Мишел Уелбек
Възможност за остров (57)

Даниел 25, 17

Така завършва животописът на Даниел 1; лично аз съжалявам за това рязко прекъсване. Последните му предвиждания за психологията на вида, който ще замести хората, са доста любопитни; мисля, че ако ги беше развил, можехме да извлечем от тях полезна информация.

Моето впечатление ни най-малко не се споделя от предшествениците ми. Безспорно честен човек, но тесногръд и посредствен, типичен изразител на ограниченията и противоречията, довели до гибелта на вида: такава е, общо взето, строгата оценка, която по примера на Венсан 1 те дават на нашия общ прародител. Ако беше живял, подчертават те, като се вземат предвид апориите, заложени в природата му, то той щеше да продължи циклофреничните си колебания между отчаянието и надеждата и постепенно да изпада във все по-силно чувство за изоставеност, свързано с остаряването и загубата на жизнен тонус; според тях последното му стихотворение, написано в самолета от Алмерия за Париж, е много симптоматично за умствената нагласа на хората от последния период и може да послужи за епиграф на класическата творба на Хатчет и Роулинз „Чувство за самота. Стареене“.

Съзнавах силата на техните аргументи и, честно казано, само някаква неясна интуиция ме накара да се опитам да узная повече. Отначало Естер 31 рязко отказа на молбите ми. Естествено, тя беше чела животописа на Естер 1 и дори беше завършила собствения си коментар, но й се струваше неуместно и аз да се запозная с него.

— Знаете ли… — написах й аз (отдавна бяхме преминали в невизуален режим), — все пак аз се чувствам доста далеч от моя прародител…

— Човек никога не е толкова далеч, колкото смята — отговори тя грубо.

Не разбирах защо тя е решила, че тази история от преди две хиляди години, засягаща хора от древната раса, може днес все още да има някакво влияние.

— Има и то е силно негативно… — отговори тя загадъчно.

В резултат на моята настойчивост тя все пак отстъпи и ми разказа всичко, което знаеше за последните моменти от връзката на Даниел 1 и Естер 1. На 23 септември, две седмици след като завършил животописа си, той й се обадил по телефона. Всъщност повече не се срещнали, но той й се обаждал многократно; още от самото начало тя му отговорила любезно, но непреклонно, че не желае да го види. След като разбрал, че е претърпял неуспех, той преминал към SMS, после към мейли, с една дума, изживял всички мъчителни етапи на загубата на истински контакт. Колкото по-ясно ставало, че няма да получи отговор, толкова по-дързък бил той, казал й, че приема спокойно сексуалната й свобода и дори я приветства, правел неприлични намеци, припомнял й най-еротичните моменти от връзката им, предлагал й да посещават клубове за групов секс, да снимат горещи видеофилми, да изживеят заедно нови неща. После й написал куп писма, на които тя не отговаряла.

— Унижавал се е — коментира Естер 31, — по най-долен начин е плувал в унижение. Дори й предложил пари, много пари, само за да прекара с него една последна нощ, и това било абсурдно, защото тя вече печелела доста добре като актриса. Накрая започнал да обикаля около дома й в Мадрид — тя го видяла на няколко пъти в близките барове и се уплашила. По това време имала нов любовник, с когото се чувствала добре, харесвало й да се люби с него, което не може да се каже за вашия предшественик. Дори смятала да се обърне към полицията, но той само се мотаел из квартала и даже не опитвал да влезе в контакт с нея; накрая изчезнал.

Не бях изненадан, всичко това отговаряше до голяма степен на моите впечатления от личността на Даниел 1. Попитах Естер 31 какво е станало по-нататък, въпреки че и в този случай предчувствах, че вече знам отговора.

— Самоубил се. Самоубил се, след като я видял в един филм, „Una mujer desnuda“^[1], където играела главната роля — филмът бил заснет по романа на млада италианска писателка, който навремето имал някакъв успех. Героинята разказвала как успява да трупа многобройни сексуални преживявания, без да изпитва никакви чувства. Преди да се самоубие, той написал на Естер 1 последно писмо, в което изобщо не говори за самоубийството си, тя научила за него от пресата; напротив, писмото е весело, почти еуфорично, той твърди, че вярва в любовта им и че всичките им проблеми през последните години са незначителни. Именно това писмо оказа катастрофално влияние на Мари 23 и я накара да замине, да си въобрази, че някаква общност — от хора или неохора, и тя не знаеше точно — се е формирала някъде и е открила нов начин на общуване; то й внуши, че нашата радикална изолация може да бъде премахната преди идването на Бъдещите. Опитах се да я вразумя, обясних й, че това писмо показва единствено упадъка на умствените способности на вашия предшественик и свидетелства за неговия последен и патетичен опит да отхвърли реалността, че безграничната любов, за която говори, е само плод на въображението му. Напразно — Мари 23 придаваше на това писмо и особено на стихотворението накрая огромно значение.

— Не споделяте ли мнението й?

— Признавам, че текстът е любопитен, лишен от ирония и сарказъм, съвсем не е в неговия обичаен стил и дори го намирам доста вълнуващ. Но да му придам чак такова значение… Не, не съм съгласна. Вероятно самата Мари 23 беше доста неуравновесена и това може да обясни защо е приела последните стихове като конкретна и полезна информация.

Няма съмнение, че Естер 31 знаеше какво ще поискам от нея, и само след две минути — докато го напечата на клавиатурата — открих последното стихотворение, което Даниел 1 бе написал на Естер, преди да се самоубие; същото това писмо, което беше накарало Мари 23 да изостави дома си, навиците си, живота си и да тръгне да търси някаква хипотетична неочовешка общност.

Животе мой, тъй стар, сломен!…

Първа мечта — неосъществена,

Първа любов — осакатена…

Добре че пак дойде при мен!

 

Добре че все пак осъзнах:

ти може да си много хубав,

когато две тела се любят

и няма смърт, и няма страх.

 

Животе мой, мой наркотик,

познавам всяка твоя тръпка,

желанието да си тръгна

и слънцето след всеки вик.

 

Когато любовта е проста,

когато всичко те вълнува —

във времето навярно съществува

възможността за остров.