Рей Хамънд
Облакът (16)

14.

На 11 ноември, вторник, в 21:52 до Гринуич предният край на космическия облак влезе в съприкосновение със земната атмосфера — точно както бяха прогнозирали учените.

По това време облакът летеше със скорост над 200 000 километра в час и макар че външните му слоеве бяха лишени от плътност и силно разредени, триенето със земната атмосфера бе толкова силно, че високо в йоносферата се появи алено сияние, очертаващо пътя на облака.

Долу, на тъмната и замръзнала планета, хората търсеха убежища, в които да се притаят. За богатото малцинство от световното население скривалищата, които си бяха построили, бяха почти толкова удобни, колкото изоставените от тях жилища. Но всички други просто се радваха да се скрият където и да било от хапещия студ, виелиците и останалите все още неизвестни заплахи, които носеше космическият облак. Не им оставаше нищо друго, освен да наблюдават безпомощно картината, която все още им предаваха по телевизията.

Едва когато облакът доближи Земята, стана ясно какви гигантски размери има. Защото по времето, когато предният му край навлизаше в земната атмосфера, опашката току-що бе напуснала пределите на Слънцето.

— Изглеждаме като грахово зрънце пред приливна вълна — отбеляза Максуел Джарвис, загледан с нескрита тревога в холографското изображение на Земята и нежелания гост.

Президентът и членовете на изпълнителния комитет се бяха събрали в командния център в Канкътската планина и холограмата се проектираше като просторен реалистичен модел върху главния холотеатър. Въпреки че повечето земни спътници бяха изместени от орбита или разрушени, а емисиите на останалите са заглушаваха от мощното магнитно поле на облака, все още пристигаха сигнали от телескопите в открития космос. Картините от тях се смесваха и обработваха, а после се подаваха като обемно изображение в холотеатъра.

— Погледнете яркочервеното сияние в горните слоеве на атмосферата — възкликна Дез Йейтс, един от малцината в помещението, който разбираше както астрономическите изменения, така и физическите промени, на които ставаха свидетели. — Знаехме, че триенето с атмосферата ще предизвика загряване на газовете, но не и в такива мащаби.

— Няма да избухне, надявам се? — попита рязко президентът. Нервите на всички бяха изопнати до краен предел. Срещите пред холотеатъра се редяха една след друга, със съвсем кратки почивки. И така беше от две седмици.

— Със сигурност няма, сър — успокои го Дез Йейтс. — Щом не успяхме да възпламеним облака с 8,2 гигатона ядрени оръжия, не вярвам да се случи сега.

Президентът кимна и каза:

— Да видим какво дават новинарските канали.

Холотеатърът угасна и на стената блеснаха няколко монитора, показващи различни телевизионни предавания от целия свят.

Дез Йейтс погледна екрана, на който се виждаше покрит със сняг град. Отдолу пишеше „Калкута“. Президентският съветник също бе извърнал очи към един от екраните и умната електроника, а стаята бе засякла накъде е насочено вниманието му и вече прехвърляше към него звуков сигнал, който да не бъде улавян от останалите. Същото важеше за всеки от присъстващите.

Картината от Калкута започна да се променя — снегът се обагри в червено, а небето над града взе да става алено, Йейтс погледна съседния монитор — там се виждаше замръзналият залив на Сидни, над който се извисяваше добре познатата сграда на операта. Ледовете в залива също започваха да се оцветяват в червено.

 

 

— Дръжте се здраво един за друг — нареди Чарлз Ходжисън. — Няма да стоим навън повече от няколко минути.

Намираха се пред най-горния изход на бункера. Един от помощниците на писателя вдигна капака и през процепа нахлу сняг и вледеняващ вятър. Пред погледите на доброволците се разкри покритият със сняг атол и ниските, окъпани в червено сияние облаци.

— По-живо — подвикна Ходжисън и ги поведе през снега. — Не е изключено нашият гост да реагира на личен призив.

Всички членове на групата бяха облечени в арктически екипи и носеха маски. Щом стигнаха билото, Ходжисън спря и разпери ръце. Привържениците му се подредиха от двете му страни и последваха примера му.

