Мишел Уелбек
Възможност за остров (30)

Даниел 1, 15

Сексуалният живот на мъжа се дели на две фази: първата, когато еякулира твърде рано, втората, когато не му става. През първите седмици от връзката ми с Естер забелязах, че съм се върнал в първата фаза, макар че отдавна бях убеден, че съм навлязъл във втората. От време на време, докато вървях до нея в някой парк или по плажната ивица, ме обладаваше необикновено опиянение, имах чувството, че съм на нейните години, и вървях по-бързо, дишах дълбоко, не се прегърбвах и говорех високо. Друг път, обратно, виждайки отраженията ни в огледалото, ме обземаше погнуса и със затаен дъх се свивах под одеялото; изведнъж се чувствах толкова стар, толкова отпуснат. Общо взето, тялото ми беше доста запазено, нямах грам тлъстина и дори имах няколко мускула; но задникът ми беше отпуснат и най-вече ташаците ми увисваха все повече и повече и това бе непоправимо, никога не бях чувал, че това може да се лекува; и все пак тя лижеше тези ташаци и ги милваше, без да показва никакво смущение. Нейното тяло беше така свежо, така гладко.

Към средата на януари ми се наложи да отида в Париж за няколко дни; Франция беше обхваната от много силна студена вълна, всяка сутрин намираха измръзнали бездомници по тротоарите. Прекрасно разбирах защо те отказват да отидат в съответните приюти, защо нямат никакво желание да се смесят с хора като тях; това е дивашки свят от жестоки и глупави хора, чиято глупост поради особената и отблъскваща смесица изостря жестокостта им; свят, в който няма солидарност, нито жалост — сбиванията, изнасилванията, мъченията са нещо обикновено, всъщност това е свят, по-жесток от този в затворите, с тази разлика, че тук почти няма надзор, а опасността е постоянна. Посетих Венсан, в къщата му беше адски топло: той ме посрещна по халат и пантофи, присвиваше очи и му беше нужно време, за да започне да се изразява нормално; беше отслабнал още повече. Стори ми се, че от месеци съм първият му гост. Много бил работил в подземието, каза ми той, искам ли да видя? Нямах нужната смелост и си тръгнах, след като изпих едно кафе; той продължаваше да се затваря в малкия си вълшебен свят на сънищата и си дадох сметка, че вече никой никога няма да бъде допуснат в него.

Тъй като хотелът ми беше близо до площад „Клиши“, използвах възможността да посетя няколко сексшопа, за да купя еротично бельо за Естер — тя ми беше казала, че много обича ликра, а също всякакви качулки, белезници, вериги. Продавачът ми се стори необичайно компетентен и споделих с него проблема си с преждевременната еякулация: той ми препоръча германски крем, пуснат наскоро на пазара, със сложен състав — съдържал бензокаинов сулфат, калиев хидрохлорид, камфор. Ако намажеш члена си преди половия акт и грижливо размажеш крема, за да попие добре, чувствителността намалява, удоволствието и еякулацията настъпват много по-бавно. Изпробвах го, щом се върнах в Испания, и още от първия път успехът беше пълен, можех да чукам Естер с часове, без никаква пречка освен дихателната умора — за първи път в живота си имах желание да спра да пуша. Обикновено се събуждах преди нея, първият ми жест беше да я оближа, котето й бързо се намокряше и тя разтваряше крака, за да я обладая: любехме се в леглото, по диваните, в басейна, на плажа. Може би някои хора живеят така с години, но аз никога не бях изпитвал такова щастие и се питах как съм живял досега. Тя инстинктивно подбираше някои мимики и дребни жестове (лакомо овлажняваше устните си, притискаше гърдите си с длани, за да ги поднесе), които имат нещо курвенско и възбуждат мъжа до най-висша степен. Оставането в нея носеше безкрайна наслада, усещах всяко движение на котето й, когато тя леко или по-силно го свиваше около члена ми в продължение на няколко минути, крещях и плачех едновременно, изобщо не знаех къде съм, понякога, когато тя се отстраняваше, забелязвах, че музиката е свирела много силно, а аз изобщо не съм я чул. Рядко излизахме, понякога отивахме да пийнем по един коктейл в един лаундж бар в Сан Хосе, но и там тя веднага се приближаваше до мен, слагаше глава на рамото ми, пръстите й опипваха хуя ми през тънкия плат и често веднага се отправяхме да се чукаме в тоалетната — вече не носех бельо, тя поначало си ходеше без гащи. Тя наистина нямаше почти никакви задръжки: понякога, когато бяхме сами в бара, тя коленичеше между краката ми на мокета и ми правеше свирка, допивайки коктейла си на малки глътки. Един ден, привечер, келнерът ни видя в тази поза: тя извади члена ми от устата си, но го задържа в ръце, вдигна глава, усмихна се на момчето, продължавайки да го движи с два пръста; келнерът също се усмихна, взе парите и ми се стори, че всичко е било предвидено и подредено от някаква висша сила и че щастието ми също е било включено в организацията на системата.

