Мишел Уелбек
Възможност за остров (44)

Даниел 1, 22

Тогава един податлив на изменения култ ще вземе емпирично надмощие над отживялата догма и ще подготви постоянния възход, който позитивизмът възлага на афективния елемент в религията.

Огюст Конт, „Призив към консерваторите“

По природа бях толкова малко вярващ, че бях безразличен към вярванията на другите; без да се притеснявам и без да придавам значение на този факт, съобщих на Изабел координатите на Църквата на елоимитите. Опитах се да се любя с нея през тази последна нощ, но безуспешно. За няколко минути тя ми налапа хуя, но разбирах, че не беше вършила подобно нещо от години, а за да го правиш, все пак е нужна минимална доза вяра и въодушевление; в устата й членът ми си оставаше мек, ташаците ми висяха и не реагираха на неубедителните й ласки. В края на краищата тя се отказа и ме попита дали искам приспивателно. Исках, разбира се, мисля, че не трябва да се отказваме от подобно предложение, няма защо да се мъчим. Тя винаги е била способна да стане първа, за да приготви кафе, все още можеше да прави такъв род неща. По листата на люляците трептеше роса, беше малко по-хладно, бях си купил билет за влака в 8 и 32 и лятото си отиваше.

Както обикновено, установих се в „Лутеция“ и прекарах там дълго, месец или два, без да се обадя на Венсан; не мога да кажа защо, правех същите неща като някога, но някак забавено, сякаш трябваше да разделя на части действията си, за да ги върша по възможно най-добрия начин; от време на време сядах на бара и спокойно и флегматично се наливах; доста често ме заговаряха бивши познати. Не правех никакво усилие да поддържам разговора и не се смущавах; това е едно от малкото предимства да си звезда, по-скоро бивша звезда в моя случай — когато случайно срещнеш някого и, както е нормално, започнете да скучаете заедно, без някой от вас да е причина за това, или казано другояче, отегчавате се по взаимно съгласие, винаги другият се чувства виновен, че не е успял да удържи разговора на достатъчно възвишено ниво и да създаде остроумна и топла обстановка. Ситуацията е удобна и дори отморяваща от момента, когато наистина започне да не ти пука. Понякога по време на подобен словесен обмен, задоволявайки се само с клатене на глава, аз се отдавах на неволни мечти — обикновено доста неприятни: мислех за кастинги, при които Естер трябва да се целува с млади мъже, за сексуални сцени в различни късометражни филми, в които трябва да участва; спомням си колко се вбесявах — впрочем безполезно, можех да й направя сцена или да избухна в плач, но нищо нямаше да се промени — и много добре си давах сметка, че все едно няма да мога да издържа дълго при такива условия, бях твърде стар и вече нямах сили. Тази констатация ни най-малко не намаляваше болката ми, защото в моето състояние единственият ми изход беше да страдам до края, никога нямаше да забравя тялото й, кожата й, лицето й, никога нямаше така силно да почувствам, че човешките отношения се раждат, развиват и умират по съвсем детерминистичен начин, толкова неизбежен, колкото движението на планетите, и че е абсурдно и безсмислено да се надяваш, че ходът им поне малко ще се измени.

