Джеймс Крюс
Тим Талер или продаденият смях (11)

Десета кола
Кукленият театър

Корабът, на който Тим постъпи като помощник стюард, се казваше „Делфин“; беше пътническо товарен параход, движещ се по линията Хамбург-Генуа.

До отпътуването на парахода Тим имаше още три дена на разположение. Той живееше в къщата на господин Рикерт, а тази къща приличаше по-скоро на вила.

Тя се издигаше в богаташкия квартал край Елбското шосе, беше бяла като облаче по лятното небе, имаше на предната си фасада кръгъл балкон, поддържан от три колони, а под балкона — малко парадно стълбище, което охраняваха отляво и дясно два добродушни каменни лъва.

Тим гледаше угнетено тая весела, светла къща. По-рано, когато още беше смеещото се момче от крайния квартал, тя сигурно би му се сторила като красив сън, като къщата на някой щастлив принц от приказките. Но онзи, който е продал своя смях, не може да бъде щастлив. Сериозен и тъжен влизаше Тим между двата кротки лъва във вилата.

Господин Рикерт живееше заедно с майка си, една пълничка стара дама, с бели къдрици, с момичешко гласче, която се смееше на всичко като дете.

— Що си все така тъжен, момче — каза тя на Тим. — Това никак не е хубаво на твоите годинки. Животът за тебе и без това ще стане по-късно достатъчно сериозен, нали, Крюшан?

Нейният син, директорът на параходното дружество, кимна, после отведе майка си настрани. Той й обясни, че на момчето сигурно му се е случило нещо много страшно, и я помоли да се държи с него внимателно и деликатно.

За старата дама беше много трудно да разбере какво имаше предвид нейният син. Отрасла във веселата, богатска къща на родителите си, по-късно тя бе се омъжила също така богато и весело и сега старееше пак така безгрижно и с много пари. Тя познаваше малките улички на големия град само от трогателните разкази, при които обичаше да си поплаква, а кавгите, завистта и подлостите тя просто не виждаше, защото не искаше да вижда такова нещо. През целия си живот тя си беше останала дете и приличаше на един небесносин минзухар, който не преставаше да цъфти.

— Знаеш ли какво, Крюшан — каза тя след разговора със сина си. — Аз ще изляза малко на разходка с момчето. Ще видиш, ще го накарам да се засмее.

— Бъди внимателна, майко — предупреди я господин Рикерт и старата дама му обеща.

За Тим разходките с нея станаха особено мъчителни, защото той страшно бе обикнал това мило дете на осемдесет години. Когато нейната малка мека ръка хващаше неговата, много му се искаше да й намигне и да се засмее. Сигурно би почнал дори да я дразни като някоя своя по-голяма сестра, защото и това би й отивало. Но неговият смях беше далеч-далеч от него. Някъде по земното кълбо се разхождаше с неговия смях един богат странен барон. Тим знаеше, че е продал най-доброто, което някога изобщо бе притежавал.

Във вторник на старата госпожа Рикерт й хрумна нещо много интересно. Тя прочете във вестника, че някакъв куклен театър представя приказката „Лепнещият лебед“. Беше приказката за принцесата, която не можела да се смее. Госпожа Рикерт я помнеше много добре. И реши да посети това представление заедно с момчето, което не можеше да се смее.

Тя намираше идеята си чудесна, но никому не разказа за нея. Само през цялата сутрин се смееше в себе си и чак следобед покани двамата мъже за представлението — господин Рикерт и Тим. А и двамата не можеха да откажат нищо на старата жена.

Кукленият театър не беше далеч. Намираше се в Йовелгьоне, откъснато малко предградие на Хамбург, което се простираше край реката Елба в подножието на крайбрежните възвишения и представляваше всъщност само една дълга редица от малки, чисти къщички и градини. Тук, в задната стая на една гостилница, бе направен кукленият театър.

Малката зала беше пълна с деца. Само неколцина майки или бащи седяха сред тях.

Госпожа Рикерт откри веднага три свободни места на втория ред и като се смееше и жестикулираше, си запробива път нататък. Синът й и Тим я последваха. Едва бяха седнали, когато в залата стана тъмно, и малката червена завеса на театърчето се разтвори.

Пиесата започна с римувания диалог между един цар и някакъв скитник. Двамата се срещат през нощта, в полето, под пълната луна. Лицето на царя беше бледо и сериозно. Лицето на скитника дори на лунната светлина имаше свежи, червени бузи и уста, която сякаш непрекъснато се усмихваше. Ето техния диалог, с който започваше историята:

Царят:

Кажи ми ти, добри приятелю, къде е

принцесата, която не може да се смее.

