Мишел Уелбек
Възможност за остров (26)

Даниел 1, 13

Това беше друг свят, отделен от обикновения с няколко сантиметра плат — необходима социална защита, тъй като 90% от мъжете, срещнали Естер, по един или друг повод, щяха незабавно да пожелаят да я чукат. Свалих дънките й, поиграх си малко с розовата й прашка, като установих, че катерицата й веднага се навлажни; беше пет часът следобед. Да, това беше друг свят и престоях в него до единайсет часа на следващата сутрин — краен срок за закуска, а чувствах сериозна потребност от храна. Вероятно съм спал от време на време. Колкото до всичко останало — тези няколко часа оправдаваха живота ми. Не преувеличавах и знаех, че не преувеличавам: бяхме влезли в абсолютната простота на нещата. Разбира се, сексът, или по-точно желанието, беше тема, която многократно бях използвал в скечовете си. Като всеки друг и вероятно повече от мнозина други съзнавах, че повечето неща на този свят се въртят около секса, или по-точно около желанието. Като застаряващ комик може би се бях поддал на своеобразно скептично съмнение: подобно на толкова много неща и почти всичко на този свят, сексът може би беше надценяван; вероятно ставаше дума просто за банална хитрост, целяща засилване на съперничеството между хората и по-енергично функциониране на обществото. В секса може би нямаше нищо повече, отколкото в един обяд в „Тайьован“ или в една „Бентли Континентал“: нямаше никаква причина за толкова вълнения.

Онази нощ ми доказа, че греша, и ме върна към по-елементарен възглед за нещата. На другия ден, завърнал се в Сан Хосе, слязох до Плая де Монсул. Наблюдавайки морето и залеза на слънцето, написах стихотворение. Сам по себе си този факт вече беше любопитен — не само че никога не бях писал стихове, но и практически не ги четях, с изключение на Бодлер. Доста редовно купувах едно тримесечно литературно списание с езотерична ориентация — без да се занимавам с литература, се чувствах близък до нея; все пак сам пишех скечовете си, и дори ако целта ми беше само приблизителна пародия на устната реч, съзнавах колко трудно е да нареждаш думи, да ги организираш във фрази, без цялото да се срине от липса на логика или да навява скука. Та в това списание преди две години прочетох дълга статия за изчезването на поезията, което според автора било неизбежно. Според него поезията като неконтекстуален език, възникнал преди разграничаването между обекта и неговите свойства, окончателно била напуснала света на хората. Тя се разполагала в някаква примитивна област, която вече не ни била достъпна, защото предшествала реалното изграждане на обекта и на езика. Неспособна да пренася друга информация освен простите телесни и емоционални усещания, вътрешно свързана с магичното състояние на човешкия ум, поезията се оказала безвъзвратно остаряла след появата на надеждни процедури за обективно установяване на фактите. Навремето всичко това ми се стори убедително, но онази сутрин не се бях измил, все още бях изпълнен с аромата на Естер, с вкуса й (между нас никога не стана дума за презерватив, тази тема изобщо не бе повдигната и мисля, че Естер дори не помисли за това — аз също и това бе още по-странно, защото първите ми сексуални опити бяха протекли по времето на СПИН-а, и то когато той означаваше неминуема смърт, все пак това би трябвало да ми повлияе). Е, безспорно СПИН-ът спадаше към контекстуалното, вероятно това бе обяснението, във всеки случай онази сутрин написах първото си стихотворение, докато все още се къпех в аромата на Естер. Ето го:

Всъщност знаел съм винаги,

че при тебе ще спра

и че туй ще е миг,

преди от любов да умра.

 

Просто вярвах докрая.

Нито страх, ни съмнения…

Преди твойта поява

знаех, че ще си с мене.

 

Ти си аз, аз съм ти —

за какво се тревожа?

Нямам вече мечти —

галя твоята кожа.

