Мишел Уелбек
Възможност за остров (50)

Даниел 1, 25

Едва след смъртта на Фокс осъзнах напълно размерите на апорията^[1]. Времето се променяше бързо, много скоро в Южна Испания щеше да стане горещо; разголени момичета вече се печаха на слънце на близкия плаж, най-вече през уикендите, и аз започнах да чувствам възраждането на нещо слабо и вяло, което дори не беше желание — защото тази дума предполага поне минимална вяра във възможностите за осъществяването му, — а само спомен, призрак на онова, което би могло да се нарече желание. Виждах cosa mentale, последното мъчение, и в този момент най-сетне можех да кажа, че съм разбрал. По изтънченост и интензивност сексуалното удоволствие не само беше по-висше от всички други житейски удоволствия; то не само беше единственото, което не причинява никаква вреда на организма, а обратно, поддържа го на най-високо ниво на жизненост и сила; то беше единственото удоволствие, единствената истинска цел на човешкото съществуване и всички останали — независимо дали са свързани с богатата храна, тютюна, алкохола или наркотиците — бяха само смешни и отчаяни компенсации, мини-самоубийства, които не смееха да назоват истинското си име, опити за по-бързо разрушаване на тялото, което вече няма достъп до едничкото удоволствие. Човешкият живот беше организиран ужасно просто и в продължение на двайсет години, в сценариите и филмите си, аз само се бях въртял около една-единствена действителност, която можех да изразя с няколко изречения. Младостта беше времето на щастието, неговата единствена възраст — водейки безделен и безгрижен живот, заети отчасти с не особено ангажиращо обучение, младежите можеха да се посветят без ограничения на свободното ликуване на телата си. Те можеха да играят, да танцуват, да обичат, да търсят все по-нови и нови удоволствия. Можеха да излизат рано сутрин от купон, придружени от избраните от тях сексуални партньори, и да наблюдават унилата върволица от чиновници, запътили се към работните си места. Те бяха солта на земята и всичко им беше дадено, позволено, възможно. По-късно, вече създали семейства и навлезли в света на възрастните, те щяха да опознаят неприятностите, работата, отговорностите, трудностите на живота; щяха да плащат данъци, да се подчиняват на административни формалности и да присъстват, безпомощни и засрамени, на бавната в началото, а после все по-бърза деградация на телата си; щяха най-вече да отглеждат смъртни врагове в собствения си дом — децата си, щяха да ги обичат, да ги хранят, да се тревожат от болестите им, да намират средства за обучението и удоволствията им и, противно на случващото се при животните, това нямаше да продължи само един сезон; до края на живота си те щяха да останат роби на потомството си, времето на радостта окончателно щеше да приключи за тях, щяха да се бъхтят докрай, въпреки болката и нарастващите здравословни проблеми, докато станат ненужни и не бъдат окончателно изхвърлени на бунището като негодни и безполезни старци. Децата им ни най-малко нямаше да им бъдат признателни, напротив, те никога нямаше да приемат, че упоритите им усилия са били достатъчни и докрай щяха да ги смятат за виновни за всичко само защото са родители. От този мъчителен, белязан със срам живот щеше да бъде безмилостно прогонена всякаква радост. Пожелаеха ли да се доближат до телата на младите, те щяха да бъдат прогонвани, отхвърляни, правени за посмешище, опозорявани, а в наши дни най-често и затваряни. Тялото на младите, единственото желано благо, което някога е бил способен да създаде светът, беше предназначено изключително за младежите и съдбата на старите беше да работят и да търпят. Такъв беше истинският смисъл на солидарността между поколенията: той се състоеше чисто и просто в холокост на всяко поколение в името на следващото, жесток, продължителен холокост, който не беше съпроводен с никакво съчувствие, с никакво утешение, с никаква материална или емоционална компенсация.