— Посрещаме те с добре дошъл — извика Ходжисън към небето, от устата му излизаха гъсти кълбета нара.

— Посрещаме те с добре дошъл — повториха останалите и също разпериха ръце, надяваха се това да увеличи шансовете за установяване на „пряк контакт“.

— Не ти желаем злото — извика Ходжисън към червените облаци. — Моля те, кажи ни какво искаш. И ела с мир.

— Ела с мир — повториха останалите.

Внезапно на билото се появиха два снегомобила и се приближиха към групичката.

Водачът на първия спря до Ходжисън и изключи двигателя.

— Всички предаватели са поправени, сър Чарлз. Подсилихме антените, за да не паднат пак.

Ходжисън погледна към плътните червени облаци, откъдето се надяваше да дойде отговорът, и каза:

— Добре. — И потупа ръкавиците си една в друга, за да си стопли ръцете. — Да се прибираме. Подновяваме предаванията.

 

 

Три дни след като предният край на космическия облак осъществи първото си съприкосновение със земната атмосфера, Дез Йейтс пак беше в командния център и гледаше холографското изображение на ексцентричната траектория на облака през открития космос и Слънчевата система.

Последните картини, които бяха получили от далечните сонди, показваха, че Земята е погълната напълно от облака. Камерите, разположени на повърхността в различни райони на планетата, излъчваха неизменната картина на зимен свят, несекващ снеговалеж и вледеняващ вятър. И всичко това озарено от зловещо червеникаво сияние. Нощем топлината, получена от триенето на частиците на облака с горните слоеве на йоносферата, пораждаше неоновосиньо зарево като от гигантска ултравиолетова лампа.

В момент като този членовете на изпълнителния комитет нямаха никаква работа, освен да гледат репортажите по телевизията, излъчвани от различни новинарски центрове, преместени в подземни бункери в различни части на света.

За президента обаче работата не бе приключила. На плещите му тежеше нелеката задача да координира действията на всички останали скривалища, да поддържа връзка с ръководителите на други страни и да е в крак с промените.

Старши офицери от Пентагона ръководеха смяната на военните части, намиращи се на повърхността и осъществяващи охрана на важни обекти. Снабдителните операции все още не бяха преустановени. Големите летища, обслужвани от инженери на военновъздушните сили, работеха, въпреки че температурите бяха слезли до долната граница за нормална работа на машините.

В големите градове по-важните болници бяха организирали свои собствени скривалища, оборудвани с медицинска техника, и продължаваха борбата за живота на пациентите. Най-честата диагноза, която поставяха, бе хипотермия. Американските телевизионни станции, както и всички останали, непрестанно съобщаваха за измрели от измръзване граждани — сега вече те загиваха с хиляди, в резултат първо от потопа, а после от бързо настъпилия студ. Имаше много неща, с които президентът трябваше да се справя.

Дез Йейтс бе единственият, който почти не напускаше командния център. Беше си наумил, че ако успее да направи точен модел на всички сили, въздействащи върху траекторията на облака и промените в скоростта му, ще научи много повече за неговия вътрешен строеж и динамика. А това можеше да ги отведе до начина за решаване на ужасяващата криза.

С помощта на директора на командния център и на няколко поредни смени дежурни офицери и специалисти от различни области, както и дузина астрофизици от НАСА, той бе картографирал гравитационните полета на всички региони, които бе прекосил облакът. Въведе данните в компютрите, за да опита да определи кои са силите, оказващи влияние върху посоката и скоростта му. По такъв начин се надяваше да разкрие източника на реактивната му сила.

На пръв поглед поведението на облака изглеждаше почти хаотично. През първите няколко месеца от приближаването му към Слънчевата система той се бе подчинявал съвсем акуратно на законите на гравитацията, но после, изглежда, бе започнал да реагира на някаква друга, непозната сила.

