Мишел Уелбек
Възможност за остров (20)

Даниел 1, 10

Бог съществува, бях вътре.

Анонимен автор

От първия ми престой сред Свръхздравите съм запазил преди всичко образа на ски влек в мъглата. Летният начален курс се провеждаше в Херцеговина или нещо от този род — в страна, известна най-вече с кървавите си конфликти. Въпреки това всичко беше много мило — хижите, странноприемницата от тъмно дърво с перденца на бели и червени квадратчета, с глави на глигани и елени, закачени по стените, истински централноевропейски кич, който винаги съм харесвал. „Ах, войната, безумието на хората, Грос беда…“ — повтарях си аз, имитирайки несъзнателно интонацията на Франсис Бланш^[1]. От много отдавна страдам от своеобразна умствена ехолалия, която в моя случай не се свързва с известни мелодии, а с интонациите, използвани от прочути комици — така например, щом чуех Франсис Бланш да повтаря: КОЛОСАЛ-НА СТРЕЛ-БА! — както във филма „Бабет отива на война“, — трябваше да положа огромно усилие, за да прогоня тези думи от главата си. С Луи дьо Фюнес беше още по-трудно: часове наред оставах под влиянието на неговия дрезгав глас, на мимиките и жестовете му, сякаш бях обладан от него.

Всъщност много бях работил, си казах аз, животът ми беше преминал в непрекъснат труд. Актьорите, които познавах, когато бях на двайсет години, не бяха имали никакъв успех, вярно е, че повечето дори напълно се бяха отказали от занаята, но трябва да се признае, че те нищо не правеха: обръщаха чаша след чаша из барове или модни клубове. А през това време, сам в стаята си, аз репетирах часове наред, изпилвах всяка интонация, всеки жест; освен това пишех скечовете си, пишех ги наистина и едва след много години успях да го върша сравнително лесно. Ако съм работел така, то е, защото не съм бил способен да се развличам; не съм се чувствал добре в баровете и модните клубове, на вечерите, организирани от модните дизайнери, на ВИП дефилетата; с обикновената си физика и интровертния си темперамент имах много малко шансове да стана веднага кралят на празненството. И така по липса на друго работех и успях. Всъщност на младини бях като Офели Уинтер, която си повтаряла, мислейки за хората край нея: „Смейте се, тъпанари. След време аз ще съм на подиума и ще ви разкажа играта“. Беше го заявила в едно интервю за „20 години“.

Трябваше да престана да мисля за „20 години“, трябваше да престана да мисля за Изабел; трябваше да престана да мисля почти за всичко. Погледът ми обгърна зелените, влажни склонове, опитвах се да виждам само мъглата — мъглата винаги ми е помагала. Ски влекове в мъглата. Значи между две етнически войни те намираха време да карат ски — трябва да поработя над мускулите си, казах си аз и веднага замислих скеч за двама мъчители, разменящи си трикове за поддържане на формата във фитнес зала в Загреб. Прекалявах, не можех да престана: бях шут, щях да си остана шут, щях да пукна като шут — с омраза и в конвулсии.

Ако за себе си наричах елоимитите Свръхздравите, то е, защото наистина бяха изключително здрави. Те не искаха да остаряват; за тази цел не пушеха, взимаха лекарства срещу свободните радикали и други подобни добавки, които се намират по аптеките. Наркотиците не се допускаха, алкохолът беше разрешен под форма на червено вино по две чаши на ден. Спазваха критска диета, така да се каже. Според пророка тези указания нямаха морално значение, целта беше здравето. Всичко здравословно и в частност всичко сексуално беше разрешено. Веднага всичко се визуализираше, било на Интернет сайта или в брошурите им: забавен еротичен кич, малко блудкав, прарафаелитски стил със склонност към големи цици а ла Валтер Джирото. В илюстрациите в по-малки дози присъстваше мъжкият или женският хомосексуализъм — строго хетеросексуален, пророкът съвсем не беше хомофоб. Дупето, путката — за пророка всичко беше добре дошло. Той лично ме посрещна на летището в Зворк с протегнати ръце, облечен в бяло. Бях първият им истински ВИП, беше се постарал. Досега имаха само едно малко ВИП-че, впрочем също французин, художник, който се казваше Венсан Грейсамер. Дори веднъж беше организирал изложба в Бобур — вярно, в Бобур беше излагал творбите си дори Бернар Бранксен. С една дума, беше четвърт ВИП, ВИП — пластични изкуства. Иначе беше мило момче. И вероятно — веднага се убедих в това — добър художник. Имаше остри, интелигентни черти на лицето и странно втренчен, почти мистичен поглед; изразяваше се нормално, умно, като претегляше думите си. Изобщо не знаех с какво се занимава, дали с видео или с инсталации, или с нещо друго, но се чувстваше, че този тип работи наистина. Двамата бяхме единствените явни пушачи и освен ВИП статута, това ни сближи. Нямаше как да пушим в присъствието на пророка, но от време на време излизахме от лекцията, за да изпафкаме по една цигара, и доста бързо това се прие мълчаливо. Хубаво нещо е ВИП-аджийството.

