Мишел Уелбек
Възможност за остров (4)

Даниел 1, 2

Като виждаме какъв успех имат неделите без коли, разходката по кейовете, можем много добре да си представим какво следва…

Жерар — шофьор на такси

Днес е почти невъзможно да си спомня защо се ожених за първата си жена; ако я срещна на улицата, едва ли ще я позная. Забравяме някои неща, и при това наистина; погрешно е предположението, че всичко се пази в някакво светилище на паметта; определени събития, дори повечето, са чисто и просто изтрити, не оставят никаква следа, сякаш никога не са били. Но да се върнем на жена ми, тоест на първата ми жена; несъмнено, живяхме заедно две-три години; когато забременя, я зарязах почти веднага. По онова време нямах никакъв успех и тя получи нищожна издръжка.

В деня, когато синът ми се самоуби, си приготвих яйца с домати. Живото куче е по-ценно от мъртвия лъв, с право смята Еклезиаст. Никога не съм обичал това дете: беше глупаво като майка си и лошо като баща си. Изчезването му съвсем не беше катастрофа — можем да минем и без този вид човешки същества.

 

 

Когато срещнах Изабел, от първия ми спектакъл бяха минали десет години, изпъстрени с епизодични и незадоволителни авантюри. Бях на трийсет и девет години, а тя на трийсет и седем; имах много голям успех. Когато спечелих първия си милион евро (искам да кажа, когато наистина го спечелих, като се приспаднат данъците, и го вложих на сигурно място), разбрах, че не съм Балзаков герой. Ако Балзаковият герой спечели първия си милион евро, то в повечето случаи ще се замисли как да спечели втория — изключвам малкото на брой персонажи, които се размечтават едва когато започнат да броят милионите с десетки. Лично аз най-напред се запитах дали не мога да преустановя кариерата си — и после заключих, че не, не мога.

През първите етапи на моето изкачване към славата и богатството от време на време бях вкусвал от радостите на консумацията, с които нашата епоха толкова много превъзхожда предшестващите. Можем безкрайно да спорим дали хората са били, или не са били по-щастливи в миналото; можем да коментираме изчезването на религиите, трудностите в любовта, да дискутираме предимствата и недостатъците на отминалите векове; да говорим за появата на демокрацията, за загубата на чувството за сакрално, за отслабването на социалното сцепление. Аз самият го вършех в много от скечовете си, макар и по хумористичен начин. Можем дори да поставим под въпрос научнотехническия прогрес; да смятаме например, че усъвършенстването на медицинските техники се заплаща с повишен обществен контрол и глобално намаляване на радостта от живота. И все пак по отношение на консумацията превъзходството на XX век е безспорно. Нищо, в никоя друга цивилизация и в никоя друга епоха, не може да се сравни със съвременен търговски център, който функционира на пълни обороти. И аз се бях отдавал на консумация, най-вече на обувки; малко по малко се отегчих и разбрах, че без тази всекидневна подкрепа от елементарни и повтарящи се удоволствия животът ми щеше да загуби простотата си.

По времето, когато срещнах Изабел, имах вече около шест милиона евро. На този етап Балзаковият герой купува разкошно жилище, отрупва го с предмети на изкуството и се разорява заради някоя танцьорка. Аз живеех в обикновен апартамент в XI район и никога не бях спал с топмодел — дори не бях изпитвал желание да го сторя. Май че веднъж се бях съвкупил с една манекенка средна ръка; не съм запазил неизличим спомен за този акт. Мацката беше хубава, имаше големи цици, но не беше нищо повече от другите; в крайна сметка моята репутация беше по-реална от нейната.

 

 

Разговаряхме в ложата ми след спектакъл, който съм принуден да окачествя като триумфален. По онова време Изабел беше главен редактор на „Лолита“, след като дълго беше работила за „20 години“. Поначало не бях много навит за това интервю; разлиствайки списанието, все пак бях изненадан от невероятното ниво на тъпотия, с което се отличаваха публикациите, предназначени за млади момичета: тениски за десетгодишни, прилепнали бели шортички, прашки, които се виждат отвсякъде, разумно използване на чупа-чупс… цялата тази простотия се мъдреше вътре черно на бяло. „Да, но позицията им на пазара е особена — беше настоял пресаташето. — Освен това фактът, че лично главният редактор е дошъл… мисля, че това е знак…“

Изглежда, има хора, които не вярват в любовта от пръв поглед; без да даваме на израза буквалното му значение, очевидно е, че взаимното привличане във всички случаи е много бързо; от първите минути на срещата ми с Изабел разбрах, че между нас ще има нещо и то ще продължи дълго; разбрах, че и тя го е осъзнала. След няколко първоначални въпроса за сценичната треска, методите ми на подготовка и т.н. тя млъкна. Отново разлистих списанието.

