Мишел Уелбек
Възможност за остров (6)

Даниел 1, 3

От автомата си взехме прекрасно топло какао. Изпихме го на един дъх, с нескрито удоволствие.

Патрик Льофевр — шофьор на линейка за животни

Спектакълът „ГРУПОВ СЕКС — САМО С ПАЛЕСТИНКИ“ беше безспорно върхът на моята кариера — в медийно отношение, искам да кажа. За кратко излязох от рубриката „Спектакли“ на ежедневниците, за да попадна на страниците „Общество и право“. Имаше оплаквания от мюсюлмански сдружения, заплахи с бомбен атентат — най-сетне малко екшън. Поемах риск, вярно е, но той бе пресметнат; ислямските интегристи, появили се в началото на 2000 година, имаха почти същата съдба като пънкарите. Отначало бяха изместени като модна тенденция от появата на учтиви, възпитани мюсюлмани, повлияни от движението „Таблих“^[1] — нещо като new wave^[2], за да продължа паралела; по онова време момичетата носеха яшмак, но елегантен, украсен с дантела и прозрачни шарки; всъщност той напомняше еротичен аксесоар. И после, естествено, явлението постепенно замря: джамиите, построени с много средства, отново се опразниха, а младите арабки — пак бяха пуснати на сексуалния пазар. Беше ясно предварително; като се има предвид обществото, в което живеехме, не можеше да бъде другояче; въпреки това в продължение на два или три сезона се бях оказал в кожата на защитник на свободата на словото. Лично аз, ако ме питате, бях по-скоро против всякаква свобода. Забавно е, че именно противниците на свободата в даден момент имат най-голяма нужда от нея.

Изабел беше с мен и ме съветваше много умело.

— Трябва — каза ми тя още отначало — да спечелиш на своя страна цялата измет. Ако типовете от изметта са с тебе, ставаш неуязвим…

— Те са на моя страна — възмутих се аз, — нали идват на представленията ми.

— Не е достатъчно; трябва ти още нещо. Най-много от всичко те си падат по мангизите. Имаш ги, но не го показваш достатъчно. Трябва да се изръсиш.

Няма как, послушах я и си купих едно „великолепно и изискано“ „Бентли Континентал GT“, което според „Автожурнал“ символизира завръщането на Бентли към първоначалната му цел: да предлага много луксозни спортни коли. След месец бях на корицата на „Радикал Хип-Хоп“ — е, не толкова аз, а най-вече колата ми. Повечето от рапърите си купуваха „Ферари“, няколко особняци — „Порше“, но с „Бентли“-то окончателно им разказах играта. Тези тъпанари нямат никаква култура, дори и за автомобили. Можех да си купя „Астор-Мартин“, но „Бентли“ беше по-скъпа и в крайна сметка по-добра, на покрива й безпроблемно можеха да седнат три мадами. В крайна сметка за сто и шейсет хиляди евро това си беше почти на далавера; във всеки случай, изчислена в доверието от страна на изметта, инвестицията ми беше много сполучлива.

Този спектакъл отбеляза началото на кратката ми, но доходоносна кариера в киното. Вътре в шоуто бях вмъкнал късометражен филм, първоначалният ми проект, озаглавен „ДА ХВЪРЛЯМЕ С ПАРАШУТ МИНИПОЛИ НАД ПАЛЕСТИНА“, вече носеше онзи леко ислямофобски гротесков тон, който по-късно толкова допринесе за моята слава; но по съвета на Изабел реших да добавя и малка доза антисемитизъм в противовес на общия антиарабски характер на спектакъла; това беше благоразумно. Спрях се на порнофилм, т.е. на пародия на порнофилм — жанр, който, признавам, се пародира лесно. Филмът беше озаглавен „ОБЛИЖИ МИ ИВИЦАТА ГАЗА“ (моя дебел еврейски за… селник). Актрисите бяха автентични арабки, гарантирано от 93-ти департамент^[3] — в стил курвета, но забулени; бяхме направили външните снимки на Пясъчното море в Ерменонвил. Беше смешно; разбира се, хуморът беше доста солен. Хората се бяха смели, е — повечето от хората. По време на едно интервю с участието на Джамел Дебуз^[4] той ме нарече „супер готин пич“; накратко, не можеше да бъде по-добре. Вярно е, че Джамел ме светна в гримьорната преди предаването: „Не мога да те критикувам, пич. Имаме една и съща публика“. Фожиел^[5], който беше организирал интервюто, веднага разбра, че сме се сдушили, и започна да трепери от шубе; трябва да призная, че отдавна исках да размажа това лайно. Но се въздържах, бях много добър, super cool^[6] наистина.