 

 

Преди началото на първата лекция едва успях да се настаня и да си приготвя разтворимо кафе. За присъствието на „уроците“ беше прието да облечеш над обикновените си дрехи дълга бяла туника. Очевидно, навличайки това нещо, изпитвах донякъде чувството, че съм смешен, но скоро разбрах за какво служеше. Хотелът имаше сложен план с остъклени коридори, свързващи отделните крила с междинни етажи и подземни галерии, като навсякъде имаше указания, написани на странен език, близък до гаелския, от който все едно не разбирах нищо, така че ми беше нужен половин час, за да се ориентирам. През това време срещнах около двайсетина души, които като мен се носеха из пустите коридори, облечени с дълги бели туники. Когато влязох в заседателната зала, имах усещането, че участвам в духовно начинание — макар че тази дума за мен никога нищо не е означавала и впрочем продължава да не означава. Нямаше смисъл, но аз участвах. Очевидно дрехите правят човека.

 

 

Ораторът беше висок, много слаб, плешив, а впечатляващата му сериозност дори малко плашеше. Мислено го нарекох Учения и в действителност той се оказа професор по неврология в някакъв канадски университет. За мое голямо учудване той каза интересни и дори на места много увлекателни неща. Човешкият ум, обясни той, се развива чрез създаване и постепенно химично подсилване на различно дълги невронни вериги, свързващи от два до петдесет неврона и дори повече. Тъй като човешкият мозък съдържа няколко милиарда неврона, броят на комбинациите и следователно на възможните вериги е невероятен — далеч надвишава броя на молекулите във Вселената.

Количеството използвани вериги е различно у различните хора, което според него обяснявало безброй многото степени между глупостта и гения. Но още по-забележително е, че ако често се използва дадена верига, в резултат на йонните натрупвания тя става все по-леснодостъпна — тоест получава се постепенно самоусилване и това важи за всичко: за идеите, способностите и настроенията. Явлението подлежало на проверка както за индивидуалните психични реакции, така и за социалните отношения: осъзнаването на собствените задръжки ги усилвало; така например подробното изясняване на конфликтите между двама души обикновено ги правели нерешими. После Учения се впусна в безжалостна критика на теорията на Фройд, която не само че не почивала върху никаква солидна физиологична основа, но водела до драматични резултати, противоположни на търсената цел. На екрана зад него различните схеми, които съпътстваха изложението му, бяха махнати и бе показан кратък, но разтърсващ документален филм за моралните страдания — понякога нетърпими — на ветераните от Виетнам. Те не успявали да забравят, всяка нощ сънували кошмари, не можели дори да шофират, да пресичат улицата без чужда помощ и било невъзможно да се приспособят отново към нормален живот. Особено внимание беше отделено на някакъв прегърбен, сбръчкан мъж с редки чорлави червеникави коси, който наистина изглеждаше като парцал — непрекъснато трепереше, не можеше да излезе от къщи и се нуждаеше от постоянна медицинска помощ; той страдаше, страдаше непрекъснато. В шкафчето си в банята пазеше шишенце с виетнамска пръст; всеки път, когато отваряше шкафчето и изваждаше шишенцето, избухваше в сълзи.

„Стоп — каза Учения. — Стоп“. Кадърът застина и видяхме лицето на старец в едър план. „Глупост — продължи Учения. — Пълна и тотална глупост. Първото нещо, което този човек трябва да направи, е да изхвърли през прозореца шишенцето с пръст от Виетнам. Всеки път, когато отваря шкафа и изважда това шишенце, а той го върши по петдесет пъти на ден — той укрепва невронната верига и се осъжда на още по-големи страдания. По същия начин всеки път, когато непрестанно се връщаме към миналото си и към някакъв особено мъчителен епизод — а психоанализата се състои именно в това, — ние увеличаваме шансовете да го възпроизведем наново. Вместо да вървим напред, ние се погребваме. Когато изживяваме мъка или разочарование — нещо, което ни пречи да живеем, — трябва първо да сменим жилището си, да изгорим всички снимки, да не говорим за това с никого. Потиснатите спомени се изличават; това може да отнеме време, но те наистина се изличават. Веригата се дезактивира“.

