Мишел Уелбек
Възможност за остров (16)

Даниел 1, 8

Накратко, Барнабе, трябва ни мощен кораб с изтласкваща сила от триста килотона. Тогава ще можем да избегнем земното привличане и да се втурнем сред спътниците на Юпитер.

Кейптън Кларк

Подготовка, снимки, монтаж, скромно рекламно турне („ДВЕ МУХИ ПО-КЪСНО“ излезе едновременно в повечето европейски столици, но аз посетих само Франция и Германия): общо бях отсъствал около година. Първата изненада ме чакаше на летището в Алмерия: посрещна ме група от петдесетина души, скупчени зад огражденията в коридора на изхода и размахващи тефтерчета, фланелки и афиши за филма. От първите цифри вече знаех, че филмът, зле приет в Париж, беше предизвикал фурор в Мадрид — както впрочем и в Лондон, Рим и Берлин; бях станал европейска звезда.

След като групата се разпръсна, забелязах Изабел свита на стол в дъното на салона за посрещачи. Нов шок. Облечена с панталон и безформена фланелка, тя присвиваше очи в моята посока с някаква смесица от страх и срам. Когато се приближих на няколко метра, тя се разплака, сълзите течаха по бузите й, а тя дори не се опитваше да ги избърше. Беше напълняла най-малко с двайсет кила. Този път дори лицето й не беше пощадено: подпухнала, зачервена, с чорлави и мазни коси, тя беше ужасна.

Естествено, Фокс полудя от радост, скочи във въздуха, половин час близа лицето ми. Чувствах, че това не е всичко. Тя отказа да се съблече пред мен, бързо се появи наново, този път с анцуга, който слагаше за сън. В таксито, което ни отвеждаше от летището, не бяхме разменили нито дума. Празни бутилки от коняк „Коентро“ се търкаляха по пода на спалнята; като изключим това, къщата беше разтребена.

През цялата си кариера не съм преставал да говоря за опозицията между еротизма и нежността, бях играл всякакви персонажи: момичето, което си пада по групов секс, но същевременно поддържа целомъдрена, чиста, сестринска връзка с любовта на живота си; полуимпотентният льохман, който я приема такава, каквато е; груповият ебач, който се е възползвал от ситуацията. Консумацията, забравата, нищетата. Бях карал цели зали да се пукат от смях с подобни сюжети; е, от всичко това бях спечелил доста значителни суми. Но този път бях пряко засегнат, осъзнавах напълно ясно, че подобно противопоставяне между еротизма и нежността е най-голямата гадост на нашата епоха, една от онези, които подписват окончателната смъртна присъда на всяка цивилизация. „Не е смешно, копеле…“ — повтарях си аз с тревожна насмешка (защото фразата непрекъснато се въртеше в главата ми, не можех да се отърва от нея и осемнайсетте таблетки атаракс не промениха нищо, в крайна сметка трябваше да се оправям с пастис и транксен^[1]). „А ако обичате някого заради красотата му, обичате ли именно него? Не, защото ако дребната шарка, пощадила живота му, унищожи красотата му, ще унищожи и любовта ви!“^[2] Паскал не е знаел какво е „Коентро“. Вярно е, че понеже е живял във време, когато телата били излагани на показ много по-малко, той е надценявал значението на красотата на лицето. Най-лошото беше, че Изабел ме привлече най-напред не с красотата си; интелигентните жени винаги са ми го вдигали. Всъщност интелектът не е много полезен в сексуалните отношения, на жената той служи само за едно: да разбере кога е най-подходящият момент да си сложи ръката на хуя на мъжа на обществено място. Всички мъже обичат това, то е израз на властта на маймунския самец, някакъв атавизъм от този род, глупаво е да се пренебрегва; трябва само да се подбере моментът и мястото. Някои мъже предпочитат свидетел на неприличния жест да бъде жена; други, които си падат малко педали или са много властни, предпочитат да ги гледа мъж; трети се наслаждават най-вече на съучастническия поглед на друга двойка. Някои предпочитат влака, други — басейните, трети — нощните клубове и баровете; интелигентната жена знае всичко това. Аз лично имах хубави спомени с Изабел. Към края на нощта успях да достигна до по-приятни и почти носталгични мисли; през това време тя хъркаше до мен като крава. Призори си дадох сметка, че и тези спомени бързо ще изчезнат; именно тогава избрах пастистранксена.