Можех да живея дълго в „Лутеция“, е, не колкото в Биариц, защото въпреки всичко започнах да пия твърде много, тъгата бавно дълбаеше своето леговище в органите ми и аз с часове стоях в „Бон Марше“, втренчен в пуловерите, беше тъпо да продължавам по този начин. Една октомврийска сутрин, може би в понеделник, се обадих на Венсан. Още щом пристигнах в къщата в Шьовийи-Ларю, ми се стори, че съм попаднал в мравуняк или кошер, във всеки случай в някаква организация, където всеки имаше точно определена задача и нещата бяха започнали да функционират пълноценно. Венсан, с мобилен телефон в ръка, ме чакаше в антрето, готов да излезе. Като ме видя, стана, стисна приятелски ръката ми и ме покани да го придружа в новите помещения. Бяха купили малка офис сграда, строителството й още не бе завършено, работниците поставяха изолиращи плоскости и халогенни лампи, но около двайсетина души вече работеха — някои отговаряха на телефона, други пишеха писма или актуализираха базите данни, или кой знае какво, с една дума, бях попаднал във фирма и дори в голяма фирма, ако искам да бъда точен. Ако има нещо, което никога не съм предполагал, когато срещнах Венсан за първи път, бе превръщането му в шеф на предприятие, но в крайна сметка това бе възможно и на всичко отгоре той изглеждаше съвсем добре в тази роля, все пак в живота стават и позитивни неща, едва ли може да бъде сведен до чист упадък, това би било крайно опростителство. След като ме представи на двама сътрудници, той съобщи, че е удържал важна победа — след неколкомесечна юридическа битка Административният съд разрешил на Църквата на елоимитите да откупят за свои нужди култовите сгради, които католическата църква вече нямала възможност да стопанисва. Единственото им задължение било същото, което имали и предишните собственици: в партньорство с Националния институт за паметниците на културата да опазват състоянието на художественото и архитектурното наследство, но нямало никакво ограничение относно култа, който ще се изповядва в тези сгради. Дори в епохи, които от естетична гледна точка са били по-облагодетелствани от нашата, ми съобщи Венсан, щяло да бъде невъзможно само за няколко години да се постигне планирането и осъществяването на такова богатство от художествени ценности; това решение щяло да позволи да посветят всичките си усилия на изграждането на посолството, като същевременно предоставят на вярващите изключително красиви култови сгради.

Точно когато Венсан започна да ми обяснява своето виждане за естетиката на ритуалите, влезе Ченгето, облечен с безупречен тъмносин блейзър; той също изглеждаше в ослепителна форма и енергично ми стисна ръката. Определено сектата ни най-малко нямаше вид да е пострадала от смъртта на пророка, напротив, нещата като че ли вървяха още по-добре. Нищо не се бе случило след постановката с възкресението от началото на лятото в Ланзароте, но събитието бе имало такъв отзвук в медиите, че това бе достатъчно; постоянно прииждаха молби за повече информация, като много от тях бяха последвани от присъединяване, броят на привържениците и капиталите нарастваха непрекъснато.

Същата вечер бях поканен на вечеря у Венсан заедно с Ченгето и жена му — за първи път я виждах и тя ми се стори спокойна, солидна и по-скоро приветлива личност. Още един път бях изненадан от факта, че Ченгето изглежда като висш служител във фирма или като държавен чиновник, отговарящ за разпределянето на субсидиите за селското стопанство във високопланинските области; у него нищо не говореше за мистицизъм или за някаква религиозност. Той дори изглеждаше напълно лишен от впечатлителност и съвсем равнодушно съобщи на Венсан за зараждането на тревожна тенденция, появила се в някои страни, където сектата отскоро имала влияние — по-специално в Италия и Япония. В учението на елоимитите нищо не посочваше как трябва да се извърши церемонията на самоубийството; тъй като цялата информация, необходима за възстановяването на тялото на вярващия, бе съхранена в неговата ДНК, тялото му можеше да се разчлени или изгори и това нямаше голямо значение. Изглежда, в някои първични организации се бе появила нездрава театралност във връзка с разпръскването на съставните части на тялото; това засягало в най-голяма степен лекарите, социалните работници и медицинските сестри. Преди да се сбогува, Ченгето връчи на Венсан едно досие от около трийсет страници, както и три DVD — повечето церемонии бяха заснети. Приех поканата да пренощувам; Сюзан ми сипа коняк, а Венсан започна да чете. Намирахме се в гостната на баба му и дядо му и нищо не се бе променило след първото ми посещение — облегалките на фотьойлите и кадифеното канапе все така бяха покрити с дантелени покривки, снимките на алпийски пейзажи продължаваха да висят в рамките си, дори филодендронът до пианото беше същият. Докато преглеждаше досието, Венсан ставаше все по-мрачен; той предаде на Сюзан съдържанието му на английски, а след това ми посочи няколко примера.

— В организацията в Римини източили кръвта от тялото на един вярващ; после участниците в ритуала се намазали с нея и изяли черния му дроб и половите му органи. В организацията в Барселона вярващият помолил да окачат трупа му на касапски ченгел и да го предоставят на всички: тялото му висяло в някакво мазе две седмици; участниците се обслужвали, режели по едно парче и обикновено го изяждали на място. В Осака елоимитът поискал с помощта на компресор тялото му да бъде превърнато в сфера с диаметър двайсет сантиметра, да бъде обвито със силикон и използвано като топка за боулинг: изглежда, приживе бил страстен любител на боулинга.