Намирах се в рая и не бих възразил да продължа да живея там до края на дните си, но тя трябваше да замине след една седмица, за да възобнови уроците си по пиано. В деня на заминаването й, преди да се събуди, грижливо намазах члена си с германския крем; после се наведох над лицето й, махнах дългите й руси коси и го пъхнах в устата й; тя започна да суче, преди да е отворила очи. После, докато закусвахме, тя ми каза, че по-острият вкус на члена ми на разсъмване в съчетание с вкуса на крема й напомнял вкуса на кокаина. Знаех, че след като са смъркали кокаин, много хора обичат да облизват останалите зрънца прах. Тогава тя ми обясни, че на някои купони момичетата си играели, като правели линии по хуйовете на момчетата; но сега вече не посещавала често подобни сбирки, ходела там, когато била на шестнайсет, седемнайсет години.

Изненадата беше мъчителна; мечтата на всички мъже е да срещнат малки мръсници, невинни, но готови на всякакви извращения — такива са почти всички тийнейджърки. След това, малко по малко жените улягат, като по този начин обричат мъжете на постоянна ревност спрямо развратното им минало на малки мръсници. Да откажеш да направиш нещо, защото вече си го правил, защото вече си го опитал, бързо обезсмисля вашия живот и този на другите, лишава ви от всякакво възможно бъдеще и ви потопява в дълбока и тягостна скука, която в крайна сметка се превръща в ужасна горчивина, придружена от омраза и злоба към онези, които все още живеят. За щастие Естер все още ни най-малко не бе улегнала, но аз не можех да не си задавам въпроси за сексуалния й живот; както очаквах, тя ми отговори без заобикалки и съвсем чистосърдечно. За първи път се любила на дванайсет години след една вечер в дискотеката по време на езиков курс в Англия; но не било интересно, каза ми тя, било изолиран случай. След това две години нищо не се случило. После започнала да излиза в Мадрид и тогава, да, тогава се случили доста неща, тя наистина открила сексуалните игри. Няколко сексоргии, да. Малко садо-мазо. Малко момичета — сестра й била напълно бисексуална, но тя — не, тя обичала момчетата. За осемнайсетия си рожден ден за първи път пожелала да спи с две момчета едновременно и запазила прекрасен спомен, момчетата били във форма, тройката им продължила забавленията си, момчетата доста се специализирали, тя им биела чекии и им духала и на двамата, но единият й го вкарвал отпред, а другият отзад и тя май най-обичала така, той бил много добър, особено когато купувала попърси^[1]. Представях си как това крехко девойче влиза в сексшоповете в Мадрид, за да си купи попърси. При разлагането на обществата със суров религиозен морал съществува кратък идеален период, когато младежите наистина имат желание за свободен, разюздан, весел живот; след това се уморяват, постепенно нарцистичното съперничество взема връх и накрая се чукат още по-малко, отколкото по времето на строгия религиозен морал. Естер все още беше в този кратък идеален период, настъпил в Испания малко по-късно. Тя беше толкова просто, толкова искрено сексуална, така доброволно бе участвала във всякакви сексигри, във всякакви сексуални експерименти, без да й дойде на ум, че в тях има нещо лошо, че дори не можех истински да й се разсърдя. Имах само упоритото и болезнено чувство, че съм я срещнал прекалено късно, твърде късно и че съм провалил живота си; знаех, че това чувство няма да ме напусне, просто защото такава беше истината.

