Мишел Уелбек
Възможност за остров (56)

Даниел 1, 28

Вече е септември, последните летовници ще си заминат, а заедно с тях последните цици и последните котета; последните достъпни микросветове. Очаква ме безкрайна есен, а после космическа зима. Този път наистина изпълних задачата си, преминах последната черта, вече няма оправдание за присъствието ми тук, няма общуване, нито някаква цел. И все пак има нещо, нещо ужасно, което се носи в пространството и сякаш иска да се приближи. Всяка тъга, всяка скръб или точно определена липса е предшествана от нещо друго, което може да се нарече чистият страх от безкрая. Нима това е последният стадий? Какво бях сторил, за да заслужа такава съдба? И какво бяха сторили хората изобщо? У мен вече няма омраза, няма нищо, за което да се вкопча, не виждам опорна точка или някакво указание; има само страх и той е истината на всички неща, целият видим свят. Вече няма реален, осезаем, човешки свят, аз съм вън от времето, нямам нито минало, нито бъдеще, нито тъга, нито проекти, не изпитвам носталгия, нито самота, нито надежда; има само страх.

Безкраят идва, приближава се и иска да ме погълне. Чува се лек шум в средата на стаята. Ето ги призраците, те са пространството и ме заобикалят. Хранят се с мъртвите очи на хората.