Мишел Уелбек
Възможност за остров (60)

Не бях освободен.

Пак тръгнах в крак с ритъма на вълните. Вървях дни наред, без да чувствам никаква умора, а през нощта ме люлееше шумът на прибоя. На третия ден забелязах черни каменни пътища, които потъваха в морето и изчезваха. Дали беше провлак, или някакво човешко или неочовешко съоръжение? Вече нямаше значение; бързо се отказах от мисълта да поема по тях.

В същия миг съвсем неочаквано два огромни облака се раздалечиха и по морската шир проблесна слънчев лъч. За миг си спомних за великото слънце на нравствения закон, който според Словото в крайна сметка ще изгрее над света; но аз нямаше да бъда в този свят и не бях способен да си представя същността му. Сега вече знаех, че нито един неочовек не е способен да намери решението на основополагащата апория; онези, които бяха опитали, ако изобщо е имало такива, вероятно вече бяха мъртви. Лично аз щях да продължа, доколкото е възможно, безполезното си съществуване на усъвършенствана маймуна и последното ми съжаление щеше да бъде, че съм станал причина за смъртта на Фокс, единственото същество, достойно да оцелее, което ми бе отредено да срещна; защото в погледа му понякога просветваше искрата, възвестяваща идването на Бъдещите.

Може би ми оставаха още шейсет години живот; повече от двайсет хиляди дни, които щяха да бъдат еднакви. Щях да избягвам да мисля, както и да страдам. Подводните скали на живота бяха далеч зад мен; сега бях навлязъл в зона на покой, откъдето щеше да ме изведе процесът на умиране.

Къпах се дълго под слънцето и под светлината на звездите и не чувствах нищо освен смътното усещане, че се храня. Щастието не е възможен хоризонт. Светът ме предаде. Тялото ми принадлежи за кратък отрязък от време; никога няма да постигна набелязаната цел. Бъдещето е пустота; бъдещето е планина. В сънищата ми се появяват призраци на чувства. Бях, вече не съм. Животът е реален.