Венсан прекъсна, гласът му леко трепереше; явно бе шокиран от размерите на подобно явление.

— Това е обществена тенденция… — казах аз. — Всеобща тенденция към варварство, няма как да я избегнете…

— Не знам какво да правя, не знам как да спра всичко това. Проблемът е, че никога не сме говорили за морал…

— There are not a lot of basic socio-religious emotions… — намеси се Сюзан. — If you have no sex, you need ferocity. That’s all…^[1]

Венсан замълча, замисли се, сипа си отново коняк; едва на следващата сутрин на закуска той ни съобщи решението си да организира в световен мащаб акцията „ДАЙТЕ СЕКС НА ХОРАТА. ДОСТАВЕТЕ ИМ УДОВОЛСТВИЕ“. След смъртта на пророка сексуалният живот на вярващите бързо беше западнал и се беше стабилизират на средното за страната, т.е. много ниско ниво. Упадъкът на сексуалния живот беше всеобщ проблем, присъщ на всички социални прослойки, на всички развити народи, с изключение на много младите хора; дори хомосексуалистите, след кратък период на разюзданост, настъпил вследствие на либерализацията на техните практики, се бяха успокоили и вече се стремяха към моногамност и умерен семеен живот, посветен на културен туризъм и запознанство с местните вина. За елоимизма това беше тревожен проблем, защото дори когато се основава върху надеждата за безсмъртие, една религия значително увеличава привлекателната си сила, ако може да предложи веднага по-пълноценен, по-разнообразен, по-възторжен и по-весел живот. „С Христос живееш по-интензивно“ — такава е била приблизително постоянната тема на рекламните кампании, организирани от католическата църква непосредствено преди изчезването й. Доразвивайки идеята на Фурие, Венсан беше замислил да върне сакралната проституция, класическа в древен Вавилон, и на първо време да се обърне към бившите годеници на пророка; щял да организира с желаещите нещо като оргийно турне с цел да даде на привържениците пример за постоянно сексуално отдаване и да разпространи във всички местни звена на Църквата едно течение на похотливост и удоволствие, което да спре развитието на некрофилството и увлечението от смъртта. Сюзан намери идеята за превъзходна: познавала момичетата, можела да им се обади и била сигурна, че повечето щели да приемат с възторг. През нощта Венсан беше нахвърлил поредица от скици, които да бъдат разпространени по Интернет. Рисунките бяха откровено порнографски (изобразяваха групи от по двама до десетина души, мъже и жени, използващи ръцете, устите и половите си органи по всички мислими и немислими начини), но и максимално стилизирани, с много чисти линии, като по нищо не приличаха на отвратителния порнографски реализъм, характерен за творбите на пророка.

След няколко седмици стана ясно, че акцията има огромен успех — турнето на годениците на пророка беше истински триумф и в местните си организации привържениците умело възпроизвеждаха еротичните сцени, скицирани от Венсан; това им доставяше такова удоволствие, че в повечето страни броят на присъстващите на сбирките се утрои; сексуалната оргия, противно на други, по-светски и по-скорошни по произход сексуални предложения, като например груповия секс, вече не изглеждаше като отживелица. И още един, много по-показателен факт: разговорите между вярващите във всекидневието, стига да съдържаха минимално съпреживяване, се съпътстваха от пипане, размяна на ласки и дори от взаимна мастурбация; с една дума, повторната сексуализация на човешките отношения беше на път да се осъществи. Именно в този момент всички си дадоха сметка за една подробност, която първоначалният ентусиазъм им бе попречил да забележат: в желанието си за стилизация Венсан твърде много се беше отдалечил от реалистичното изобразяване на човешкото тяло. Ако фалосът все още беше доста правдоподобен (макар и правоъгълен, без косми и видими вени), то вулвата в неговите рисунки бе сведена до дълга и тънка цепка, лишена от косми и продължаваща разделителната линия на дупето. Естествено, тя можеше да се разтваря, за да приема всякакви членове, но пък не беше способна на никаква отделителна функция. Всички отделителни органи бяха изчезнали и така нарисуваните същества, макар и да можеха да се любят, очевидно нямаше как да се хранят.