Аз бях изменил. Бях изоставил жена си малко след като забременя, бях отказал да се занимавам със сина си, бях безразличен към смъртта му; бях отхвърлил веригите, разчупил затворения кръг на възпроизводство на страданията и може би това бе единственият благороден жест, единственият автентичен бунт, с който можех да се гордея в края на посредствения си, въпреки привидно артистичния му характер, живот; дори за кратко бях спал с момиче на годините, които щеше да навърши синът ми. Докрай бях защитавал истината с думи и дела, подобно на възхитителната Жан Калман, която по едно време беше най-старият човек на планетата, почина на сто двайсет и две години и на идиотските въпроси на журналистите: „Кажете, Жан, не вярвате ли, че ще се срещнете с дъщеря си? Не вярвате ли, че има нещо после?“ отговаряше неизменно с величествена откровеност: „Не. Нищо. Няма нищо. И няма да видя дъщеря си, защото тя е мъртва.“ Между другото бях отдал почит на Жан Калман в един скеч, припомняйки нейното потресаващо признание: „Аз съм на сто и шестнайсет години и не искам да умра“. Никой не разбра навремето, че бях използвал иронията на точното копие; съжалявах за това недоразумение, съжалявах най-вече, че не бях по-настоятелен и не изтъкнах в по-голяма степен, че борбата й беше борба на цялото човечество, единствената достойна борба. Естествено, Жан Калман умря, Естер ме напусна и, по-общо казано, биологията надделя; и макар че това стана въпреки нас, въпреки мен, въпреки Жан, ние не се бяхме предали, ние до края бяхме отказали да сътрудничим и да одобряваме една система, чийто замисъл беше да ни разруши.

Осъзнавайки героизма си, прекарах прекрасен следобед; все пак реших още на другия ден да замина за Париж, вероятно заради плажа, гърдите на момичетата и котетата им; в Париж също имаше момичета, но гърдите и котетата им се виждаха по-малко. Това не бе единствената причина, дори и ако имах нужда от известна дистанция (по отношение на гърдите и котетата). След размислите ми от изминалата вечер бях изпаднал в такова състояние, че възнамерявах да напиша сценарий за нов спектакъл: нещо жестоко, радикално, в сравнение с което предишните ми провокации ще изглеждат като сладникаво хуманистично дърдорене. Бях се обадил на агента си и бях уговорил среща, за да поговорим; той бе доста изненадан, от толкова дълго време му повтарях, че се чувствам изхабен, мъртъв, че в края на краищата ми беше повярвал. Въпреки това беше приятно изненадан, бях му причинил куп неприятности, но пък му бях помогнал да спечели много пари и, общо взето, той ме харесваше.

В самолета за Париж под влияние на бутилка „Саутърн комфорт“, купена в безмитния магазин на летището в Алмерия, моята героична омраза се трансформира в самосъжаление, което с помощта на алкохола не изглеждаше толкова неприятно, написах следното стихотворение, изразяващо доста добре настроението ми през последните седмици; мислено го посветих на Естер.

Няма, няма любов

(не докрай, не съвсем).

От живота сме болни

и сами ще умрем.

 

И зовът ни за милост

е слаб вик в пустошта.

Вече нямаме сили,

но е жадна плътта.

 

Край на всички надежди,

на младежкия взор,

старостта ни отвежда

в своя мрачен затвор,

 

скътал спомена празен

за отминали дни,

притъпена омраза

и разбити мечти.

На летището „Роаси“ изпих едно двойно еспресо, от което напълно изтрезнях, и докато търсех кредитната си карта, попаднах на текста. Предполагам, че е невъзможно да напишеш каквото и да е, без да почувстваш някаква възбуда, някаква нервна екзалтация, която, колкото и ужасно да е съдържанието на написаното, ти пречи да се чувстваш потиснат. След време обаче нещата се променят и аз веднага си дадох сметка, че това стихотворение не съответства само на моето настроение, а и на един банален факт — колкото и да се напъвах, да протестирах и да се измъквах, аз вече чисто и просто се намирах в лагера на старите и нямаше никаква надежда да го напусна. За известно време предъвквах тази горестна мисъл, както дълго предъвкваме някое ястие, за да свикнем с горчивината му. Напразно — потискаща в началото, мисълта си оставаше все така потискаща и след по-продължителен оглед.