Йейтс и малобройната му група бяха създали сложни модели на слънчевите ветрове, за да прокарат през тях симулиран модел на сходен по размери космически облак. Опитаха да въздействат върху модела както с гравитационни течения, така и със слънчеви ветрове, но в нито един от случаите траекторията му не съвпадна с действителната. Йейтс въведе и данните за светлинните излъчвания — смяташе, че облакът може да реагира на светлината — но отново удари на камък. Двайсет и шест часа му отне моделирането на топлинните емисии, ала крайният резултат също бе незадоволителен.

Един от учените от НАСА предложи да моделират огромните, но много слаби гравитационни вълни, които от време на време прекрояват галактиката. За целта трябваше да изровят цялата налична информация за наблюдение на гравитационни вълни, осъществено през, последните две години, и да създадат почти нов, базиран на съвсем различни принципи модел, който да се повлиява от гигантските невидими космически вълни. В края на краищата всички тези експерименти отнеха повече от три дни и доведоха Йейтс до пълно изтощение и отчаяние.

— Как вървят нещата, Дез? — попита един глас от тъмнината зад холотеатъра.

Йейтс се надигна, примижа и едва сега забеляза спрелия на прага Бил Дънкан.

— Стигнахме до задънена улица. При теб?

— Същото и при мен — призна Бил. — Имам чувството, че пропускам нещо важно. Да можех само да си осигуря повече процесорни мощности — просто не мога да обработя цялата налична информация.

Йейтс кимна и се прозя.

— Мисля, че опитах всичко. Гравитация, слънчеви ветрове, видима светлина, топлинна енергия — дори гравитационни вълни. Нищо не може да обясни странната траектория, по която се приближи този проклет облак, нито промените в скоростта му. Както и да е, стига ми толкова. Край на деня, или на нощта — не зная какво е отвън.

— А пробва ви да моделираш радиовълни? — попита Бил.

Йейтс — тъкмо си обличаше сакото — замръзна, нахлузил само единия ръкав.

— Радио… — повтори. — Радиовълните нямат почти никаква сила, нали? — Измъкна ръката си от ръкава. — Прав си, по дяволите. Трябваше да пробваме и с радиоспектъра.

 

 

— Как се държи мрежата? — поинтересува се Морт Яфе, обаждаше се от бункера в подземията на централата На КМС.

— Все още функционира, сър, но активността се покачва толкова бързо, че не сме в състояние да следим трафика — докладва Сали Бъртън. — Непрестанно се натъкваме на престъпления, но не можем да направим нищо.

— Нищо чудно, че зверовете изпълзяха от гората — подметна Яфе. — Системите за поддръжка работят ли?

— Имаме топлина и светлина — отвърна тя. — Въздухът като че ли започна да се разрежда.

— Справяш се отлично — рече Яфе. — Искам да изключиш всички системи в сградата освен тези на твоя пост. Разбрано?

— Разбира се, сър — отвърна тя.

— Ще поддържам връзка с теб, за да мога да те освободя от поста. Можеш да слезеш в скривалището под Сентръл Парк, преди да стане твърде напечено. Разбрано?

— Да, сър, благодаря — отвърна Сали и прекъсна връзката.

После се надигна от бюрото.

„Преди да стане твърде напечено“. Погледът й се плъзна по покритите с огромни преспи улици. Площадът тънеше в мрак, едва осветяван от червеникавото сияние на небето. Завоят към Бродуей бе запречен от стена от сняг. В обратна посока улица „Томас“ също бе станала непроходима. В околните сгради блещукаха само единични светлинки. Дори сградата на ФБР вече тънеше в мрак. Сали погледна надолу. По улиците не се виждаше никакво движение. Снегът беше много дълбок.

— Дано да е по-скоро, Морт — въздъхна тя.

 

 

— Радиочувствителен е! — извика развълнувано Дез Йейтс. — Нещо повече, привлича се от изкуствени радиосигнали — от нашите сигнали. Погледнете го само как се движи!

Вече за шести път пускаха новата симулация и всеки път компютърният модел изминаваше траектория, която напълно съвпадаше с тази, по която се бе приближил облакът.

