Баронът потъна в размисли; направо се беше свил в креслото си. А това за Тим бе добре дошло. Защото долу, в гънките на планината, той виждаше да се точат цели магарешки кервани, сякаш все в една и съща посока, навярно към някое селище, където беше пазарен ден. Пилотът бе свалил заради момчето самолета доста ниско, така че то можеше да разпознава твърде ясно магаретата и магаретарите. Но понеже виждаше лицата само като светли кръгове със или без мустаци, то изучаваше хората само по тяхното облекло, а то бе така необикновено за очите му, че тия хора му се сториха като някакви екзотични животни, които могат да се срещнат само в зоологическата градина. Разбира се, това беше доста глупаво, защото ако тия хора там долу бяха облечени и подстригани като хората от неговия роден град например, тогава и момчето не би открило в тях нищо необичайно, освен може би по-тъмния цвят на кожата. Но неправилното мнение за срещнати за пръв път народи и раси е все пак понятно при едно четиринадесетгодишно момче, което бива завлечено съвсем неподготвено в далечни страни. Впрочем от примера със Селек бей Тим много скоро щеше да се научи да не преценява прибързано новите си познати и чуждите народи.

Тоя Селек бей изскочи на коня си от една маслинена горичка, когато самолетът бе кацнал на едно високо равно плато и Тим пръв бе слязъл от него. Лефует го поздрави необикновено учтиво на арабски. А когато се покланяше, пошепна на момчето:

— Той е голям търговец и главатар на йезидите. Следвал е във вашия роден град. Ей сега ще заговори с нас на немски. Отнасяйте се към него почтително и му се поклонете дълбоко.

Селек бей се обърна към Тим, който не беше малко смутен. Брадатият старец носеше облекло, чиито отделни части момчето възприемаше постепенно. Най-напред някаква риза, после нещо като елек, палто, а над палтото връхна дреха, към това се прибавяше едно червено платно, навито около корема му, а накрая имаше и някаква рокля, каквато носят жените, и под нея се виждаха увити около глезените крачоли. Всичко това представляваше една великолепна смесица от цветове, сред която преобладаваше ръждивочервеното. Тъмното лице на Селек бей беше грубовато, но почти без бръчки. А под черните му вежди бяха разположени ясносини очи.

— Предполагам, млади господине, че вие сте прочутият наследник, за когото съобщиха вестниците — каза той на учудващо хубав немски език. — Приветствам ви и ви пожелавам божията благословия.

Старецът се поклони и Тим направи същото. А объркването му се засили, защото този главатар на легендарните почитатели на дявола му пожела сега божията благословия. Освен това в тоя човек, който в очите на момчето изглеждаше почти като фигура от паноптикум, навярно се криеше един много образован мъж. Привидното и действителното се отличаваха толкова едно от друго, колкото изкуственото цвете от живата роза. А това най-много объркваше Тим. Но момчето отдавна вече беше се научило да скрива чувствата си. И то отвърна учтиво:

— Много се радвам да се запозная с вас. Баронът ми разказва за вас много и ласкави неща. (Това не беше вярно, но Тим бе принуден напоследък често да чува подобни учтиви лъжи и вече им подражаваше.)

Един отворен кабриолет на четири колелета теглен от два коня ги откара до двореца. Селек бей яздеше отстрани, разговаряйки с барона на арабски.

Когато кабриолетът заобиколи маслинената горичка, на върха на едно меко възвишение пред тях се издигна замъкът.

Беше една чудовищна сграда, някаква тухлена приумица с калаени кулички и плюещи дъждовната вода драконови глави по краищата на улуците.

— Само не мислете, че аз съм строил тая грозотия! — обърна се баронът към Тим. — Купих го от една откачена английска лейди, защото харесвам това кътче на света. Само парка съм правил аз.

Тоя парк, който слизаше на тераси надолу по възвишението, беше създаден във френски стил. Подстриганите като конуси, кубове и топки дървета и храсти сякаш бяха садени с пергел и линия, така идеално прави бяха алеите, така стриктно очертани кръглите лехи. Пътищата бяха посипани с нещо като счукана керемида.

— Как ви се харесва паркът, господин Талер?

Тим, който намираше направо идиотско така да се подрязва природата, отвърна:

— Това е една добре решена задача по геометрия, бароне.

Лефует се засмя:

— Доста учтиво изразявате отрицателното си отношение, господин Талер. Трябва да ви кажа, че се развивате чудесно.

— Ако един толкова млад човек не казва искрено мнението си, той се развива лошо — намеси се Селек бей от своя кон. И го каза твърде високо, за да надвика тракането на колелетата.

Лефует му отговори нещо на арабски, и то, както се стори на Тим, доста остро.

Ездачът замълча. Само хвърли към момчето продължителен и замислен поглед. А малко след това той се сбогува и подкара в силен галоп коня си покрай хълма към една далечна планина.

Баронът се загледа подире му и рече:

— Умна глава, но ужасно морален! Прочел в чуждестранните вестници, че съм обявил гроба на овчаря Али за мой гроб и на бърза ръка съм се превърнал в близнака си. Той, разбира се, ще мълчи, но изисква като изкупление да построя за неговите вярващи един нов храм. Май че не ми остава друго.

— Ако можех, щях да се засмея на това — каза Тим сериозно.

Вместо него се засмя баронът. Той се смееше звънко и игриво и с едно мило изхълцване накрая. Но този път това не разстрои Тим. Момчето даже беше доволно, че занапред смехът му ще бъде винаги близко до него. Мислеше си, че ще съумее при сгодния случай бързо да посегне към него. И не забелязваше голямата си заблуда. Затова се подготвяше на първо време да придружава барона навсякъде.

Кабриолетът спря сега в подножието на стълбата, която отвеждаше от тераса на тераса чак горе до двореца. Отдолу тя изглеждаше огромна, сякаш нямаше край. Но най-странното при нея бяха кучетата — каменни кучета, които стояха отляво и дясно на всяко стъпало и втренчено зяпаха към долината. Трябва да имаше стотици кучета, от всички породи: пинчери, дакели, сетери, фокстериери, афганистански хрътки, шпаниели, боксери, мопсове и какви ли не. Те бяха направени от гледжосана, ярко оцветена керамика, така че по цялата стълба до двореца се точеше една пъстра кучешка върволица.

— Старата лейди беше любителка на кучета — обясни баронът и Тим рече:

— Вижда се.

Лефует тъкмо даваше наставления на кочияша да ги закара по серпантинения път вляво от стълбата чак горе до двореца, когато иззад един керамичен булдог някъде по средата на стълбата се появи някакъв мъж, който почна да им маха с ръка.

— Това е Зенхор ван дер Толен — рече Лефует. — Я да слезем и да се качим при него. Искам да го изненадам с моите планове за маргарина. Ще има да се чуди.

Слязоха и баронът почти се затича по стъпалата нагоре. Тим тръгна бавно подире му, като разглеждаше гледжосаните кучета. Не го интересуваха разговори за маргарин, защото не подозираше каква важна роля щеше да играе маргаринът в живота му.