— Тук няма истински лолити… — казах аз накрая. — Тези са на шестнайсет-седемнайсет години.

— Така е — съгласи се тя. — Набоков е сбъркал с пет години. Повечето мъже не харесват периода преди пубертета, а този след него. Все едно, той не е много добър писател.

Аз също никога не съм понасял този посредствен и превзет псевдопоет, неумел имитатор на Джойс, но лишен дори от шанса да притежава особения устрем на налудничавия ирландец, който ти позволява да преглътнеш струпването на тромави фрази. Глетаво маслено тесто, ето какво ми напомняше стилът на Набоков.

— Но точно в това е проблемът — продължи тя. — Ако една толкова лошо написана книга, и на всичко отгоре осакатена с груба грешка за възрастта на героинята, успява, въпреки всичко, да бъде много добра книга и дори да се превърне в траен мит, навлизайки в обикновения език, значи авторът е попаднал на нещо важно.

Ако бяхме единодушни за всичко, интервюто щеше да стане много безинтересно.

— Можем да продължим, докато вечеряме — предложи тя. — Знам един тибетски ресторант на улица „Абес“.

 

 

Естествено, както при всички сериозни истории, спахме заедно още първата нощ. Когато се събличаше, забелязах у нея смущение, а после гордост — тялото й беше необикновено стегнато и гъвкаво. Много по-късно разбрах, че беше на трийсет и седем години; в първия момент й дадох най-много трийсет.

— Как се поддържаш? — попитах аз.

— Играя балет.

— Никаква аеробика, каланетика, нищо такова?

— Не, това са глупости; повярвай ми, от десет години работя в женски списания. Единственото нещо, което дава резултат, е балетът. Но е тежко, нужна е истинска дисциплина; за мен обаче е добре, аз съм по-скоро психически ригидна^[1].

— Ти си психически ригидна?

— Такава съм… Ще видиш.

 

 

Сега, когато мисля за Изабел от дистанцията на времето, ме изненадва невероятната прямота в нашите отношения още от първия миг, включително и за неща, които обикновено жените обичат да пазят в тайна, вярвайки погрешно, че мистериозното прибавя еротизъм на връзката, докато, напротив, повечето мъже силно се възбуждат от прекия сексуален подход. „Не е много трудно да задоволиш мъжа — ми беше казала тя полу на шега, полунаистина по време на първата ни вечеря в тибетския ресторант, — поне аз винаги съм успявала“. Говореше истината. Говореше истината и когато твърдеше, че в това няма нищо необикновено и странно. „Трябва само — продължи тя, въздишайки — да не забравяш, че мъжете имат ташаци. Че имат и друго, жените знаят, дори знаят твърде много; откакто мъжете са сведени до сексуален обект, жените направо са обсебени от хуя им; но когато се любят, те в девет от десет случая забравят, че и топките са ерогенна зона. Дали става дума за мастурбация, за проникване или за свирка, от време на време трябва да ги хванеш с ръка, да ги докоснеш, да ги погалиш или да ги стиснеш по-силно в зависимост от това дали са по-твърди или по-меки. И това е всичко“.

Беше около пет часът сутринта, бях се изпразнил в нея и беше хубаво, беше дори много хубаво, всичко беше ведро и нежно и чувствах, че навлизам в щастлив период от живота си. Изведнъж, без някаква причина, забелязах обстановката в стаята — спомням си, че точно в този миг лунната светлина падаше върху гравюра с носорог, стара гравюра от онези, които се срещат в енциклопедиите от XIX век.

— Харесва ли ти при мен?

— Да, имаш вкус.

— Изненадан ли си, че имам вкус, след като работя за онова скапано списание?