Като сериозен мъж, и аз смеха презирам

и за жена достойна принцесата избирам.

Ала не знам все още къде живее тя.

Кажи ми, ако знаеш, богато ще платя.

 

Скитникът:

Царю премъдри, бих ви начаса завел,

че към принцесата на път съм днес поел.

Но вий надежда не хранете, ще ви кажа аз,

че срещне ли се с мен, ще се засмей тя с глас.

 

Царят:

Напразно, страннико, отиваш там тогава,

не иска да се смее принцесата и с право:

помисли ли човек, че всички ще умрем,

горчивия си край прозира той съвсем:

макар да грей светът във радости безброй,

като мехур сапунен ще гръмне нявга той.

И истината трябва човек да проумее,

сериозен, твърд да бъде, наместо да се смее.

 

Скитникът:

Изглеждате, царю честити, умен мъж,

а как не ви е хрумнало поне веднъж,

че който чрез смъртта живей, е оглупял,

животът е пред нас, той днес е засиял.

Не е бокалът сътворен да се ломи,

а вино да искри във него, да шуми.

Известно е, че ще се пръсне той накрая,

но днес бокал е пълен, днес трябва да сияе.

 

Царят:

Как може нещо днеска безгрижно да сияе,

когато своя край злочест отдавна знае?

 

Скитникът:

То няма да сияе за вечни времена

и затова сияе днес с двойна светлина.

 

Царят:

Не ме разбирате, вий друже, както трябва,

но към принцесата да тръгваме тогава.

Накарате ли я да се засмее с вас,

на мое място цар ще ви направя аз.

 

Скитникът:

Приемам баса ви, но знайте, господарю,

човек се различава чрез своя смях от звяра.

Човека ще познаеш, когато съумее

дори в беди големи навреме да се смее.

Завесата се затвори и в залата стана почти тъмно. През черните пердета на прозорците проникваше твърде малко светлина. Децата, повечето от които не бяха разбрали краткия пролог, се побутваха и си шепнеха и чакаха с нетърпение да започне най-после истинската пиеса.

Отпред във втората редица седяха безмълвни трима души и си мислеха за съвсем различни неща. Старата госпожа Рикерт се ядосваше, че е на едно и също мнение с тоя скитник, защото нямаше добро мнение за скитниците. (Макар да раздаваше доста пари на просяците.) Предпочиташе правият да е в случая царят, понеже беше така сериозен и хубав.

Господин Рикерт, който седеше от дясната й страна, се опитваше да разгледа лицето на Тим. Но само един тънък лъч светлина падаше върху челото на момчето, което беше бледо като лицето на царя. Господин Рикерт се боеше, че хрумването на майка му да посетят кукления театър, не е твърде сполучливо. Предишния ден той бе видял Тим да плаче.

Тим си мислеше за едно: дано никой не го заговори сега. Нещо го душеше за гърлото и той едва си поемаше дъх. И непрекъснато като рефрен се въртеше в паметта му последният куплет на пролога: „Човек се различава чрез своя смях от звяра. Човека ще познаем, когато съумее дори в беди големи навреме да се смее… да се смее… да се смее…“.

После завесата отново се разтвори и една много бледа, много сериозна принцеса, която гледаше от прозореца на своя дворец, привлече погледа, а постепенно и мислите на Тим.

В дворцовата градина под прозореца се появи височайшият баща на принцесата. Щом дъщеря му го забеляза, тя се отдръпна бързо и безшумно от прозореца.

Негово Величество кралят се отпусна на перваза на един фонтан и заизплаква пред водата и цветята своята мъка: че какви ли не средства бе употребил и какви ли не шегаджии и комедианти бе наемал, за да накарат дъщеря му да се разсмее, но за съжаление без успех.

С тежка въздишка кралят се вдигна от мястото си, а децата в залата бяха притихнали като подплашени мишлета.

Негово Величество се заразхожда напред-назад из дворцовата градина, заокайва себе си и дъщеря си, после изведнъж се спря и драматично извика:

— Ах, ако някой можеше да я накара да се засмее! Веднага ще му дам принцесата за жена заедно с половината от кралството си.

В този миг в дворцовата градина пристигна скитникът заедно със сериозния цар. Той беше чул отчаяния вик на височайшия баща и рече без заобикалки:

— Ваше Величество, държа на думата ви! Ако накарам принцесата да се засмее, ще ми я дадете за жена. Половината царство може да си запазите, защото този владетел, който ме придружава, ще ми даде цялото свое царство.

