Мишел Уелбек
Възможност за остров (48)

Даниел 1, 24

След неколкоседмично униние се залових с животописа си, но това съвсем слабо облекчи болката ми; бях стигнал до срещата ми с Изабел и съчиняването на това смътно копие на истинския ми живот ми изглеждаше нездраво, във всеки случай ни най-малко не вярвах, че творя нещо важно и забележително. В замяна на това Венсан му придаваше голямо значение и всяка седмица ми се обаждаше, за да разбере как върви, дори веднъж ми каза, че по свой начин това, което върша, се равнява по значение на изследванията на Учения в Ланзароте. Естествено, той преувеличаваше, но все пак започнах да работя по-усърдно; странно е как бях стигнал дотам, че да му се доверявам и да го слушам като някакъв оракул.

Постепенно дните се удължаваха, времето стана по-топло и сухо и започнах да излизам повече; избягвайки строежа срещу къщата, поемах по пътя, който се изкачваше по хълмовете, и после слизах до крайбрежните скали; оттам наблюдавах морето, огромно и сиво, плоско и сиво като живота ми. Спирах на всеки завой, следвайки темпото на Фокс; виждах, че той е щастлив от тези дълги разходки, макар че вече му беше трудно да върви. Лягахме си много рано, преди залеза; никога не гледах телевизия, не бях подновил абонамента си за сателитната телевизия; вече не четях много и дори Балзак беше започнал да ме отегчава. Безспорно общественият живот ме засягаше по-малко, отколкото по времето, когато пишех скечовете си; още тогава знаех, че съм избрал ограничен жанр, който няма да ми позволи да направя през цялата си кариера и една десета от онова, което Балзак е направил само в един свой роман. От друга страна, напълно съзнавах какво му дължа: пазех всичките си скечове, всички представления бяха записани, това правеше около петнайсет дивидита; нито веднъж през тези безкрайни дни не ми хрумна да ги гледам. Често ме бяха сравнявали с френските моралисти, понякога с Лихтенберг; но никога никой не бе споменал Молиер или Балзак. Все пак препрочетох „Възход и падение на куртизанките“, най-вече заради образа на Нюсенжен. Беше забележително, че Балзак е съумял да придаде на персонажа на този влюбен дъртак толкова патетично измерение, което, ако се замислим, всъщност е напълно очевидно и е заложено в самата дефиниция на влюбения дъртак. Но ето че Молиер ни най-малко не бе мислил за това, вярно е, че той е пишел комедии, а с тях проблемът е все един и същ, в края на краищата се сблъскваме с една и съща трудност: в действителност животът не е комичен.

Една дъждовна априлска сутрин, след като половин час джапах из калните коловози, реших да съкратя разходката си. Когато стигнах до вратата на къщата си, забелязах, че Фокс го няма; дъждът се усили, не се виждаше нищо на пет метра разстояние; чух съвсем близо шума на багер, който не можех да видя. Влязох да си взема мушамата и след това тръгнах да го търся под проливния дъжд; обиколих едно по едно всички места, където Фокс обичаше да се спира и да души.

Открих го едва привечер; намираше се само на триста метра от къщата, вероятно бях минал край него няколко пъти, без да го забележа. Виждаше се само окървавената му глава с изплезен език и с неподвижен поглед, изразяващ ужас. След като разрових с ръце калта, извадих тялото, което се беше разкъсало като кървавица, червата му се влачеха; намираше се далеч от шосето, камионът нарочно се беше отбил встрани, за да го смаже. Свалих мушамата си, за да го завия, и се прибрах вкъщи прегърбен, с потънало в сълзи лице, отвръщайки очи, за да не срещна погледа на работниците, които спираха при преминаването ми със злобна усмивка на устните.

Навярно съм плакал дълго, защото когато се поуспокоих, нощта вече бе паднала; строежът беше празен, а дъждът продължаваше. Излязох в градината, която вече не беше градина, а прашно изоставено място през лятото и кална локва — през зимата. Лесно изкопах гроб до къщата; поставих отгоре една от любимите му играчки, малко пластмасово пате. Пороят довлече още кал и играчката изчезна; отново избухнах в сълзи.

Не знам защо, но през тази нощ нещо у мен се счупи, подобно на последна защитна преграда, която бе останала въпреки заминаването на Естер и смъртта на Изабел. Може би защото смъртта на Фокс съвпадна с момента, когато в животописа си разказвах как го бяхме намерили на едно отклонение от магистралата между Сарагоса и Тарагоне; може би просто защото бях по-стар и съпротивителните ми сили отслабваха. Със сълзи на очи се обадих на Венсан през нощта и ми се струваше, че никога вече няма да престана да плача, че до края на живота си ще правя само това. Вече бях наблюдавал подобно явление у някои възрастни хора: понякога лицето им е спокойно, неподвижно, в ума им сякаш царуват мир и безразличие, но щом възстановят контакта си с действителността, щом дойдат на себе си и се замислят, те веднага се разплакват — кротко, непрекъснато, дни наред. Венсан ме изслуша внимателно, не каза нищо, въпреки късния час; после ми обеща веднага да се обади на Учения. Генетичният код на Фокс бил запазен, припомни ми той, и ние сме станали безсмъртни; ние, но също и домашните ни любимци, ако го пожелаем.

Той като че ли вярваше в това; като че ли вярваше безпрекословно и аз изведнъж се почувствах стъписан от радост, но и от недоверие: бях израснал и остарял с мисълта за смъртта и с убеждението, че тя е всесилна. Дочаках утрото в някакво странно състояние на ума, сякаш щях да се събудя в омагьосан свят. Безцветната светлина на раждащия се ден озари морето; облаците бяха изчезнали, на хоризонта се появи късче синьо небе.

Мицкевич се обади малко преди седем часа. Да, ДНК на Фокс била запазена и се съхранявала в много добри условия; за съжаление в момента клонирането на кучета било толкова невъзможно, колкото и на хора. Малко оставало до целта, било въпрос на години, а може би на месеци; опитите с плъхове вече били успешни и дори било извършено клониране, макар и не репродуктивно, на една домашна котка. Странно, но кучето поставяло по-сложни проблеми; той обаче ми обеща да ме държи в течение и се зарече Фокс първи да се възползва от новата техника.

Гласът му, който не бях чувал от много отдавна, създаваше същото впечатление за знание, умение и компетентност и когато затворих телефона, усетих нещо странно: ставаше дума за неуспех, за момента всичко се бе провалило и несъмнено бях осъден да прекарам живота си съвсем сам. За пръв път започнах да разбирам Венсан и останалите вярващи; започвах да разбирам значението на Обещанието и докато слънцето уверено се заизкачва над морето, аз за първи път смътно усетих далечно и неопределено чувство, наподобяващо надежда.