Наистина, трудно можех да скрия мислите си. Тази констатация ме изпълни с радост; предполагам, че това е един от признаците на истинската любов.

— Добре ми плащат… Знаеш ли, понякога не трябва да искаш нищо повече.

— Колко?

— Петдесет хиляди евро на месец.

— Много е, наистина; но в момента аз печеля повече.

— Нормално е. Ти си гладиатор, ти си в средата на арената. Нормално е да ти плащат добре — рискуваш кожата си, всеки момент можеш да паднеш.

— А…

С това не бях съвсем съгласен; спомням си, че пак се зарадвах. Хубаво е да си съгласен с някого, да се разбираш с него за всичко, отначало дори е необходимо; но е хубаво и да има малки разногласия дори и само за да ги решите по-късно след лек спор.

— Предполагам, че си спал с доста от момичетата, които идват на представленията ти.

— Спал съм с някои.

Наистина, не бяха толкова много; може би около петдесет, най-много сто; но аз не й казах, че нашата нощ е най-хубавата; чувствах, че тя го знае. Не от самохвалство, нито от прекадена суета, само по интуиция и усет за човешките отношения; а също и поради точната оценка на собствената еротична стойност.

— Момичетата са привлечени от онези, които са на сцената — продължи тя, — не само защото се стремят към известността, а и защото чувстват, че човек, който е излязъл там, рискува кожата си, защото публиката е като опасен звяр и може във всеки момент да унищожи творението си, да го изгони. Да го принуди да избяга засрамено и съпроводено от подигравки. Те могат да възнаградят онзи, който рискува кожата си, излизайки на сцената, само като му предложат тялото си; същото е с гладиатора и тореадора. Глупаво е да се мисли, че тези примитивни механизми са изчезнали: познавам ги, използвам ги, вадя си хляба от тях. Известна ми е силата на еротичното привличане на играча на ръгби, на рок звездата, на театралния актьор или на автомобилния състезател: всичко се разпределя по древни схеми с малки вариации в зависимост от модата и епохата. Добрият вестник за девойки е този, който умее да върви с една крачка пред вариациите.

Замислих се; трябваше да й обясня моята гледна точка. Беше важно, а може би не — във всеки случай имах желание да го направя.

— Напълно си права — казах аз. — Но в моя случай не рискувам нищо.

— Защо? — изправи се тя в леглото и ме изгледа учудено.

— Защото дори ако на публиката й хрумне да ме изгони, тя не може да го направи — няма кого да постави на мое място. Аз буквално съм незаменим.

Тя смръщи вежди, изгледа ме; беше се съмнало, виждах как зърната на гърдите й потрепват в ритъма на дишането й. Имах желание да захапя едно от тях, да го смуча и да не мисля за нищо; казах си, че все пак е по-добре да й дам време да помисли. Мисленето продължи само около трийсет секунди; наистина беше умно момиче.

— Прав си — каза тя. — У теб има някаква анормална прямота. Не знам дали се дължи на особено събитие в живота ти, дали е следствие от възпитанието или на нещо друго; но едва ли подобен феномен може да се появи пак в едно и също поколение. Наистина, хората се нуждаят от теб повече, отколкото ти от тях — поне хората на моя възраст. След няколко години ще бъде друго. Познаваш вестника, където работя, мъчим се да създадем изкуствено, лекомислено човечество, което никога няма да разбере нито сериозните неща, нито хумора, а до смъртта си ще живее във все по-отчаяно търсене на fun^[2] и секс; поколение от вечни kids^[3]. Няма начин да не успеем; и в този свят за теб няма да има място. Но предполагам, че не е много важно, вероятно си сложил нещо настрани.

— Шест милиона евро. — Бях отговорил машинално, без да мисля; друг въпрос ме измъчваше от известно време. — Твоят вестник… Всъщност аз по нищо не приличам на твоята публика. Аз съм циничен, язвителен, мога да заинтересувам само хора, склонни към съмнение, хора, които се чувстват така, сякаш са се озовали в последната фаза на играта; интервюто не отговаря на профила на твоя вестник.

— Така е — каза тя спокойно и сега това спокойствие ми се струва изненадващо, тя беше толкова прозрачна и откровена, така не можеше да лъже. — Няма да има интервю; беше само претекст да се срещна с теб.