Нещата можеха да спрат дотук и да бъдат мотивирани с художествената условност, ако не се беше намесил Учения, който се върна от Ланзароте през декември, за да представи напредъка на работата си. Въпреки че все още живеех в „Лутеция“, прекарвах по-голямата част от времето си в Шьовийи-Ларю; не бях член на Управителния съвет, но бях един от непосредствените свидетели на събитията и всички ми имаха доверие. Естествено, в Париж ставаха най-различни неща, имаше политически новини и културен живот, но аз не се и съмнявах, че важните и значителните неща се случват в Шьовийи-Ларю. От дълго време бях убеден, макар и да не бях го изразил нито във филмите, нито в скечовете си, тъй като нямах реален контакт с явлението: политическите или военните събития, естетическите или културните промени могат да играят роля и понякога много голяма роля в живота на хората, но никога нищо не може да има такова историческо значение, както зараждането на новата или рухването на съществуващата религия. На познатите, които все още срещах на бара в „Лутеция“, казвах, че пиша; те вероятно предполагаха, че пиша роман, и не бяха ни най-малко изненадани; винаги бях имал репутация на комик литератор; ако знаеха, казвах си понякога, ако знаеха, че не става дума за художествено произведение, а че се опитвам да опиша едно от най-важните събития в човешката история; ако знаеха, казвам си аз сега, дори нямаше да се изненадат кой знае колко. Всички те бяха свикнали с унилото си и еднообразно съществуване, бяха свикнали да не се интересуват от реалния живот и да предпочитат коментара му; разбирах ги, и аз бях такъв някога, а отчасти и сега, и може би много повече. Нито веднъж след лансирането на акцията „ДАЙТЕ СЕКС НА ХОРАТА. ДОСТАВЕТЕ ИМ УДОВОЛСТВИЕ“ не бях помислил да се възползвам от сексуалните услуги на годениците на пророка, нито бях поискал от някоя вярваща да ме дари с минетче или обикновена чекия, които щях да получа без никакъв проблем; Естер продължаваше да владее ума ми, тялото ми, всичко. Споделих го веднъж с Венсан, беше към края на сутринта, много хубава, вече зимна сутрин, от прозореца на кабинета му гледах дърветата в общинския парк: Можеше да ме спаси само акцията „ЖЕНА ТИ ТЕ ЧАКА“, но нещата ни най-малко не вървяха в тази посока. Той ме погледна тъжно, мъчно му беше за мен, лесно му беше да ме разбере, вероятно си спомняше за онези неотдавнашни моменти, когато любовта му към Сюзан изглеждаше невъзможна. Размахах леко ръка, тананикайки: „Лалала…“ и направих гримаса, която никак не беше смешна; после като Заратустра в началото на залеза си се отправих към стола.

Все пак присъствах на събранието, когато Учения обяви, че рисунките на Венсан са не само художествена визия, а предвиждат бъдещия човек. От дълго време храненето на животните му изглеждало примитивна система с нищожна енергийна производителност, отделяща прекалено голямо количество отпадъци, които не само трябва да се изхвърлят, но в интервалите водят до значително изхабяване на организма. Отдавна мислел да снабди новото човешко същество с онази система за фотосинтеза, която по прищявка на еволюцията била характерна за растенията. Системата за прякото използване на слънчевата енергия очевидно била по-здрава, по-съвършена и по-надеждна — доказателство за това била практически безграничната продължителност на живота на растенията. Освен това прибавянето към човешката клетка на автотрофни свойства^[2] не било толкова сложна операция, колкото си мислим; от известно време неговите екипи вече работели по този въпрос и броят на необходимите гени се оказал странно малък. Преобразеното по този начин човешко същество щяло да живее освен от слънчевата енергия само с помощта на вода и малко минерални соли; храносмилателният апарат, както и отделителната система, можели да изчезнат — излишните минерали лесно щели да бъдат изхвърляни с водата посредством потта.

Свикнал да следи доста повърхностно обясненията на Учения, Венсан машинално кимна, а Ченгето мислеше за нещо друго; ето така само за няколко минути и въз основа на една набързо направена скица на художник бе решена Стандартната Генетична Ректификация, която щеше да бъде приложена на всички ДНК единици, предназначени за възкресение, и да набележи окончателната граница между неохората и техните предци. Останалата част на генетичния код си оставаше непроменена; при все това ставаше дума за нов вид и дори, ако трябва да бъдем точни, за ново царство.