„Има ли въпроси?“ Не, нямаше въпроси. Продължилото повече от два часа експозе беше забележително ясно. Когато влязох в столовата, зърнах Патрик, който идваше към мен усмихнат и с протегната ръка. Добре ли съм пътувал, добре ли съм се настанил и т.н.? Докато разговаряхме весело, някаква жена ме прегърна изотзад, като отърка сливата си в задника ми и постави ръце на половите ми органи. Обърнах се: Фадиах беше свалила туниката си и беше облякла боди, имитиращо кожа на леопард; изглеждаше много добре. Продължавайки да се търка о мен, тя също попита какви са първите ми впечатления. Патрик наблюдаваше добродушно сцената. „О, тя прави така с всички…“ — каза ми той, докато отивахме към масата, където вече седеше мъж на около петдесет години, доста едър, с твърда, късо подстригана сива коса. Той се изправи, за да ме посрещне, стисна ръката ми, вглеждайки се внимателно в мен. Докато се хранехме, той не каза нищо, само от време на време добавяше някоя подробност за логистиката на стажа, но чувствах, че ме изучава. Казваше се Жером Прийор, но мислено веднага го кръстих Ченгето. Фактически той беше дясната ръка на пророка, номер 2 в организацията (всъщност те наричаха това по друг начин; имаше цял куп титли от рода на „архиепископ седми ранг“, но смисълът беше същият). В йерархията се напредвало чрез стаж и заслуги, както във всички организации, каза ми той сериозно. Учения например, макар че бил елоимит едва от пет години, бил номер 3. Колкото до номер 4, трябвало непременно да ми го представи, настоя Патрик, много ценял моята работа, той самият имал страшно чувство за хумор. „Хумор ли…“, щях да кажа аз, но се въздържах.

 

 

Следобедната лекция беше изнесена от Одил, жена на около петдесет години, чийто сексуален живот бе същият като на Катрин Мийе^[2], на която впрочем малко приличаше. Изглеждаше симпатяга, без проблеми — пак като Катрин Мийе, — но лекцията й беше някак размита. Знаех, че съществуват жени със същите вкусове като на Катрин Мийе, — според мен процентът им е една на сто хиляди, беше постоянен и едва ли ще се увеличи. Одил леко се оживи, докато говореше за вероятностите от заразяване със СПИН в зависимост от съответното отверстие — явно това беше любимата й тема — беше събрала куп цифри. Тя беше заместник-председател на асоциацията „Двойки срещу СПИН“, която се стараеше да информира интелигентно — тоест да внуши на хората да използват презерватив само когато е абсолютно необходимо. Лично аз никога не бях използвал презерватив, а на моята възраст и при развитието на тройната терапия едва ли щях да започна — ако предположим, че отново имах възможност да чукам; в състоянието, в което се намирах, дори перспективата да чукам, и то с удоволствие, ми изглеждаше напълно достатъчен мотив, за да се обеся.

Главната цел на лекцията беше да се изброят ограниченията и принудите, които елоимитите налагаха на сексуалния си живот. Беше доста просто: такива нямаше, когато ставаше дума за секс между пълнолетни и по взаимно съгласие, както е прието да се казва.

Този път имаше въпроси. Повечето засягаха педофилията, тема, заради която елоимитите бяха давани под съд — но кой в наши дни не е бил даван под съд за педофилия? Позицията на пророка, която Одил припомни, беше много ясна: в човешкия живот има период, наречен пубертет, когато се заражда сексуалното желание — тази възраст, различна при отделните хора и в различните страни, се разполага между единайсет и четиринайсет години. Да се любиш с някого, който не желае или не е в състояние да изрази ясно съгласието си, тоест с лице в предпубертета, е лошо; колкото за ставащото след пубертета, то очевидно стои извън всякаква морална оценка и край, няма какво повече да се добави. Следобедът завършваше в атмосфера на здрав разум, а аз чувствах нужда от аперитив; в това отношение все пак бяха досадни. Добре че си носех запаси в куфара, а в качеството си на ВИП, естествено, имах самостоятелна стая. След вечерята, леко пийнал и сам в леглото си king-size с безупречно чисти чаршафи, направих кратка равносметка на изминалия ден. Първата изненада беше, че много от привържениците никак не бяха тъпи, а втората, и то още по-голяма, че много от жените съвсем не бяха грозни. Вярно е, че бяха готови на всичко, за да се покажат в най-хубавия си вид. В това отношение позициите на пророка бяха логични. Ако мъжът трябва да положи усилия, за да потисне мъжкото у себе си (мачизмът твърде често бе потапял в кръв света, възкликваше развълнуван той в различните интервюта, които бях прегледал на Интернет сайта му), жената, напротив, може да подчертае женствеността и вродения си ексхибиционизъм чрез всякакви блестящи, прозрачни или прилепнали одежди, които въображението на шивачи и дизайнери й предоставят — за Елоимите не можело да има нищо по-приятно и по-прекрасно.

