Мишел Уелбек
Възможност за остров (46)

Даниел 1, 23

На Коледа към десет часа сутринта научих, че Изабел се е самоубила. Не бях изненадан — за няколко минути усетих в себе си някаква празнота, но тя беше предвидима и очаквана. Още когато си тръгнах от Биариц, знаех, че тя ще го направи; знаех го от погледа й в последната сутрин, когато прекрачих прага на кухнята, за да се кача в таксито за гарата. Също така подозирах, че ще изчака смъртта на майка си, за да се грижи за нея докрай и да не й причини мъка. Знаех, че и аз рано или късно щях да избера подобно решение.

Майка й беше починала на 13 декември; Изабел беше купила гробно място в градското гробище и се беше погрижила за погребението; беше написала завещанието си, беше подредила нещата си; на 24 декември си бе инжектирала голяма доза морфин. Не само че бе умряла, без да страда, но вероятно беше умряла с радост или поне в онова състояние на еуфорично отпускане, което е характерно за въздействието на този наркотик. Същата сутрин беше завела Фокс в приют за кучета; не ми беше оставила писмо, мислейки вероятно, че е излишно, че аз ще я разбера и без него, но се беше разпоредила да ми дадат кучето.

Заминах след няколко дни, тя вече беше кремирана; сутринта на 30 декември отдих в „Дома на покойника“ на гробището в Биариц. Той представляваше голямо кръгло помещение, чийто стъклен покрив го изпълваше със сива светлина. В стените бяха издълбани малки ниши, където се плъзгаха метални кутии с праха на покойниците. Над всяка от тях имаше етикет с името и фамилията на починалия, написани с шрифт „англе“. В средата се намираше мраморна, също кръгла маса, заобиколена със столове от стъкло, или по-точно от прозрачна пластмаса. След като ме въведе, пазачът сложи на масата кутията с праха на Изабел и ме остави сам. Докато се намирах в помещението, никой не можеше да влезе; малката червена лампичка, която светваше, когато бе заето, напомняше за снимачна площадка. Както повечето хора останах в залата в продължение на десетина минути.

Прекарах странна новогодишна нощ — сам в стаята си във „Вила Йожени“, — като в главата ми се въртяха прости и извънредно непротиворечиви мисли за смъртта. На 2 януари сутринта отидох да взема Фокс. За жалост, преди да си замина, трябваше да се върна в апартамента на Изабел, за да взема книжата за уреждане на наследството. Щом стигнахме до входа на дома й, забелязах, че Фокс подскочи от радостно очакване; беше станал още по-дебел — породата корги е склонна към напълняване, но той се затича към вратата на Изабел, а после задъхан спря да ме изчака, докато аз много по-бавно се изкачвах по алеята с оголените от зимата кестени. Той нетърпеливо изджавка, когато потърсих ключовете; горкият, казах си аз, горкичкият. Щом отворих вратата, той се втурна в апартамента, обиколи го набързо, върна се и ме погледна въпросително. Докато търсех книжата в бюрото на Изабел, той на няколко пъти пак обходи помещенията едно по едно, душейки навсякъде, и пак се връщаше при мен, като спираше на прага на стаята и ме гледаше ядосано. Краят на всеки живот донякъде наподобява разтребване; човек вече няма желание да се впуска в нови проекти и се задоволява с вършене на текущи неща. Всяко нещо, което никога не сме правили, дори и толкова безобидно като приготвяне на майонеза или шахматна партия, постепенно става недостъпно, желанието за нов опит или за ново усещане изчезва напълно. У Изабел всичко бе в идеален ред и само за няколко минути намерих завещанието й и нотариалния акт за апартамента. Нямах намерение веднага да отида при нотариуса, казах си, че ще се върна по-късно в Биариц, знаейки, че ще ми бъде мъчително и вероятно никога няма да имам смелост да го направя, но това нямаше голямо значение, вече нищо нямаше голямо значение. Като отворих плика, видях, че връщането ми бе излишно; тя бе завещала всичко на Църквата на елоимитите, видях стандартния договор; юридическият отдел щеше да се заеме с това.

