Мишел Уелбек
Възможност за остров (12)

Даниел 1, 6

Съществуват превъзходни играчки за кучета.

Петра Дурст-Бенинг

Самотата между двама души е доброволен ад. В живота на двойката, най-често от самото начало, съществуват някои подробности, някои разногласия, за които и двамата решават да мълчат, възторжено убедени, че в крайна сметка любовта ще разреши всички проблеми. Проблемите обаче постепенно и мълчаливо нарастват и след няколко години избухват и разрушават всяка възможност за съвместен живот. Още от началото Изабел беше предпочела да я чукам отзад; всеки път, когато опитвах друга поза, тя отначало се съгласяваше, но после, сякаш противно на волята си, се обръщаше смутено усмихната. През всички тези години смятах, че това предпочитание се дължи на някаква анатомична особеност, наклон на влагалището, знам ли какво, е, едно от онези неща, които мъжете, въпреки цялата им добра воля, не могат да осъзнаят напълно. Шест седмици след като пристигнахме, докато я любех (както обикновено отзад, но в спалнята ни имаше голямо огледало), забелязах, че непосредствено преди оргазма тя затваря очи и ги отваря дълго след като актът е свършил.

Мислих за това през цялата нощ, пресушавайки две бутилки доста противно испанско бренди — спомнях си любовните ни сцени, прегръдките, всички моменти, които ни бяха свързвали; виждах я как всеки път отвръща поглед или затваря очи и заплаках. Изабел се оставяше на насладата, даваше наслада, но не я обичаше; не я обичаше у мен и безспорно още по-малко у себе си. Всичко съвпадаше — всеки път, когато я виждах да се прехласва пред изобразяването на пластичната красота; ставаше дума за художници като Рафаел и най-вече Ботичели — за нещо понякога нежно, но често студено и винаги много спокойно; тя никога не беше разбирала абсолютното ми възхищение от Ел Греко, никога не беше ценяла екстаза и аз плаках дълго, защото у себе си ценях най-много тази естественост, тази способност да се отдавам на насладата, а презирах интелекта, разума и хумора си. Никога нямаше да постигнем безгранично тайнствения поглед на двама души, единни в щастието си, приемащи смирено органите си и ограничената радост на телата; никога нямаше да бъдем истински любовници.

Имаше и по-лошо, разбира се — идеалът за красота, от който Изабел се отдалечаваше, щеше да я разруши пред очите ми. Най-напред възненавидя гърдите си (вярно е, че започваха леко да увисват), после — дупето си. Все по-често трябваше да гасим лампата; после изчезна и сексуалността. Изабел вече не съумяваше да се понася и поради това не понасяше любовта, която й се струваше фалшива. Но аз все още се дървех по малко, е, съвсем малко, и то в началото; това също изчезна и от този момент всичко беше казано; оставаше само да си спомняме уж ироничните думи на андалуския поет:

О, живота, който хората се опитват да живеят!

О, живота, който водят в света, където са.

Горките хора, горките хора… Те не умеят да обичат.

Когато сексуалността изчезне, се появява тялото на другия с донякъде враждебното си присъствие: шумове, движения, миризми. Постепенно и самото присъствие на това тяло, което вече не можеш да докоснеш, започва да ти пречи; за жалост всичко това е известно. Нежността изчезва веднага след като изчезне еротиката. Няма никаква пречистена връзка, никакво възвишено единение на душите, нищо, което да я наподобява или дори да намеква за нея. Когато изчезне физическата любов, изчезва всичко; унило, тъпо раздразнение изпълва постепенно хода на дните. А аз не си правех никакви илюзии за физическата любов. Младост, красота, сила — критериите на физическата любов са досущ като тези на нацизма. С една дума, бях потънал до гуша в лайна.

Възможното решение се появи на отклонението от магистрала А2 между Сарагоса и Тарагоне, на десетина метра от крайпътен мотел, където Изабел и аз се бяхме отбили да обядваме. Домашните любимци са относително ново явление в Испания. Страна, чиято култура по традиция почива на католицизма, мачизма и насилието, Испания до неотдавна се отнасяше към домашните животни с безразличие и понякога с мрачна жестокост. Но в това отношение, както и при другите, се извършваше уеднаквяване и Испания се приближаваше до европейските и особено до английските норми. Хомосексуализмът все повече бе нещо обикновено и общоприето; вегетарианството се разпространяваше така, както и тъпотиите стил „New Age“^[1]; а домашните любимци, които тук носеха хубавото име mascotas^[2], постепенно заместваха децата в семействата. Но този процес беше едва в началото си и все още бележеше провали; често се случваше някое кученце, подарено за Коледа вместо играчка, да бъде изоставено на пътя след няколко месеца. По този начин в централните равнини се образуваха глутници от бездомни кучета. Съществуването им беше кратко и жалко. Заразени с краста или други паразити, те намираха храна в кофите за боклук на крайпътните капанчета и почти винаги свършваха под колелата на някой камион. Но най-вече ужасно страдаха от липсата на контакт с хората. Тъй като е напуснало естествената си среда преди хилядолетия, кучето не успява повторно да се приспособи към нея. В глутниците нямаше никаква устойчива йерархия, спречкванията, било за храна, било за женски, бяха постоянни; малките бяха изоставяни и понякога разкъсвани от по-възрастните си братя.

По онова време пиех все повече и повече и едва след третата мастика, когато, олюлявайки се, се запътих към „Бентли“-то, видях с учудване как Изабел мина през един отвор в оградата и се приближи до група от десетина кучета, които седяха на едно запустяло място недалеч от паркинга. Знаех, че е по-скоро боязлива, а тези животни по принцип се считаха за опасни. Но кучетата я гледаха без никаква агресия или страх. Малък бяло-риж помияр с остри ушички, най-много на три месеца, запълзя към нея. Тя се наведе, взе го на ръце и се върна към колата. Така в нейния и моя живот влезе Фокс, а с него и безусловната любов.