Във всеки случай любезният прием на служителите на „Лутеция“ ме убеди, че не съм забравен, че в медиен план все още съм в надпреварата. „Ще работите ли?“ — попита ме момчето от рецепцията, усмихвайки се съучастнически, сякаш искаше да разбере дали да прати проститутка в стаята ми; намигнах му утвърдително, което доведе до нови любезности и до фразата: „Надявам се, че ще се чувствате добре“, прозвучала ми като молба. Но още през тази първа нощ в Париж мотивацията ми започна да отслабва. Убежденията ми оставаха все така силни, но ми се струваше смешно да се занимавам с артистични изяви, докато някъде в света, и то съвсем наблизо, се извършваше истинска революция. След два дни взех влака за Шьовийи-Ларю. Когато изложих на Венсан заключенията си за неприемливата жертва, която в наши дни изисква създаването на деца, забелязах у него известно колебание или смущение, което ми бе трудно да разбера.

— Знаеш, че доста активно участваме в движението childfree… — отговори той доста нетърпеливо. — Трябва да те запозная с Лука. Наскоро купихме телевизионен канал, тоест част от канал, посветен на новите вероизповедания. Той ще отговаря за програмите, поверихме му целия информационен отдел. Мисля, че ще ти хареса.

Лука беше около трийсетгодишен, с интелигентно и проницателно лице, носеше бяла риза и костюм от мек плат. Той също ме изслуша доста смутено и после ми прожектира серия от рекламни клипове, които имаха намерение да излъчат още следващата седмица по повечето канали със световно покритие. Филмчето траеше трийсет секунди и в една непоносимо реалистична сцена представяше шестгодишно дете, изпаднало в нервна криза в супермаркет. То иска още едно пакетче бонбони отначало с хленчещ — и вече противен — глас, а след отказа на родителите си започва да крещи и да се търкаля по пода, като че ли всеки момент ще получи удар, но от време на време спира и хитро се оглежда, за да провери дали родителите му продължават да му се подчиняват; минаващите край него клиенти му хвърлят възмутени погледи, някои продавачи се приближават до смутителя на реда, а все по-обърканите родители в крайна сметка падат на колене пред малкото чудовище, събират всички пакетчета с бонбони, до които могат да се доберат, и му ги поднасят като жертвени дарове. Последва стопкадър и на екрана с големи букви се изписа следното послание: „JUST SAY NO. USE CONDOMS“^[2].

Останалите рекламни клипове също така убедително повтаряха основните елементи от житейските принципи на елоимитите по отношение на секса, старостта и смъртта, тоест обичайните човешки въпроси — но името на църквата се посочваше едва накрая с много краткото, почти несъзнателно указание „Църква на елоимитите“ и телефон за контакт.

— По-трудно ми беше с позитивните клипове… — тихо съобщи Лука. — Направих един, мисля, че ще познаеш кой участва…

И наистина, веднага разпознах Ченгето, облечен с джинсов комбинезон — той се суетеше в някакъв хангар край реката и по всяка вероятност се мъчеше да поправи лодка. Осветлението беше великолепно, преливащо, вировете искряха в лятната мараня, обстановката напомняше рекламата за „Джак Даниълс“, но бе по-свежа, по-радостна, без излишна яркост, напомняше пролет, придобила спокойствието на есента. Ченгето работеше уверено, без да бърза, и създаваше впечатление, че върши всичко с удоволствие и има много време пред себе си; после се обръщаше към камерата и широко се усмихваше, а през това време се появяваше посланието: „СПОКОЙСТВИЕ. ЗАВИНАГИ“.

Едва в този момент разбрах защо всички изглеждаха смутени: откритието ми, че щастието принадлежи на младите и почива върху жертването на старите, всъщност не беше нещо ново, тук всички прекрасно бяха разбрали това: Венсан, Лука и повечето от вярващите. Сигурно и Изабел отдавна го беше осъзнала и се беше самоубила спокойно, под въздействието на рационално решение, както когато искаме повторно раздаване на картите, ако партията не потръгне — при малкото игри, които позволяват такова нещо. Нима съм по-глупав от другите? — попитах Венсан същата вечер, докато пиех аперитива си в дома му. Не, отговори той невъзмутимо, в интелектуален план съм бил малко над средното равнище, а в морален съм приличал на всички: леко сантиментален, малко циничен, както повечето хора. Бил съм много откровен; това била специфичната ми черта; в сравнение с възприетите норми съм бил невероятно откровен. Не трябвало да се засягам от тези забележки, добави той, огромният ми успех на сцената вече предполагал такова заключение и това също придавало несравнима ценност на животописа ми. Думите ми щели да бъдат възприети като нещо автентично, като истина; и с малко усилие всички можели да тръгнат по моя път. Ако аз приема елоимизма, значи и други могат да последват примера ми. Той говореше много спокойно, като ме гледаше право в очите, и изглеждаше напълно искрен; освен това знаех, че ме харесва. Именно тогава разбрах какво точно иска да направи и че ще успее.