— Когато за пръв път засякохме облака, той се носеше право към Земята — главния източник на изкуствени радиосигнали в тази част на галактиката — продължаваше да обяснява Йейтс. — После, след като марсианската колония започна да проявява активност в подготовката за изстрелването на първата ядрена атака, облакът бе привлечен от тези мощни радиопредавания, защото Марс бе много по-близо до него от нас.

Дез Йейтс и Бил Дънкан бяха в командния център. Веднага след като Бил подхвърли идеята за радиовълните, Йейтс помоли помощниците си от НАСА да се заемат с проектирането на модел на всички познати радиопредавания в слънчевата система и в околния космос.

— Но, професоре, това ще отнеме часове — възрази един от дежурните офицери.

В края на краищата обаче идеята на Бил се оказа истински пробив, въпреки че я осъществиха след огромна по обем работа при създаването на симулацията. Астрономите от НАСА поискаха помощ от другите научни екипи, които се намираха в убежището, и въведоха в компютърната симулация цялата информация относно радиоемисиите на слънцето, всички предавания от Земята, орбиталните и космическите станции, телескопите в открития космос, сондите, космическите кораби и лунните и марсианските станции.

Първият опит се оказа провал, тъй като облакът се насочи към Слънцето веднага щом наближи границите на системата.

— Елиминирайте естествения слънчев радиофон — нареди Йейтс. — И да пуснем модела отново.

При втория опит сивата холографска маса на симулирания облак приближи триизмерния модел на слънчевата система по абсолютно същата траектория, по която го бе направил истинският облак. После промени посоката си към Марс — точно както бе направил облакът.

На този етап Йейтс нареди да спрат симулацията и поиска данни за радиопредаванията от Марс — от базата и изкуствените спътници.

— Вижте, облакът промени курса си към Марс веднага щом там се появи нарастваща радио активност — посочи той. — Дори незначителните отклонения в траекторията му съвпадат с редовните предавания на радиотелескопите.

След това симулацията бе пусната отново и всички наблюдаваха като омагьосани как облакът доближава първо Марс, после заобикаля Слънцето и се насочва към Земята.

— Изглежда, е чувствителен, едновременно към гравитационни и модулирани радиосигнали — заяви Йейтс, след като пуснаха симулацията над десет пъти. — Но най-вече го привличат изкуствени радиосигнали — а ние все още изпращаме такива, освен това поддържаме постоянен радиотрафик между телевизионните и радиопредавателни станции. Земята вероятно свети като коледно дръвче в този спектър!

 

 

В херметически изолираното скривалище на, „Ню Йорк Таймс“ процесът на събиране и разпространение на новини съвсем не беше замрял. Но напоследък се усещаше сериозен недостиг на „репортери на място“ и телевизионни екипи, а също и на гости в студиото, които да правят коментари. Налагаше се журналистите да канят свои колеги, сякаш бяха експерти — но от това не излизаха никакви новини.

Управата на „Ню Йорк Таймс“ бе възложила на Рандал Тейт да осигурява ежедневни половинчасови репортажи за движението на облака и условията на повърхността — репортажи, които след това се повтаряха на всеки два часа. Но въпреки затрудненията Тейт нямаше никакво намерение да се отказва. Той бе сформирал малък сплотен екип и събираше откъслечни съобщения и картини от целия свят, за да сглоби и оформи предаването си.

Навън температурите продължаваха да падат драстично, тъй като все по-малко слънчева светлина проникваше през завесата на облака, който сега бе обгърнал планетата напълно. Навсякъде валеше неспирен сняг, реките бяха замръзнали, дори океанската повърхност се покриваше с лед.

Както бяха прогнозирали учените, промените предизвикаха нарастване на сеизмичната активност. Въпреки относително ниската си плътност гравитационната маса на облака вече започваше да променя и нарушава крехкото равновесие на земната кора и земната мантия. Силни трусове разтърсиха градове като Сиатъл и Окланд, подводните земетресения вдигнаха огромни вълни, които щяха да предизвикат ужасяващи разрушения по крайбрежията от Япония до Чили, ако не беше леденото покритие. По протежение на така наречения Огнен пръстен, заобикалящ Тихоокеанския разлом, изригваха вулкани. Но по-голямата част от населението на Земята вече се бе преместила в скривалища и тези изригвания не причиниха сериозни човешки жертви, каквито щеше да има при нормални условия.