 

 

В битов план нямаше належащ проблем, разполагахме със седемнайсет стаи. Настаних се в една от тези, които гледаха към скалите и морето; явно, Изабел предпочиташе да съзерцава сушата. Фокс ходеше ту в едната, ту в другата стая и много се забавляваше; не страдаше повече от кое да е дете при развода на родителите си, дори, бих казал, много по-малко.

Можеха ли нещата да продължават така дълго време? За жалост да. Докато отсъствах, бях получил сто трийсет и два факса (трябва да й се признае също така, че редовно беше слагала нови листи в апарата); можех да прекарам остатъка от живота си в пътуване от фестивал на фестивал. От време на време щях да се връщам: погалвам Фокс, гаврътвам един транксен и готово. Както и да е, за момента имах нужда от пълна почивка. Ходех на плажа очевидно сам, лъсках бастуна от време на време, кьорейки голите тийнейджърки (и аз си бях купил телескоп, но не за да гледам звездите, хахаха), с една дума, владеех положението. Владеех го горе-долу; все пак за две седмици на три пъти за малко не се хвърлих от върха на крайбрежната скала.

 

 

Срещнах се пак с Хари, той беше добре; Труман обаче изглеждаше остарял; отново ни поканиха на вечеря, този път заедно с една двойка белгийци, които току-що се бяха установили в областта. Хари ми беше представил мъжа като белгийски философ. Всъщност след защита на докторат по философия той беше издържал конкурс за държавен чиновник и беше водил безцветния живот на данъчен инспектор (дълбоко убеден в значимостта на работата си, защото като симпатизант на социалистите вярваше в благотворния ефект на по-големия фискален натиск). Беше публикувал няколко философски статии в списания с материалистична ориентация. Жена му, един вид гном с късо подстригани бели коси, също беше прекарала живота си в Данъчната инспекция. Странно, тя вярваше в астрологията и настоя да ми направи хороскоп. Бях Риби с асцендент Близнаци, но ми беше все тая, спокойно можех да бъда Пудел с асцендент Багер, хахаха. Тази духовита забележка ми спечели уважението на философа, който обичаше да се присмива на маниите на жена си — бяха женени от трийсет и три години. Той винаги се борил срещу мракобесието; бил от много католическо семейство и, увери ме той с треперещ глас, това било голяма пречка за пълноценното му сексуално развитие. „Какви са тези хора? Какви са тези хора?“ — повтарях си аз отчаяно, докато бърниках херингите си. (Хари пазаруваше в немския супермаркет в Алмерия, когато го обхващаше носталгия по родния му Меклембург.) Очевидно тези два гнома не бяха имали сексуален живот, освен може би с неясна детеродна цел (впоследствие разбрах, че имат син). Просто те не бяха от хората, които имат достъп до секса. Това не им пречеше да се възмущават, да критикуват папата, да се оплакват от разпространението на СПИН, който никога нямаше да пипнат; всичко това създаваше у мен желание да умра, но се въздържах.