Продуцентите на спектакъла ме бяха накарали да изрежа част от късометражния филм — да си призная, тя не беше особено смешна; бяхме я заснели в един блок, определен за събаряне във Франконвил, който уж изобразяваше Източен Ерусалим. Ставаше дума за диалог между терорист от Хамас и германски турист. Разговорът им ту приемаше формата на паскаловски разсъждения за основите на човешката идентичност, ту наподобяваше икономически размисли а ла Шумпетер^[7]. В началото палестинският терорист установяваше, че в метафизичен план стойността на заложника — тъй като е неверник — е равна на нула, но не е отрицателна, както примерно щеше да бъде, ако беше евреин; следователно унищожението му нямаше да бъде плод на желание, а на липса на интерес. Но в икономически план стойността на заложника беше значителна, защото той спадаше към богата нация, известна със своята солидарност с гражданите си. След този преамбюл палестинският терорист предприемаше серия от опити. Отначало изваждаше един зъб на заложника — с голи ръце, — а после констатираше, че пазарната стойност остава непроменена. След това правеше същото с един нокът, но този път служейки си с клещи. Намесваше се втори терорист и между двамата палестинци се оформяше малка дискусия, основаваща се в по-голяма или в по-малка степен на Дарвиновите тези. В заключение те откъсваха тестикулите на заложника, без да пропуснат грижливо да зашият раната, за да избегнат преждевременната му смърт. Накрая единодушно стигаха до извода, че след операцията се е променила само биологичната стойност на заложника; метафизичната му стойност си оставаше нула, а пазарната — много висока.

Накратко, всичко това ставаше все повече като при Паскал и — визуално — все по-непоносимо; впрочем с изненада установих колко евтини са ефектите, използвани във филмите gore^[8].

Пълната версия на късометражния ми филм беше прожектирана след няколко месеца в рамките на Фестивала на фантастичното кино и от този момент предложенията за кинопродукции заваляха. Любопитно е, че отново ми се обади Джамел Дебуз, който искаше да изостави обичайния си комичен персонаж, за да изиграе истински bad boy^[9], истински злодей. Агентът му бързо го убеди, че ще сгреши, и в края на краищата нищо не се получи, но случката ми се стори показателна.

За да я ситуирам по-добре, трябва да припомня, че по онова време — последните години от съществуването на независимо френско кино — реалните му успехи, единствените, които можеха да претендират ако не че съперничат на американската продукция, то поне че покриват горе-долу разходите си, спадаха към комедийния жанр — комедията можеше да бъде изтънчена или вулгарна, все едно: и двете имаха успех. От друга страна, в киното, както и в другите области на културата, признание на художествените качества на дадена творба, позволяващо както достъп до последните държавни субсидии, така и коректно отразяване в основните медии, получаваха преди всичко произведения, възхваляващи злото или най-малкото сериозно поставящи под въпрос така наречените „традиционни“ морални ценности чрез един вид институционална анархия, възпроизвеждана в минипантомими, чието еднообразие, според критиците, ни най-малко не ги лишаваше от чар, още повече че им помагаше да пишат шаблонни, класически рецензии, които можеха да минат за новаторски. Умъртвяването на морала беше станало нещо като ритуално жертвоприношение, препотвърждаващо господстващите ценности на групата, насочени от няколко години насам към съперничеството, новаторството и енергичността повече, отколкото към верността и дълга. Неопределеността на поведението, необходима на една развита икономика, беше несъвместима с нормативен каталог от строги поведенчески правила, но затова пък се съчетаваше прекрасно с постоянната възхвала на волята и Аза. Всички форми на жестокост, на циничен егоизъм или насилие бяха добре дошли — някои сюжети като отцеубийството или канибализмът се ползваха с особено предпочитание… Фактът, че общопризнат комик може с лекота да се движи в зоните на жестокостта и злото, съвсем закономерно действаше на хората от професията като истински електрошок. Моят агент посрещна с умерен възторг това, което безспорно можеше да се определи като истинска треска за сценарии — за по-малко от два месеца получих четирийсет предложения. Според него със сигурност съм щял да спечеля много пари, както и той самият; но за сметка на част от известността си. Макар и съществен елемент от филмопроизводството, сценаристът си оставал абсолютно неизвестен за широката публика, а писането на сценарии било истински труд, който заплашвал да ме отклони от кариерата ми на шоумен.