— Какъв е броят на привържениците ви?

— Седемстотин хиляди.

Той отговори за части от секундата, без да се замисли. Тогава разбрах и третото нещо: Венсан беше станал истинският глава на Църквата, реалният й предводител. Учения се бе посветил — както винаги бе желал — изключително на научната работа; Ченгето бе застанал зад Венсан, подчиняваше се на заповедите му и му беше предоставил изцяло своя практичен ум и впечатляващата си работоспособност. Именно Венсан бе открил Лука; именно той бе лансирал акцията „ДАЙТЕ СЕКС НА ХОРАТА. ДОСТАВЕТЕ ИМ УДОВОЛСТВИЕ“; именно той я бе прекратил след постигането на целта; този път наистина беше заел мястото на пророка. Спомних си за първото ми посещение в къщата в Шьовийи-Ларю и как ми изглеждаше на ръба на самоубийството или на нервния срив. „Камъкът, който отхвърлиха зидарите…“^[3] — си казах аз. Не изпитвах нито ревност нито завист: природата на Венсан беше различна от моята; бях неспособен да правя онова, което той вършеше; беше постигнал много, но и бе заложил много, беше заложил цялото си същество, беше поставил всичко на карта, и то отдавна, от самото начало, не можеше да постъпи по друг начин, у него никога не беше имало място за стратегия и сметки. Попитах го дали все още работи над проекта за посолство. Той сведе очи с неочаквано стеснение, каквото отдавна не бях забелязвал у него, и отговори утвърдително, да, работел и дори смятал да го завърши съвсем скоро, ако съм останел още един-два месеца, можел да ми го покаже; всъщност много искал да бъда първият посетител — веднага след Сюзан, защото това засягало много пряко Сюзан.

Разбира се, останах; нямаше причина да бързам да се върна в Сан Хосе; на плажа вероятно щеше да има още повече гърди и котета и ще трябваше да се справям с положението. Бях получил факс от брокера, имало интересна оферта от някакъв англичанин, явно рок певец, но и това не беше спешно: след смъртта на Фокс можех да умра там и да бъда погребан до него. Намирах се в бара на „Лутеция“ и след третата „Александра“ мисълта наистина ми се стори превъзходна: не, нямаше да продавам, щях да отделя известна сума за поддръжка на къщата и да я превърна в мавзолей, мавзолей на лайняните неща, защото всичкото, което бях преживял, в общи линии бе лайняно, но чак пък мавзолей. „Лайнян мавзолей…“ — повтарях си тихо израза и чувствах как от топлината на алкохола у мен нараства злобно ликуване. Междувременно, за да облекча последните си мигове, щях да каня курви. Не, не курви, казах си аз, след като размислих за миг, изпълненията им определено бяха твърде механични и жалки. В замяна на това можех да предложа на тийнейджърките, които се препичаха на плажа; повечето щяха да откажат, но може би някои щяха да приемат, във всеки случай бях сигурен, че няма да ги шокирам. Очевидно имаше рискове, те може би имаха криминално проявени гаджета; можех да опитам и с прислужничките, някои бяха съвсем приемливи и вероятно нямаше да откажат на предложението ми да изкарат нещо допълнително. Поръчах си четвърти коктейл и бавно прецених различните възможности, разклащайки алкохола в чашата си; после си дадох сметка, че сигурно няма да предприема нищо и че едва ли ще прибягна до проститутки сега, когато Естер ме напусна, след като не го направих след заминаването на Изабел; разбрах също така, че щях да продължа (съвсем на теория, честно казано, защото знаех, че лично за мен всичко беше приключило, вече си отивах, трябваше да се сложи край, трябваше да се свърши), щях да продължа, въпреки всичко, дълбоко в себе си и противно на всяка очевидност, да вярвам в любовта.