Виждахме се много често през следващите седмици, на практика прекарвах почти всеки уикенд в Мадрид. Изобщо не знаех дали спи с други момчета, докато ме няма, предполагам, че да, но успявах доста добре да прогоня тази мисъл, в края на краищата тя винаги беше на мое разположение, радваше се, че ме вижда, любеше се все така чистосърдечно, без никакви задръжки и не виждам какво повече можех да искам. Почти никога или много рядко се питах какво намира у мен едно толкова красиво момиче. В последна сметка аз бях забавен, тя се смееше много в мое присъствие. Може би чисто и просто същото нещо ме спасяваше сега, както и преди трийсет години със Силви, когато бях поставил началото на един, общо взето, незадоволителен и изпълнен с провали любовен живот. Очевидно не я привличаха парите ми, нито известността ми — всъщност всеки път, когато ме разпознаваха на улицата, тя по-скоро изглеждаше притеснена. Тя не обичаше да разпознават и нея самата — това се случваше, макар и по-рядко. Истина е, че тя изобщо не се смяташе за актриса; повечето актьори приемат спокойно да бъдат обичани заради популярността си, и то с право, защото тя е част от самите тях, част от най-автентичната им личност, поне от тази, която са си избрали. В замяна на това малко са мъжете, които приемат да бъдат обичани заради парите си, във всеки случай на Запад е така, друго е при китайските търговци. Простодушните китайски търговци смятат, че техният „Мерцедес“ клас S, техните бани с апарат за воден масаж и изобщо парите им са част от тях самите, от същността им и не виждат защо да не предизвикат възторга на момичетата с тези материални атрибути; отношението им към последните е непосредствено, пряко, подобно на отношението на западняка към красотата на лицето му. Всъщност китайските търговци имат много по-голямо основание, защото в една достатъчно стабилна политико-икономическа система, ако човек често може да загуби физическата си красота поради болест, ако старостта неизбежно му я отнема, то много по-рядко може да бъде лишен от вилите си по Лазурния бряг или от мерцедесите си клас S. Аз обаче бях западен невротик, а не китайски търговец и комплицираната ми душа предпочиташе да ме ценят заради хумора ми, а не само заради парите или славата ми. Съвсем не бях убеден, че през дългата си и активна кариера бях успял да дам най-доброто от себе си, да изследвам всички страни на личността си, аз не бях истински творец като например Венсан, защото знаех, че всъщност в живота няма нищо смешно, но не исках да се съобразявам с това, бях до известна степен проститутка, бях се приспособил към вкусовете на публиката, никога не бях искрен, ако допуснем, че това е възможно, но знаех, че трябва да го допуснем и че ако искреността сама по себе си е нищо, то тя е предпоставка за всичко. Дълбоко в себе си разбирах, че нито един от нещастните ми скечове, нито от жалките ми сценарии, скърпени механично със сръчността на хитър професионалист за развлечение на публика от мръсници и маймуни, не заслужава да ме надживее. На моменти тази мисъл бе мъчителна; но знаех, че ще успея да прогоня и нея сравнително бързо.