Макар че беше прав по първия пункт — участието ми като сценарист, съсценарист или само като консултант, фигуриращ в титулните надписи на трийсетина филма, не добави нищо към популярността ми, — той беше силно преувеличил втория. Филмовите режисьори — бързо успях да се убедя в това — не са на много високо ниво: достатъчно е само да им подхвърлиш идея, ситуация, част от история, т.е. неща, които те са неспособни сами да измислят; добавяш няколко диалога, три-четири тъпи изцепки — на ден бях способен да пиша по четирийсет страници сценарий, — даваш им произведеното и те се прехласват. Освен това те през цялото време си променят мнението за всичко — но не само те, а и продуцентите, актьорите и кой ли не. Достатъчно е да отидете на работните им заседания, да им кажете, че са съвсем прави, да поправите туй-онуй съгласно инструкциите им — и работата е в кърпа вързана, никога не съм печелел пари толкова лесно.

Със сигурност най-големият ми успех като сценарист беше „ДИОГЕН ЦИНИКЪТ“. Противно на това, което внушава заглавието, не ставаше дума за исторически филм. Циниците — и това, общо взето, е забравен момент от учението им — препоръчвали горещо на децата да убиват и унищожават родителите си още когато, неспособни вече да работят, те се превръщали в безполезни гърла. Никак не беше трудно да се измисли съвременна адаптация на проблемите, поставени от развитието на четвъртата възраст. За момент мислех да поверя главната роля на Мишел Онфри^[10], който, разбира се, изрази възторг; но жалкият графоман, толкова наперен пред телевизионните водещи и гламавите студенти, напълно увехна пред камерата и не можахме да измъкнем нищо от него. Продуцентите съвсем разумно се върнаха към по-изпитани средства и Жан-Пиер Морел^[11] както винаги беше страхотен.

Почти по същото време си купих вила в Андалусия, в една много дива област, малко на север от Алмерия, която наричаха естествения парк на Кабо де Гата. Архитектът направи разкошен проект с палми, портокалови дървета, джакузи, водопади, което, като се имат предвид климатичните условия (ставаше дума за най-сухата област в Европа), можеше да изглежда като пристъп на лека налудност. Не знаех, че тази област бе единствената по испанското крайбрежие, пощадена от туризма; след пет години цената на терените се утрои. С една дума, в онези години бях донякъде като цар Мидас.

Точно тогава реших да се оженя за Изабел; познавахме се от три години, точно в средностатистическата продължителност на предбрачното общуване. Церемонията беше дискретна и малко тъжна — Изабел току-що бе навършила четирийсетте. Днес връзката между двете събития ми изглежда очевидна; с това доказателство за обич бях пожелал да смекча шока от четирийсетгодишнината. Тя съвсем не го беше изразила чрез оплаквания, външна тревожност или нещо по-определено; реакцията й беше едновременно по-неуловима и по-мъчителна. Понякога — най-вече в Испания, когато се приготвяхме за плажа и тя слагаше банския си костюм — чувствах как в момента, когато погледът ми я докосваше, тя леко се прегърбваше, сякаш някой я удряше с юмрук между плешките. Бързо потиснатата болезнена гримаса деформираше прекрасните черти на лицето й — изящното й чувствително лице притежаваше онзи тип красота, която е неподвластна на времето, но тялото й, въпреки плуването, въпреки балета, беше засегнато от първите поражения на възрастта, които, както тя знаеше, много скоро щяха да се задълбочат до пълна разруха. Не си давах сметка какво точно беше изразило лицето ми и какво я караше да страда толкова; бих дал много, за да го избегна, защото, пак повтарям, аз я обичах, но явно, не беше възможно. Както не ми беше възможно да й повтарям, че е все така красива и привлекателна; никога не съм се чувствал способен да я излъжа дори за най-малкото нещо. Познавах погледа, който придоби впоследствие: смирения и тъжен поглед на болно животно, което се отбива от стадото, слага глава на лапите си и въздъхва кротко, понеже предчувства края си и знае, че не може да очаква никаква милост от себеподобните си.