За щастие световната информационна мрежа — лазерна, кабелна, радио, микровълнова и подземна — все още функционираше добре. В по-голямата си част бе изградена преди близо сто години, с идеята, ако се наложи, да издържи дори атомна война.

— Говори Рандал Тейт, репортер на телевизионен център „Ню Йорк Таймс“ — четеше кореспондентът пред камерата поредния си репортаж. — Американската метеорологическа служба съобщава, че земната атмосфера е започнала да губи част от кислородното си съдържание. В много части на света вече е трудно да се диша без помощта на кислород на височина над 2000 метра. Учените съветват населението да не напуска убежищата си.

Продуцентът превключи на картина, предавана от телевизионната централа в Сан Франциско. Виждаше се скованият от снегове град и дим, който се издигаше от един от централните хълмове.

— Сан Франциско бе разтърсен от втори тежък трус за последните шест дни — четеше Тейт. — Земетресението е с магнитуд шеста степен по скалата на Рихтер, но няма съобщения за загинали или тежки разрушения. Силни земетресения са били засечени в Мексико Сити и Истанбул.

Следващият кадър бе на сламени колиби в заснежена савана.

— В Африка милиони хора умират от пневмония, хипотермия, измръзване и глад. В най-бедните региони няма почти никакви запаси от храна, нито възможност да се построят укрития. Службите за оказване на помощ са преустановили дейността си поради извънредните обстоятелства. Очаква се смъртността сред местното население да продължи да нараства.

— Сигурен ли сте, че няма грешка? — попита президентът. — Че няма никаква вероятност изчисленията ви да са сбъркани?

Максуел Джарвис седеше в центъра на извитата като подкова маса в командния център, заобиколен от членовете на изпълнителния комитет, представители на Обединеното командване и съветници от Белия дом, между които и професор Бил Дънкан. Погледът му бе вперен в Дезмънд Йейтс.

— Никаква — потвърди Дез Йейтс. Стоеше до холотеатъра, на който вече бе демонстрирал симулирания модел за движението на облака. — След като професор Дънкан предположи, че облакът може да се привлича от радиовълни, ни бяха нужни само два опита, за да получим този резултат. Нещо повече, сега вече сме сигурни, че облакът се привлича от изкуствени радиосигнали, породени от електронна или цифрова техника.

— И каква може да е причината за това? — попита намръщено Джарвис. — Как е възможно облакът да се привлича от специфични човешки радиосигнали?

— Нямам представа, сър — призна Йейтс. — Следващата ни задача ще е да се опитаме да открием причината. Смятаме да преработим симулирания модел така, че да е чувствителен към определен спектър от радиовълните, и да видим кои от тях предпочита.

— Е, какво пък, добра работа — кимна Джарвис. — Много добра. — И се обърна към другия край на масата. — Професор Дънкан, какво ви накара да смятате, че облакът може да е радиочувствителен?

Бил почувства, че всички погледи се втренчват в него. Въпреки извънредните обстоятелства все още се чувстваше някак странно, че се намира тук, в този бункер, заедно с президента на САЩ, с когото се бе запознал само преди час.

— Просто ми хрумна, сър — призна той. — Предполагам, че е защото съм работил доста време с радиосигнали и те ми бяха на ума.

— Много добре — повтори Джарвис и огледа останалите. — И какво ще правим сега, след като проклетото нещо се привлича от радиосигнали?

Присъстващите се спогледаха.

Йейтс се покашля многозначително и заяви твърдо:

— Трябва да се опитаме да преустановим всички радиопредавания на Земята и в тази част на Слънчевата система. Облакът се насочи към нас веднага щом сигналите на Марс утихнаха и ние се превърнахме в най-примамливата цел. Трябва да изключим всички източници на Земята и да се надяваме, че той ще си продължи по пътя.

— Възможно ли е това? — попита президентът специалистите по комуникации.

— На теория да, сър — потвърди директорът на НАСА Рой Уилкокс. — Част от хората ми работиха заедно с професор Йейтс и са в течение на нещата. Въпросът е как да прекратим комуникациите от останалата част на света?