Жените следваха тези съвети и на вечеря вече се беше създало леко, но постоянно еротично напрежение. Усещах, че през седмицата то щеше да се засилва и че нямаше да ми причини истински страдания, че щях да се задоволя с кротки чекии, загледан в движенията на мъглата на лунна светлина. Свежи пасбища, крави Милка, сняг по върховете — прекрасно място, за да забравиш или да умреш.

 

 

На другия ден се появи и самият пророк за първата си беседа: облечен целият в бяло, той скочи на сцената под светлината на прожекторите сред гръмки ръкопляскания: още от началото беше предизвикал standing ovation^[3]. Помислих, че отдалеч прилича малко на маймуна — несъмнено поради съотношението между дължината на предните и задните крайници или заради позата му, не знам, впечатлението беше много бегло. Но нямаше вид на злобна маймуна — плоскоглава, кефеща се маймуна, нищо повече.

Несъмнено бе и това, че приличаше на французин — ироничен поглед с лукави и насмешливи искрици; веднага си представих колко щеше да е добър в пиеса на Фейдо.

Изобщо не изглеждаше на шейсет и пет години.

 

 

— Какъв ще е броят на избраните? — започна веднага пророкът. — Дали ще е 1729, най-малкото число, разлагащо се по два начина на сумата от два куба. Или 9240, което има 64 делителя? Дали ще е 40755 — едновременно триъгълно, пентагонално и хексагонално число. Дали ще са 144000, както желаят нашите приятели от Свидетелите на Йехова — между другото наистина опасна секта.

Като професионалист трябва да призная: на сцената той беше много добър. При това още не бях се събудил напълно, кафето в хотела беше отврат, но той ме впечатли.

— Дали ще е 698896 — огледален квадрат? — продължаваше той. — Или 12960000 — второто геометрично число на Платон? Дали ще е 33550336, петото съвършено число, посочено от анонимен автор в един средновековен ръкопис?

Той застана неподвижно точно в центъра, където се събираха лъчите на прожекторите, направи дълга пауза и продължи:

— Ще бъде избран този, който го желае от все сърце — пак пауза, но по-кратка — и се е държал, както подобава.

След това съвсем логично премина към условията за избора и се спря на изграждането на посолството — темата видимо му беше присърце. Беседата продължи повече от два часа и, честна дума, всичко беше добре обмислено, спектакълът нямаше грешка и аз аплодирах заедно с останалите. Бях седнал до Патрик, който ми прошепна в ухото:

— Тази година наистина е в страшна форма…

Докато излизахме от заседателната зала, за да отидем на обяд, ни спря Ченгето.

— Поканен си на масата на пророка — каза ми той сериозно и добави: — Ти също, Патрик.

Патрик се изчерви от радост, докато аз хипервентилирах, за да се отпусна. Въпреки усилията си Ченгето ти смразяваше кръвта дори когато съобщаваше нещо хубаво.

За пророка бе запазено цяло крило от хотела: в него той си имаше собствена трапезария. Докато чакахме пред входа, където едно момиче говореше по токи-уокито, към нас се присъедини Венсан ВИП пластични изкуства, придружен от един подчинен на Ченгето.

Пророкът рисуваше и цялото крило беше украсено с творбите му, изпратени от Калифорния специално за стажа. Те изобразяваха само голи или облечени с предизвикателни дрехи жени на фона на разнообразни пейзажи от Тирол до Бахамите; веднага разбрах откъде идваха илюстрациите в брошурите и в Интернет сайта му. Докато вървяхме по коридора, забелязах, че Венсан отвръща поглед от платната и едва успява да скрие отвращението си. И аз се приближих, но веднага се отдръпнах с погнуса — думата кич е много слаба, за да се характеризират тези произведения; мисля, че никога не съм виждал нещо по-грозно.