Единственото нещо, което не успявах да си обясня, бе смущението на Естер в мое присъствие, когато сестра й телефонираше в хотелската стая. Мислейки за това, си дадох сметка, че макар и да бях срещал нейни приятели — най-вече хомосексуалисти, — никога не бях виждал сестра й, с която все пак тя живееше. След кратко колебание тя ми призна, че никога не е говорила със сестра си за нашата връзка; всеки път, когато се срещахме, тя твърдяла, че е с приятелка или с някое момче. Попитах я защо — тя не била обмисляла този въпрос; чувствала, че сестра й ще бъде шокирана, но не се задълбочавала. Очевидно причината не беше съдържанието на моите продукции, спектакли или филми; сестра й била съвсем малка при смъртта на Франко, участвала активно в последвалата movida^[2] и водела съвсем разпуснат живот. Всички наркотици били разрешени в дома й — от кокаин до ЛСД, като се мине през халюциногенните гъби, марихуаната и екстази. Когато Естер била на пет години, сестра й живеела с двама бисексуални мъже; и тримата спели в едно легло и вечер идвали заедно да й кажат „лека нощ“, преди да заспи. По-късно сестра й живяла с някаква жена, но не престанала да приема многобройните си любовници и неколкократно организирала доста жежки купони в апартамента си. Естер минавала да каже „лека нощ“ на всички и после отивала в стаята си, за да чете комикси за Тентен. Имало все пак някакви граници и веднъж сестра й изхвърлила безцеремонно някакъв гост, който се опитал доста настойчиво да погали момиченцето, като дори го заплашила да извика полицията. „Между възрастни и при взаимно съгласие“ — такава била границата, а позволената възраст започвала с пубертета, всичко това беше пределно ясно, много добре разбирах какъв тип жена е сестра й, вероятно беше за пълната свобода в изкуството. Като журналистка от левицата тя сигурно уважаваше мангизите, dinero, тоест не виждах в какво можеше да ме упрекне. Безспорно имаше някаква тайна, нещо се премълчаваше и за да съм наясно, в крайна сметка попитах направо Естер.

Тя помълча няколко минути и ми отговори замислено: „Мисля, че ще сметне, че си много стар…“ Така беше, убедих се още щом го изрече, и разкритието не ме учуди ни най-малко, беше като отзвук от приглушен, но дългоочакван удар. Разликата във възрастта беше последното табу, крайната граница, още по-непреодолима, защото беше последна и бе заместила всички останали. В модерния свят може да си сексманиак, бисексуален, транссексуален, зоофил, но е забранено да си стар. „Тя ще приеме като нещо нездраво, ненормално, ако не излизам с момче на моите години…“ — продължи Естер с примирение. Добре де, така е, аз съм застаряващ мъж, носех този позор — за да употребя термина, използван от Кутси^[3], който ми се струваше идеален, не намирах по-подходящ; тази свобода на нравите, толкова очарователна, свежа и привлекателна у юношите, у мен се превръщаше в отвратителната настойчивост на дърт нерез, който не иска да се откаже. На мястото на сестра й всички щяха да си помислят така, няма изход — освен ако не си китайски търговец.

Този път бях решил да остана в Мадрид цяла седмица и след два дни се спречках с Естер по повод „Кен Парк“, последния филм на Лари Кларк, който тя настоя да види. Бях възненавидил „Хлапета“, възненавидих „Кен Парк“ още повече; особено непоносима беше сцената, в която онзи малък боклук бие баба си и дядо си. Този режисьор ме отвращава във висша степен и несъмнено поради тази искрена погнуса не съм способен да говоря за него, но подозирах, че Естер го харесва по навик, от конформизъм, защото беше яко да одобряваш представянето на насилието в изкуството, че, общо взето, го харесва, без истински да го разбира, както харесва например Михаил Ханеке, дори без да си даде сметка, че мъчителният и нравствен смисъл на филмите на Ханеке е напълно противоположен на тези на Лари Кларк. Знаех, че най-добре би било да си мълча, че ако изоставя обичайния си комичен персонаж, ще имам само неприятности, но не можех, демонът на противоречието бе по-силен; намирахме се в един странен бар, абсолютен кич, с огледала и позлатени декоративни елементи, пълен с възбудени до крайност хомосексуалисти, които се чукаха демонстративно в съседните помещения, но иначе отворен за всички: компании от момчета и момичета спокойно пиеха кола на съседните маси. Обясних й, докато набързо гаврътнах ледената си текила, че бях натрупал богатството и изградил кариерата си, експлоатирайки с търговска цел порочните инстинкти, както и абсурдното влечение на Запада към цинизма и злото, и можех с пълно основание да твърдя, че сред всички търгаши на зло Лари Кларк е един от най-посредствените и вулгарните просто защото без задръжки застава на страната на младите срещу старите, че всичките му филми имат една-единствена цел: да насърчат децата да се държат с родителите си без никаква човечност, без никаква милост и че това не е нито ново, нито оригинално, така беше във всички области на културния живот от петнайсет години насам и тази уж културна тенденция всъщност прикриваше единствено желанието за връщане към един примитивен стадий, когато младите се отървавали от старите безпощадно, равнодушно само защото те били твърде слаби, за да се защитят, следователно тя беше само брутален и типичен регрес на модерния живот към периода преди появата на цивилизацията, защото за нея може да се съди по съдбата, която отрежда на най-слабите, на онези, които вече не са полезни, нито привлекателни; с една дума, Лари Кларк и гнусният му съмишленик Хармъни Корайн са само двама от най-досадните — а в художествено отношение и от най-жалките — представители на онази ницшеанска паплач, която се въди от много време в културата, и че те не могат в никакъв случай да се сравнят с хора като Михаил Ханеке или като мен например; аз винаги се бях опитвал да вмъкна някакво съмнение, несигурност, неловкост в скечовете си, макар че като цяло те са (не го отричам) отвратителни. Тя ме слушаше тъжно, но много внимателно, дори не бе отпила от фантата си.