— Сър, не можем да спрем всички радиопредавания — намеси се началникът на Обединеното командване генерал Томас Николс. — Целият свят разчита на радиовръзката за размяна на сведения. Всеки самолет, всеки кораб, всяка кола, джобните ни комуникатори, дори домашните телефони — в наши дни всички използват радиовълни. Всички наши оръжейни системи се управляват по радио, както и спътниците, навигацията, военните и гражданските съобщения, интернет, частните, домашните и персоналните информационни мрежи. Дори консервите с боб в супермаркетите са свързани чрез радиосигнали със системата за стоков контрол. Обществото не може да функционира без радио.

Генералът тъкмо си поемаше дъх да продължи, когато Джарвис го прекъсна.

— Благодаря, генерал Николс. Но в наше време обществото и без това не функционира нормално, нали? Как ще се отрази на нашата бойна готовност едно такова преустановяване на радиопредаванията?

Генералът повдигна рамене.

— Не толкова зле, колкото на останалите сектори. Разполагаме с резервни кабелни връзки до всички стратегически постове и центрове за управление на ядрените оръжия.

— А как стои въпросът със съобщенията между правителствените служби? — обърна се Джарвис към държавния секретар Колвил Джаксън.

— Ние също имаме наземна връзка до всички по-важни посолства и военни щабове на чужди държави — докладва Джаксън. — Доколкото знам, тази система е била изградена преди доста години и се поддържа в изрядно състояние, в случай че радиовръзката бъде прекратена при терористична атака или поради други причини. Предполагам, че ако обясним на другите правителства какво възнамеряваме да направим, те също ще се съгласят да спрат радиоемисиите си.

— Господин президент? — намеси се Дез Йейтс. — Не мисля, че ще имаме време да обсъждаме този въпрос с останалите правителства. Първо, те всички си имат своите проблеми по опазване живота на населението в една извънредно тежка обстановка. Второ, може да поискат да създадат свои модели и симулации, за да проверят нашите твърдения, а това ще отнеме много време — седмици, дори месеци, и дори след това няма да е сигурно, че всички ще се съгласят. Но ние нямаме седмици и месеци. Ако тази криза продължи повече от пет седмици, Земята ще се лиши напълно от атмосферно покритие.

Възцари се мъртвешка тишина.

— Но нали твърдяхте, че облакът може да си тръгне веднага след като бъдат прекратени всички радиосигнали в околностите на Земята? — попита президентът.

— Напълно е възможно, ако наредим на „Дружба“ да започне да предава сигнали — отвърна Йейтс. Вълнението в гласа му подсказваше, че тази идея тъкмо му е хрумнала. — Корабът в момента пресича орбитата на Плутон и се насочва към външните граници на Слънчевата система. Разполага с толкова силни предаватели, че може да симулира дори земния радиофон. — Всички погледи бяха втренчени в Йейтс. — Оборудвахме го с достатъчно мощна апаратура, за да може да потърси връзка с изонийците още докато се приближава към планетата — продължи Йейтс. — На борда има невероятно количество архивни материали, телевизионни новини, всякаква полезна информация, която би могла да е от интерес за изонийците. Достатъчно е да извърне антената си към Земята и да включи предавателите си.

— Хъм, звучи ми като доста рисковано начинание — бе коментарът на генерал Томас Николс.

— Доказахме, че облакът е радиочувствителен — той се ориентира към радиопредавания — настояваше Йейтс. — „Дружба“ вече лети със скорост от 2,8 милиона километра в секунда — може би ще успее да подмами облака след себе си и да го изведе извън пределите на Слънчевата система. Ако не друго, заслужава си поне да опитаме.

Максуел Джарвис замислено каза:

— Професор Йейтс е прав. Трябва да направим нещо, та дори да е рисковано. Въпросът е как да прекратим всички емисии, без да преминаваме по обичайните дипломатически канали?

— Струва ми се, че Пентагонът има решение на този въпрос — обади се полковник доктор Ото Крамър и се изправи.