Гвоздеят на изложбата се намираше в столовата, огромно помещение с големи френски прозорци с изглед към планините — зад мястото на пророка една картина с размери осем на четири метра го изобразяваше заобиколен от дванайсет млади жени, облечени с прозрачни туники и протягащи ръце към него, кои с обожание, кои с още по-красноречив израз. Имаше бели, чернокожи, една азиатка и две индианки — поне не беше расист. Но затова пък явно си падаше по големите цици и рошавите путки — очевидно вкусовете на този мъж бяха прости.

Докато чакахме пророка, Патрик ми представи хумориста Жерар, четвърти номер в организацията. Дължеше тази привилегия на факта, че бил един от първите съратници на пророка. Бил до него при основаването на сектата преди трийсет и седем години и му останал верен, въпреки понякога странните му идейни завои. От четиримата основоположници единият починал, другият станал адвентист, а третият си тръгнал преди няколко години, когато пророкът призовал да гласуват за Жан-Мари льо Пен против Жак Ширак на втория тур на президентските избори с цел „да се ускори разлагането на френската псевдодемокрация“; горе-долу както някога маоистите в разцвета на славата си бяха призовали да се гласува за Жискар срещу Митеран — „за да се задълбочат противоречията на капитализма“. И така бе останал само Жерар и тази продължителна вярност му бе спечелила някои привилегии, като например да обядва всеки ден на масата на пророка (не такъв беше случаят с Учения или дори с Ченгето) или понякога да се подиграва с някои негови физически черти — например да говори за „дебелия му гъз“ или „свинските му очички“. От разговора ни стана ясно, че Жерар ме познава прекрасно и е гледал всичките ми представления, всъщност той ме следял от самото начало на кариерата ми. Живеейки в Калифорния и безразличен към всякаква културна дейност (единствените актьори, чиито имена знаел, били Том Круз и Брус Уилис), пророкът никога не бил чувал за мен; дължах ВИП статута си на Жерар и единствено на Жерар. Той се занимаваше с пресата и връзките с медиите.

 

 

Най-сетне пророкът се появи — бодър, изкъпан, облечен с дънки и тениска с надпис „Lick my balls“^[4] и с торба през рамото. Всички станаха, аз също. Той се приближи до мен, протегна ръка, широко усмихнат:

— Е, как ме намираш?

За няколко секунди останах слисан, но после разбрах, че въпросът му не крие никаква клопка: той наистина ми говореше като на колега.

— Ами… добре. Наистина, много добре… — отговорих аз. — Страшно ми хареса началото за броя на избраните, с всички онези цифри. — Хахаха!…

Той извади от торбата „Забавна математика“ от Юстайн Гордер^[5].

— Всичко е вътре, всичко!

Седна, потривайки ръце, и веднага се захвана с настърганите моркови; ние го последвахме.

Вероятно в моя чест разговорът след това се завъртя около комиците. Хумориста знаеше много по въпроса, но и пророкът имаше някаква представа, дори познавал Колюш в началото на кариерата му.

— Участвахме в общо представление една вечер в Клермон-Феран — съобщи ми той носталгично.

Всъщност навремето, когато производителите на грамофонни плочи, травматизирани от нахлуването на рока във Франция, записваха каквото им падне, пророкът (който още не бил пророк) издал плоча от 45 оборота под сценичното име Тревис Дейвис, направил турне из Централна Франция и нещата свършили дотам. После опитал да пробие в автомобилните състезания — също безуспешно. Изобщо търсел себе си; срещата с Елоимите станала в подходящ момент — без нея вероятно щяхме да си имаме още един Бернар Тапи. Днес вече почти не пеел, но пък запазил страстта си към бързите коли, заради което медиите твърдяха, че в имението си в Бевърли Хилз той поддържа истинска състезателна „конюшня“ с парите на последователите си. Било чиста лъжа, каза ми той. Първо, не живеел в Бевърли Хилз, а в Санта Моника; освен това притежавал само едно „Ферари Модена Страдале“ (подобрен вариант на обикновената „Модена“ с по-мощен мотор и олекотена от използване на въглерод, титан и алуминий) и едно „Порше 911 GT 2“; с една дума, по-малко от среден холивудски актьор. Вярно, че искал да замени „Страдале“-то с „Енцо“ и своята 911 GT 2 с „Карера GT“; обаче не бил сигурен, че средствата му го позволяват.