Фокс ме последва с желание, когато напуснах апартамента; вероятно мислеше, че отиваме на разходка. В един зоомагазин до гарата му купих пластмасов контейнер за пътуването. После взех билет за бързия влак до Ирун.

Времето в Алмерия беше топло, пелена от ситен дъжд обвиваше кратките дни, които създаваха усещането, че нямат начало, и това мрачно спокойствие вероятно би ми подхождало, можех да прекарам седмици със старото си куче ей така, унесен в мечти, които дори не бяха такива, но за жалост обстоятелствата не го позволяваха. На километри около къщата ми бяха започнали строителни работи, изграждаха се нови вили. Имаше кранове, бетонобъркачки, беше почти невъзможно да стигнеш до морето, без да заобикаляш купчини с пясък или нахвърляни метални греди, струпани сред булдозерите и камионите на строежа, които работеха непрекъснато, изхвърляйки гейзери от кал. Постепенно загубих навика си да излизам освен два пъти на ден заради разходката на Фокс, която вече не беше приятна: той виеше и се притискаше до мен, уплашен от шума на камионите. От продавача на вестници научих, че Хилдегард е умряла, а Хари е продал къщата и е отишъл да дочака края на дните си в Германия. Престанах да излизам от стаята си и започнах да прекарвам по-голямата част от дните си в леглото в състояние на голяма умствена празнота, която обаче ме измъчваше. Понякога си спомнях как пристигнахме тук с Изабел преди няколко години, с какво удоволствие тя подреждаше къщата и най-вече се опитваше да отглежда цветя, да направи градина; все пак бяхме имали и щастливи мигове. Спомних си и за последното ни любене в нощта сред дюните след посещението ни у Хари; вече нямаше дюни, булдозерите бяха изравнили терена, сега той се бе превърнал в кална повърхност, заобиколена с огради. И аз щях да продам къщата, нямах причина да остана тук; свързах се с един брокер, който ми каза, че сега вече цената на терените много се увеличила, можех да разчитам на значителна печалба. Не знаех много добре в какво състояние ще умра, но във всеки случай щях да умра богат. Помолих го да се опита да ускори продажбата дори ако офертата не е толкова изгодна, колкото се надява; с всеки изминал ден това място ставаше все по-непоносимо. Имах чувството, че работниците не само не изпитват никаква симпатия към мен, но че направо ме мразят, че нарочно минават съвсем близо до мен с огромните си камиони, като ме пръскат с кал и тероризират Фокс. Вероятно имах основание — бях чужденец, човек от Север, освен това те знаеха, че съм по-богат от тях, много по-богат; изпитваха към мен глуха, животинска омраза, още по-неудържима, защото бе безсилна, обществената система пазеше хора като мен, а обществената система беше стабилна, полицаите бяха навсякъде и все по-често патрулираха наоколо, Испания току-що си бе избрала социалистическо правителство и то бе по-неподатливо от другите на корупцията, в по-малка степен бе свързано с местната мафия и беше твърдо решено да защитава заможната и образована класа, която бе основният й електорат. Никога не съм изпитвал симпатия към бедните, а още по-малко днес, когато животът ми бе провален; превъзходството, което парите ми даваха над тях, можеше дори да бъде известно утешение — можех да ги гледам отвисоко, докато ринеха чакъла с лопати, прегърбени от усилие, докато разтоварваха греди и тухли; можех да гледам с ирония загрубелите им ръце, мускулите им, календарите с голи мадами, които красяха кабините на строителните им машини. Но знаех, че подобно нищожно задоволство нямаше да ми попречи да им завиждам заради тяхната непринудена и проста мъжественост; нито заради младостта им, заради грубата очевидност на тяхната пролетарска, животинска младост.