Гледаше ме право в очите и бях в такова състояние, че се възбуждах само от думите й. Мисля, че тази толкова сантиментална и човечна ерекция я развълнува; тя легна до мен, постави глава на рамото ми и започна да ми прави чекия. Правеше го бавно, като стискаше ташаците ми в дланта си, променяйки амплитудата и силата на движенията на пръстите си. Отпуснах се и напълно се отдадох на ръката й. Нещо се раждаше между нас, някакво състояние на невинност, и аз очевидно бях надценил мащабите на цинизма си. Тя живееше в XVI район на хълмовете на Паси; в далечината надземното метро прекосяваше Сена. Започваше денят, чуваше се шумът на колите; спермата ми избликна върху гърдите й. Прегърнах я.

— Изабел… — прошепнах на ухото й, — много искам да ми разкажеш как постъпи в редакцията.

— Преди повече от година — досега „Лолита“ е издала само 14 броя. Много дълго бях останала в „20 години“, бях заемала всички постове; Жермен, главната редакторка, изцяло разчиташе на мен. Накрая, точно преди вестникът да бъде продаден, тя ме назначи за заместник главен редактор; това беше най-малкото, от две години вършех цялата работа вместо нея. Въпреки това ме ненавиждаше; спомням си с каква омраза ме погледна, когато ми предаде поканата на Лажоани. Знаеш ли кой е Лажоани, говори ли ти нещо?

— Донякъде…

— Е, той не е много известен сред широката публика. Беше мажоритарен акционер в „20 години“, но именно той настояваше за продажбата на вестника; купи го една италианска група. Естествено, Жермен беше уволнена; италианците искаха да ме задържат, но ако Лажоани ме канеше у дома си на закуска в неделя сутрин, значи имаше предвид нещо друго за мен; Жермен го чувстваше и беснееше от злоба. Той живееше в квартал „Маре“, близо до площад „Вож“. Когато влязох, се шашнах: там вече седяха Карл Лагерфелд, Наоми Кембъл, Том Круз, Джейд Джагър, Бьорк… С една дума, не бяха от хората, с които обикновено общувах.

— Нали той основа онова списание за педали, което имаше такъв голям успех?

— Не съвсем, в началото „GQ“^[4] не било за педали, а по-скоро стил мачо втора ръка: руси сексбомби, коли, малко военни новини; истината е, че след шест месеца разбрали, че сред купувачите има много гейове, но били изненадани, сигурна съм, че не са схванали точно явлението. Във всеки случай малко по-късно той го продаде и именно това смая журналистическата гилдия. Продаде го на най-висока цена, когато мислеха, че ще се качва още, и лансира „21“. След това „GQ“ се срина, мисля, че загубиха 40% от националното покритие, а „21“ стана първият месечник за мъже — вече надминават „Френски ловец“. Тяхната рецепта е много проста: стриктно метросексуална^[5]. Поддържане на формата, грижи за външността, модни тенденции. Никаква култура, никакви новини, никакъв хумор. С други думи, наистина се чудех какво ще ми предложи. Той ме прие много любезно, представи ме на всички и ме постави да седна срещу него. „Много уважавам Жермен…“ — започна той. За малко не подскочих на стола: никой не можеше да уважава Жермен; тази дърта алкохоличка можеше да вдъхва презрение, съчувствие, отвращение — най-различни неща, — но не и уважение. По-късно забелязах, че такъв беше стилът му на ръководене на персонала — никога, при никакви обстоятелства да не казва нищо лошо за никого; напротив, винаги да отрупва другите с похвали, колкото и да са незаслужени — без, очевидно, това да му пречи да ги уволни в нужния момент. Все пак бях малко смутена и се опитах да насоча разговора към „21“.

— Тряб-ва — той говореше странно, като разделяше сричките, сякаш се изразяваше на чужд език, — имам чувството, че колегите ми се занимават прекалено с американската преса. Ние си оставаме европейци. За нас ориентир е това, което става в Анг-ли-я…

— Добре, очевидно е, че „21“ подражава на английски модел, но „GQ“ правеше същото; не мога да разбера как са усетили, че трябва да преминат от единия модел към другия. Имаше ли в Англия проучвания за някаква промяна в предпочитанията на публиката?