Склонен бях да му вярвам; изглеждаше по-скоро любител на жени, отколкото на пари, а тези две страсти са съвместими до определен момент — след известна възраст стават твърде много; щастливи са тези, които успяват да запазят поне едната; бях с двайсет години по-млад от него и очевидно бях близо до нулата. За да поддържам разговора, споменах моята „Бентли Континентал“, която току-що бях сменил с „Мерцедес 600 SL“ — съзнавах, че това прилича на обуржоазяване. Питам се за какво щяха да си говорят мъжете, ако нямаше коли.

 

 

На този обяд никой не спомена нито дума за Елоимите; през седмицата започнах да си задавам въпроса: наистина ли вярваха в тях? Нищо не се открива по-трудно от леката когнитивна шизофрения и за повечето привърженици нямах определено мнение. Очевидно Патрик вярваше, което донякъде ме тревожеше — ето един мъж, който заемаше отговорен пост в люксембургската си банка, през чиито ръце преминаваха суми, надвишаващи милиарди евро, и който вярваше в измислици, противоречащи напълно на най-елементарните Дарвинови тези.

Още по-интригуващ беше случаят с Учения и в края на краищата му зададох направо въпроса — не бях способен да усуквам с толкова интелигентен човек. Както очаквах, отговорът му бе пределно ясен. Първо, било напълно възможно някъде във Вселената да са се появили живи същества, някои от които достатъчно интелигентни, за да създават или манипулират живота. Второ, човекът наистина се е появил по пътя на еволюцията и създаването му от Елоимите трябвало да се схваща единствено като метафора — той все пак ме предупреди, че не трябва да вярвам сляпо в Дарвиновата библия, отхвърляна все по-често от сериозните учени; еволюцията на видовете всъщност се дължала не толкова на естествения подбор, колкото на генните мутации, т.е. на чистата случайност, както и на появата на географски изолирани популации и на независими един от друг биотопи. Трето, било напълно възможно пророкът да е срещнал не извънземно, а човек от бъдещето; някои интерпретации на квантовата механика не изключвали ни най-малко възможността за пренасяне на информация и дори на материални същности в посока, обратна на хода на времето — обеща да ми даде документация по въпроса, което и направи след края на стажа.

Окуражен, го попитах за нещо, което ме тормозеше от самото начало: безсмъртието, обещано на елоимитите. Знаех, че от всеки привърженик бяха взети няколко клетки и че съвременната технология позволяваше да се съхраняват за неограничен срок, не се и съмнявах, че незначителните трудности, които в момента пречеха на клонирането на хора, рано или късно щяха да бъдат преодолени; но какво ще стане с личността? Как новият клонинг би могъл поне малко да си спомня за миналото на предшественика си? И ако паметта му не е запазена, как ще почувства, че е същото, макар и преродено, същество?

За първи път усетих в погледа му нещо друго освен хладната компетентност на свикналия с точните понятия ум, за първи път отбелязах някаква възбуда, някакъв ентусиазъм. Бях напипал темата, на която беше посветил живота си. Покани ме на бара, поръча чаша какао за себе си — аз взех уиски, той дори не забеляза това нарушение на правилата на сектата. Към големия прозорец приближаваха крави и застанаха неподвижни, сякаш за да ни наблюдават.

— Получени са интересни резултати при някои кръгли червеи — започна той. — Чрез най-обикновено центрофугиране на съответните неврони и инжектиране на белтъчен изолат в мозъка на новия екземпляр се постига пренасяне на таксичните движения на бягство и в частност на реакциите на електрошок, както и на ориентацията в някои прости лабиринти.

Стори ми се, че в този момент кравите поклатиха глави, но той дори не ги забеляза.

— Очевидно тези резултати не могат да се пренесат у гръбначните, а още по-малко у развитите примати, какъвто е човекът. Предполагам, че помните какво казах на първата лекция за невронните вериги… Възпроизвеждането на този механизъм може да се постигне, но не с нашите компютри, а с един тип машина на Тюринг — тя би могла да се нарече автомат с вероятностен преход, — върху която работя в настоящия момент. Обратно на класическите калкулатори, тези автомати могат да установят променливи, еволюиращи връзки между близки изчислителни единици; те са способни да запомнят и да учат. Априори, няма ограничение на броя на изчислителните единици, които могат да се свържат, и следователно — на сложността на възможните вериги. На този етап голямата трудност се състои в установяването на биективно изображение на невроните на човешкия мозък, взет няколко минути след смъртта му, в паметта на непрограмирания автомат. Тъй като на практика продължителността на живота на последния е неограничена, следващият етап се състои в прехвърляне на информацията в обратна посока в мозъка на новия клонинг; това е фазата на свалянето (downloading), която, убеден съм, няма да представлява никаква трудност, когато се осъществи качването (uploading).