 

Нежна, гладка, естествена

и за мен неизбежна —

нямаш нищо божествено

ти, животно от нежност!

След онази нощ слънцето пак се появи над Мадрид. Извиках такси и почаках няколко минути във фоайето на хотела заедно с Естер, която отговаряше на многобройните съобщения, оставени на мобилния й телефон. През нощта също бе телефонирала на няколко пъти, явно имаше много богат социален живот. Повечето разговори завършваха с думата „un besito“ или понякога с „un beso“^[1]. Не говорех толкова добре испански и не разбирах нюанса, ако изобщо имаше такъв, но в момента, когато таксито спря пред хотела, си дадох сметка, че тя не се целува често. Беше много странно, защото обичаше да я обладават по всякакъв начин, подаваше много грациозно дупето си (беше малко, високо като на момче), духаше, без да й мигне окото, и дори с въодушевление, но всеки път, когато устните ми се бяха доближавали до нейните, тя смутено отвръщаше глава.

Сложих сака си в багажника; тя протегна бузата си, целунахме се набързо и аз се качих в колата. Когато изминахме няколко метра по авенюто, се обърнах, за да й махна с ръка, но тя вече говореше по телефона и не забеляза поздрава ми.

Щом пристигнах на летището в Алмерия. Разбрах какво ще представлява животът ми през следващите седмици. Вече от години систематично оставях мобилния си изключен; беше въпрос на статут, бях европейска звезда; ако искаха да ме намерят, трябваше да оставят съобщение и да чакат аз да им се обадя. Понякога ми беше трудно, но се бях придържал към това правило и с времето бях спечелил: продуцентите оставяха съобщения; известните актьори, директорите на вестници оставяха съобщения; бях на върха на пирамидата и имах намерение да остана там поне още няколко години, докато не напусна официално сцената. Сега първото нещо, което направих, след като слязох от самолета, беше да включа телефона; бях изненадан и почти уплашен от силата на разочарованието, след като разбрах, че нямам съобщение от Естер.

Когато наистина си влюбен, единственият шанс да оцелееш, е да го скриеш от любимата жена, да се преструваш постоянно, че ти е все едно. Колко тъжна е тази проста констатация! Какво обвинение срещу човека! Но никога не би ми минало през ума да оспорвам този закон, нито да не го прилагам; любовта ни прави слаби и по-слабият от двамата е потискан, измъчван и в крайна сметка убит от другия, който от своя страна потиска, измъчва и убива дори без да изпитва удоволствие, с пълно безразличие; ето какво хората обикновено наричат любов. През първите дни изпитах известни колебания по отношение на телефона. Разхождах се из стаите, пушех цигара след цигара, от време на време отивах на брега на морето, връщах се и си давах сметка, че не съм видял никакво море и не мога да потвърдя, че то съществува — при тези разходки си налагах да се разделя от телефона, да го оставя на нощното си шкафче и обикновено се насилвах да изчакам два часа, преди да го включа наново и да установя за пореден път, че тя не ми е оставила съобщение. Сутринта на третия ден реших да държа телефона си постоянно включен и да се опитам да забравя, че чакам да позвъни; през нощта, след като изпих петото хапче мепронизин, разбрах, че това няма да помогне, и започнах да се примирявам с факта, че Естер е по-силна и вече нямам никаква власт над живота си.

Вечерта на петия ден й се обадих. Тя изобщо не бе изненадана, не усетила колко бързо минава времето. Веднага прие да ми дойде на гости в Сан Хосе; познавала Алмерия, защото няколко пъти прекарвала ваканцията си там, когато била малка; но от няколко години ходела в Ибиса или във Форментера. Можела да прекара един уикенд с мен, не следващия, а по-следващия, след две седмици; дишах дълбоко, за да не покажа разочарованието си. „Un besito“… — каза тя точно преди да затвори. Ето: бях се изкачил с едно стъпало по-нагоре.