— До-кол-кото знам, не… Много сте хубава — продължи той без никаква явна връзка. — Можехте да сте малко по-ме-диа-тична…

Бях седнала точно до Карл Лагерфелд, който не спираше да се тъпче: взимаше с пръсти от едно плато парченца сьомга, топеше ги в сметанов сос с копър и моментално ги поглъщаше. От време на време Том Круз го поглеждаше с погнуса; обратно, Бьорк изглеждаше абсолютно очарована — трябва да се признае, че тя винаги се е опитвала да го раздава в стил поезия на сагите, исландска енергия и т.н., макар че всъщност беше крайно конвенционална и превзета; беше й интересно, че се намира в присъствието на истински дивак. Внезапно осъзнах, че е достатъчно да свалиш от дизайнера ризата му с жабо, връзката в стил „лавалиер“ и смокинга със сатенени ревери и да го облечеш с животински кожи, за да е съвършен в ролята на древен тевтонец. Лагерфелд взе един варен картоф, намаза го леко с хайвер и после се обърна към мен: „Всеки трябва да е поне малко медиатичен… Аз например съм много медиатичен. Аз съм голям медиатичен картоф“. Мисля, че беше изоставил втората си диета за отслабване, във всеки случай вече беше написал книга за първата.

Някой пусна музика, всички леко се размърдаха, мисля, че Наоми Кембъл започна да танцува. Продължавах да гледам втренчено Лажоани, очаквайки предложението му. Не ми оставаше нищо друго, освен да започна разговор с Джейд Джагър, вероятно сме говорили за Форментера^[6] или нещо от този род, лесна тема, но тя ми направи добро впечатление — беше интелигентна и не се превземаше; Лажоани беше притворил очи и сякаш дремеше, но сега си мисля, че наблюдаваше как се държа с другите, и това беше част от стила му на управление на персонала. По едно време той измърмори нещо, но не го чух, музиката беше много силна; после с раздразнение погледнах наляво, Карл Лагерфелд беше започнал да ходи на ръце; Бьорк го гледаше и се заливаше от смях. После дизайнерът седна на мястото си, тупна ме силно по рамото и изрева: „Как си? Добре ли си?“, след което лапна три змиорки една след друга. „Вие сте най-красивата жена тук! Смазвате ги всичките!…“ — каза той и докопа платото със сирена; мисля, че наистина ме беше харесал. С невярващи очи Лажоани го гледаше как разкъсва парче сирене. „Не си картоф, Карл, а чукундур“ — каза той на един дъх; после се обърна към мен и заяви: „Петдесет хиляди евро“. И това е всичко; всичко, което ми каза през онзи ден.

На другия ден отидох в кабинета му и той ми даде няколко разяснения. Списанието щяло да се нарича „Лолита“. „Въпрос на възрастова разлика“ — каза той. Приблизително разбирах какво имаше предвид: „20 години“ например се купуваше преди всичко от петнайсет-шестнайсет годишни момичета, които искаха да изглеждат освободени във всяко отношение и най-вече в областта на секса; с „Лолита“ той искаше да направи обратното. „Нашите потенциални читатели са десетгодишните, но няма фиксирана горна граница“ — заяви той. Аргументът му беше, че все повече и повече майките щели да искат да подражават на дъщерите си. Очевидно, смешно е жена на трийсет години да си купува списание, наречено „Лолита“; но не е по-смешно от това да носи прилепнала тениска или минишорти. Бил заложил на това, че страхът да не изглеждат смешни, така силен у французойките, щял да отстъпи пред безусловното прехласване от вечната младост.

Най-малкото, което може да се каже, е, че ходът му беше печеливш. Средната възраст на читателките ни е двайсет и осем години и се увеличава по малко с всеки месец. Според директорите на рекламата в момента ставаме модел за женско списание — казвам ти го, както ми го казаха те, но не съм склонна да им вярвам. Ръководя, опитвам се да ръководя, но всъщност вече нищо не разбирам. Добра професионалистка съм, вярно е, но ти казах, че съм психически ригидна, всичко идва от там: във вестника никога няма печатни грешки, снимките са много добри, излизаме винаги точно навреме; но съдържанието… Нормално е хората да се страхуват, че остаряват, и най-вече жените, винаги е било така, но тук… Това надвишава всичко, което можеш да си представиш; мисля, че те напълно са обезумели.