Свечеряваше се; кравите лека-полека се върнаха на пасбището си и аз не можех да избегна мисълта, че те не приемаха неговия оптимизъм. Преди да си отиде, той ми даде визитката си: професор Злотан Мицкевич от университета в Торонто. Било удоволствие да разговаря с мен, каза ми той, истинско удоволствие; ако имам нужда от допълнителна информация, на всяка цена да му изпратя мейл. В момента изследванията му напредвали много добре, надявал се да постигне значителни успехи през следващата година, повтори той с увереност, която ми се стори леко пресилена.

 

 

В деня на заминаването ми на летището в Зворк ме изпрати истинска делегация; освен пророка бяха дошли Учения, Ченгето, Хумориста и други по-незначителни сподвижници, сред които Патрик, Фадиах и Венсан ВИП пластични изкуства, с когото определено се бях сприятелил — разменихме си адресите и той ме покани да го видя, когато мина през Париж. Естествено, бях поканен на зимния стаж, който се провеждаше през март в Ланзароте и щял да бъде, предупреди ме пророкът, необикновено масов: били поканени привърженици от цял свят.

Всъщност през тази седмица се бях сприятелил с всички, които срещнах, мислех аз, докато минавах през детектора за метални предмети. Но никаква мадама; вярно е, че не ми беше до това. Разбира се, нямах никакво намерение да се включа в движението им; беше ме привлякло любопитството, това вечно мое любопитство, което ме съпровождаше от дете и явно беше по-силно от желанието.

Самолетът бе двумоторен, с перки и създаваше усещането, че всеки момент ще избухне. Докато летяхме над пасищата, си дадох сметка, че през целия стаж, дори без да говорим за мен, останалите не се бяха чукали кой знае колко — доколкото можех да схвана, а смятам, че мога, много съм печен в този вид наблюдения. Двойките си оставаха двойки, не бях доловил и помен за групов секс, дори за банална тройка; онези, които бяха дошли сами (повечето), си оставаха сами. На теория обстановката беше много отворена, всички форми на сексуален живот бяха разрешени и дори насърчавани от пророка; на практика жените носеха еротичните си дрешки, имаше доста докосвания и това бе всичко. Ето нещо любопитно, над което си струва да се замисля, си казах аз, преди да заспя върху табличката с обяда.

След три прекачвания и доста уморителен полет кацнах на летището в Алмерия. Температурата беше около 45°С, тоест с 30° повече, отколкото в Зворк. Това беше добре, но не можеше да спре настъпващата ми тъга. Докато минавах по облицованите с теракота коридори на вилата си, изключвах един по един климатиците, които икономката беше включила предишната вечер заради завръщането ми — тя беше стара и грозна румънка, зъбите й бяха развалени, но говореше превъзходно френски. Както е прието да се казва, имах й пълно доверие, макар че й бях забранил да подрежда, защото вече не можех да търпя някой да докосва личните ми вещи. Направо е смешно, казвах си аз, докато бършех пода с парцал, да чистя сам, с моите четирийсет милиона евро; но това е положението, не можех нищо да направя, не понасях мисълта, че дори и най-незначителното човешко същество може да наблюдава подробностите на живота ми и неговата празнота. Преминавайки пред огледалото в големия салон (огромно огледало, което заемаше цяла стена; с любимата жена можехме да се любим и да гледаме отраженията си и т.н.), направо се стреснах, като видях отражението си: толкова бях отслабнал, че изглеждах почти прозрачен. Призрак, ето на какво бях започнал да приличам, призрак от слънчевите страни. Учения беше прав: трябваше да се преместя, да изгоря снимките и всичко останало.

 

 

От финансова гледна точка преместването щеше да се окаже доходна операция: цената на парцелите се беше утроила след установяването ми тук. Трябваше да намеря купувач; имаше богати хора, но в Марбеля те вече бяха доста много — богатите обичат да са сред богати, така е, това ги успокоява, приятно им е да срещат същества, подложени на същите мъчения и които уж поддържат с тях не напълно користни отношения; приятно им е да вярват, че човешкият вид не се състои изцяло от вредители и паразити; но след определена гъстота все пак се получава пренасищане. За момента гъстотата на богаташите в областта около Алмерия беше твърде ниска; трябваше да намеря сравнително млад богаташ, първопроходец, интелектуалец, може би симпатизант на еколозите, богаташ, който ще си пада по наблюдение на камъни, човек, който беше забогатял примерно в информатиката. В най-лошия случай Марбеля беше само на сто и петдесет километра, а проектът за магистрала беше в напреднал етап. Тук никой нямаше да съжалява за мен. Но къде да отида? И за какво? Истината е, че се срамувах — срамувах се да призная на брокера, че се бях разделил с жена си, че нямах и любовници, които биха оживили тази огромна къща, срамувах се, че съм сам.