За щастие Хари се намеси и разговорът се извиси към по-трансцендентни теми (звездите, безкрайността и т.н.), което ми позволи смело да се заема с кренвиршите в чинията си. Естествено, и в този случай материалистът и тейярдистът не постигнаха съгласие (в този момент разбрах, че те вероятно се срещат често, изпитват удоволствие от този обмен на мисли и че това може да продължи трийсет години без видима промяна, за радост и на двамата). Стигнахме до смъртта. След като през целия си живот се беше борил за сексуална свобода, която не беше познал, Робер Белгиеца сега се бореше за евтаназията — която в замяна на това имаше всички шансове да опознае. „Ами душата? Ами душата?“ — пъхтеше Хари. С една дума, краткото им шоу беше добре отработено; Труман заспа почти по същото време, когато и аз.

Арфата на Хилдегард обедини всички мнения. Ах, какво ли не прави музиката; особено когато е тиха. Дори няма от какво да напиша скеч, помислих си аз. Вече не успявах да се шегувам с наивните поборници за неморалност, вече не можех да пускам забележки от рода на: „Все пак по-приятно е да си добродетелен, когато можеш да се отдадеш на порока“. Вече не успявах да се шегувам и с ужасното отчаяние на целулитните петдесетгодишни мадами, копнеещи за безумна любов, нито с увреденото дете, което бяха успели да родят, след като почти бяха изнасилили някой аутист („Давид е моят слънчев лъч“). Общо взето, не успявах да се шегувам с почти нищо, ясно е, че кариерата ми беше към края си.

 

 

Тази вечер не се любихме сред дюните на връщане. Но всичко трябваше все пак да свърши и след няколко дни Изабел ми каза, че е решила да си отиде.

— Не искам да съм в тежест — каза тя и добави: — Желая ти цялото щастие, което заслужаваш.

Аз обаче продължавах да се питам дали това не е някакъв гаден номер.

— Какво ще правиш? — попитах аз.

— Предполагам, че ще отида при мама… Обикновено жените в моето положение постъпват така, нали?

Това бе единственият момент, когато в гласа й прозвуча някаква горчивина. Знаех, че баща й е напуснал майка й преди десетина години заради по-млада жена; несъмнено това явление се разрастваше, но в крайна сметка в него нямаше нищо ново.

 

 

Държахме се като цивилизована двойка. Общо бях спечелил четирийсет и два милиона евро; Изабел се задоволи с половината от имуществото, придобито по време на брака, без да иска компенсация. Това все пак правеше седем милиона евро; едва ли щеше да живее в бедност.

— Можеш да се заемеш със сексуален туризъм… — предложих й аз. — В Куба има много приятни клубове…

Тя се усмихна, поклати глава.

— Там си падат по съветските педали — каза тя насмешливо, имитирайки бегло стила, с който се бях прославил. После пак стана сериозна, погледна ме право в очите (сутринта беше много тиха, морето беше синьо и спокойно).

— Още ли не си забърсал някоя курва? — попита тя.

— Не съм.

— И аз.

Тя потръпна, въпреки че беше топло, наведе очи и после ги вдигна.

— Излиза, че не си чукал цели две години.

— Не съм.

— И аз.

 

 

О, колко невинни и сантиментални агънца бяхме ние; и точно това щеше да ни погуби.

 

 

На другата сутрин се разходихме за последен път; морето беше все така синьо, крайбрежните скали все така черни, а Фокс припкаше до нас.

— Фокс ще дойде с мен! — беше заявила още в самото начало Изабел. — Нормално е, с мен е живял по-дълго, но можеш да го взимаш, когато поискаш.

Бяхме невероятно цивилизовани.

Всичко вече беше опаковано, камионът трябваше да мине на другия ден, за да закара вещите й в Биариц — майка й, макар и бивша учителка, кой знае защо, беше решила да свърши дните си в тази област, бъкаща от буржоазни баровци, които я презираха в най-висша степен.

Почакахме заедно още петнайсет минути таксито, което щеше да я отведе на летището. „О, животът ще мине бързо…“ — каза тя. Говореше по-скоро на себе си, така ми се стори; не й отговорих. След като се качи в таксито, тя ми махна за последен път с ръка. Да; сега нещата щяха да се успокоят.