Кралят погледна учудено двамата странници, които случайно бяха чули думите му. Бледият непознат цар му се хареса повече, отколкото червенобузестия здравеняк скитник. (Кралете си имат в тия работи собствен вкус.) Но въпреки това той не можеше да се отрече от кралската си дума и рече:

— Ако успееш, чужденецо, да накараш принцесата да се смее, ще бъдеш принц и неин съпруг.

Това беше достатъчно за скитника. Той припна нанякъде и остави двамата владетели сами.

След това завесата се затвори. Настъпи кратка пауза. Напрежението сред малките зрители нарасна: щеше ли да се засмее принцесата?

Тим Талер тайно се надяваше, че тя ще си остане сериозна. В кратката си поява досега тя му бе станала сякаш истинска сестра, с която ръка за ръка би могъл да се противопостави на тоя смеещ се свят. Но Тим прекалено добре знаеше как завършват повечето приказки. И потиснат очакваше оня миг, когато принцесата щеше да се засмее.

За съжаление не му се наложи дълго да чака. Когато завесата се вдигна, принцесата стоеше отново облегната на прозореца, а двамата крале седяха на перваза на фонтана. Зад сцената се чуваха песни и смехове и изведнъж в дворцовата градина влезе скитникът. Той водеше подире си на златна верижка един лебед. Някакъв дебел мъж държеше дясната си ръка на едно от опашните пера на лебеда, сякаш тя бе залепена за него. С лявата си ръка теглеше подире си тънко мъжленце, което пък теглеше стара баба, а бабата — едно момче, момчето — едно момиче, а момичето пък — едно куче. И всички изглеждаха като приковани в тая верига от някаква магьосническа сила. При това те подскачаха и рипаха, сякаш подхвърляни от невидими пружини, нагоре-надолу, насам и натам. И се смееха така, че цялата дворцова градина кънтеше.

Принцесата се наведе сега още повече от прозореца, за да може по-добре да гледа. Очите й станаха големи-големи, но тя си остана сериозна.

„Не се засмивай, мъничка сестрице! — молеше я тайно Тим. — Нека двамата с теб си останем сериозни, дори когато целият свят се смее.“

Но молбата на Тим бе напразна. Тъжният чужд цар прояви непредпазливостта да погали кучето в края на шествието и ръката му изведнъж се залепи неоткъсваемо за опашката на животното. Той се уплаши, потърси опора, сграбчи със свободната си ръка десницата на краля — бащата на принцесата. Сега и двамата царе се оказаха залепени здраво към веригата, като завършек на странното шествие. Те се задърпаха ужасени, но не им се удаде да се изтръгнат от тая непонятна магия. Трябваше да се примирят със своето необичайно положение, а постепенно сякаш почна да им става дори весело от него.

Краката им се размърдаха несръчно в такт с общия танц, устните им се разкривиха, после двамата започнаха да подскачат като идиоти и неудържимо да се смеят.

В този миг от прозореца се изсипа със звън веселият смях на принцесата. Разнесе се музика. Всичко танцуваше, подскачаше и се смееше. Децата в залата също се смееха и тропаха с крака от удоволствие.

Бедният Тим стърчеше като камък в това море от смях. До него старата госпожа Рикерт се смееше така силно, че трябваше да захлупи лицето си в шепи и да се наведе напред, за да скрие сълзите, които се затъркаляха по бузите й.

В този миг Тим откри колко сходни са външните прояви на смеха и плача. И той направи нещо ужасяващо: също закри лицето си в шепи, наведе се също напред и се престори, че се тресе от смях.

А всъщност Тим плачеше. И шепнеше през сълзите си: „Сестрице принцесо, защо се засмя? Защо, защо се засмя?“.

Когато завесата падна и светлината огря залата, старата госпожа Рикерт извади от чантата си една дантелена кърпичка, попи с нея сълзите от очите си и я подаде после на момчето с думите:

— Вземи, Тим, да си избършеш и ти очите! Знаех си аз, че при такова едно представление ще се засмееш! — и тя победоносно изгледа своя син.

— Да, майко — рече учтиво господин Рикерт. — Твоята идея наистина се оказа добра! — Но лицето му беше тъжно, когато каза това. Той знаеше, че момчето от добросърдечие и отчаяние бе заблудило старата жена. А Тим видя, че господин Рикерт бе прозрял неговото отчаяно хитруване.

За пръв път след оня съдбоносен ден на хиподрума у момчето се надигна един безсилен гняв срещу барон Лефует. То, както се казва, със зъби и с нокти се вкопчи в тая своя ярост, а решението му да си възвърне смеха стана по-твърдо откогато и да било — каквото и да му струваше това, той щеше да си го възвърне!