В замяна на това изгарянето на снимките беше нещо осъществимо; събирах ги цял един ден, имаше хиляди, бях маниак на тема снимки за спомен; прегледах ги набързо, възможно е и някои други бивши любовници да са изчезнали в общия куп. На залез-слънце закарах с количка всичко до песъчливо място встрани от терасата, изсипах отгоре цяла туба бензин и драснах клечка кибрит. Лумна великолепен огън, висок няколко метра, може би се забелязваше от километри и дори от алжирския бряг. Изпитах живо, но крайно мимолетно удоволствие: към четири часа се събудих отново с усещането, че хиляди червеи пълзят по кожата ми, имах неудържимото желание да се чеша до кръв. Телефонирах на Изабел, която вдигна слушалката след второто иззвъняване — значи и тя не спеше. Уговорихме се да мина да взема Фокс след няколко дни и че той ще остане при мен до края на септември.

 

 

Както при всички мерцедеси от висока класа, с изключение на „SLR Макларън“, скоростта на 600 SL е ограничена електронно до 250 км/ч. Не мисля, че съм карал с по-малка скорост между Мурсия и Албасете. Имаше няколко доста дълги и много широки завои; имах усещане за абстрактна мощ, вероятно нещо такова изпитва човек, на когото не му пука от смъртта. Траекторията остава съвършена дори когато завърши със смърт; може да се сблъскаш с камион, да обърнеш колата и Бог знае какво още; това с нищо не намалява красотата на траекторията. Малко след Таранкон леко намалих скоростта, за да поема по R3, после по M45, но не паднах под 180 км/ч. По абсолютно празната R2, която минаваше на трийсетина километра от Мадрид, пак се върнах на максималната скорост. Прекосих Кастилия по N1 и продължих с 220 км/ч до Витория-Гастейз, а после поех по криволичещите шосета на Баската област. Пристигнах в Биариц в единайсет часа вечерта, взех стая в „Софител Мирамар“. Имах среща с Изабел на другия ден в десет часа в „Сребърният сърфист“. За мое голямо учудване тя бе свалила всичките си килограми. Лицето й бе слабо, леко сбръчкано и измъчено от скръб, но отново беше станала елегантна и красива.

— Как успя да спреш с пиенето? — попитах я аз.

— Морфин.

— Трудно ли го намираш?

— Не, не, напротив, тук е много лесно; във всяка чайна има мрежа за доставка.

Значи така, бабишкерите от Биариц се друсаха с морфин: ето това беше новина.

— Въпрос на поколение — каза ми тя. — Сега е ред на изискани бабки, стил рокендрол; естествено, те си имат други нужди. Не си прави илюзии — лицето ми изглежда горе-долу нормално, но затова пък тялото ми напълно се отпусна, дори не смея да ти покажа какво се крие под анцуга ми — тя посочи тъмносиния си екип с бели ленти, който й беше с три размера по-голям. — Вече не играя балет, не се занимавам с никакъв спорт, нищо: дори не ходя на плуване. Правя си една инжекция сутрин, една — вечер, между двете гледам морето и това е. Дори не ми липсваш, е, не много. Нищо не ми липсва. Фокс много си играе, тук е щастлив…

Поклатих глава, изпих си какаото и отидох да платя сметката в хотела. След час бях стигнал Билбао.

Един месец ваканция с кучето ми — хвърлям му топката по стълбата, тичаме заедно по плажа. Живея.

На 30 септември в седемнайсет часа Изабел паркира пред входа на вилата. Беше си купила „Мицубиши Спейс Стар“, кола, която „Автожурнал“ беше класирал в категорията „лудоспейс“ (баничарка). По съвета на майка си беше избрала модификация „Бокс Офис“. Остана около четирийсет минути, преди да потегли наново към Биариц. „Така е, постепенно се превръщам в бабичка… — каза тя, докато настаняваше Фокс на задната седалка. — Симпатична бабичка в «Мицубиши Бокс Офис».“