Предимството на морализаторското слово е, че след като от години е подложено на толкова силна цензура, то изглежда напълно неуместно и веднага привлича вниманието на събеседника; недостатъкът е, че той никога не успява да ви приеме насериозно. Съсредоточеното и внимателно изражение на Естер за миг ме смути, но си поръчах още една чаша текила и продължих, осъзнавайки, че възбудата ми е изкуствена и че дори в искреността ми има нещо фалшиво; освен очевидния факт, че Лари Кларк беше дребен търгаш без замах и че да го цитирам редом с Ницше само по себе си бе смешно, аз чувствах, че тези теми едва ли ме вълнуват повече от глада по света, правата на човека или коя да е тъпотия от този род. Но продължавах с нарастваща язвителност, обладан от този порив, съставен от злоба и мазохизъм, който може би желаех да ме погуби, след като ми бе донесъл слава и богатство. Старите не само нямат право да се чукат, продължих аз свирепо, но и вече нямат право да се бунтуват срещу един свят, който ги мачка безмилостно, превръща ги в беззащитни жертви на насилието на малолетни престъпници и след това ги запраща в отвратителни умирални, където те са унижавани и малтретирани от безмозъчни санитари; въпреки всичко това на тях им е забранено да се бунтуват, бунтът — също както сексуалното желание, удоволствието и любовта, — като че ли са запазени за младите и нямат никакво възможно оправдание извън тях, всяка кауза, която не може да мобилизира вниманието на младите, е предварително загубена, изобщо от всяка гледна точка със старците се отнасят като с отрепки и им предоставят само жалко, условно и все по-кратко оцеляване. В моя сценарий „ДЕФИЦИТЪТ НА ОБЩЕСТВЕНОТО ОСИГУРЯВАНЕ“, който не успях да осъществя — впрочем това бе единственият ми нереализиран проект и това ми изглежда многозначително — продължих почти вън от себе си, — аз насърчавах старите да се разбунтуват срещу младите, да ги използват и да им разкажат играта. Защо примерно юношите и девойките, тези ненаситни консумиращи овце, постоянно лакоми за джобни пари, да не бъдат принудени да проституират, което е единственото достъпно за тях средство да върнат в съвсем ограничена степен огромните усилия и умора, вложени за тяхното благоденствие? И защо в епоха, когато контрацепцията вече е безпроблемна, а рисковете от генетични разстройства са напълно локализирани, трябва да се поддържа абсурдното и унизително табу върху кръвосмешението? Ето истинските въпроси и автентичните морални проблеми — възкликнах аз ядосано, — но това не съществува у Лари Кларк.

Ако аз бях язвителен, то тя беше кротка; и ако без никакви задръжки вземах страната на старите, то тя в никакъв случай не отстояваше в същата степен каузата на младите. Последва дълъг разговор, все по-вълнуващ и нежен, отначало в същия бар, след това в ресторанта, после в друг бар и най-сетне в хотелската стая; онази вечер дори забравихме да се любим. Това бе първият ни истински разговор и май беше първият ми истински разговор с някого от години насам, последният като че ли датираше от началото на съвместния ми живот с Изабел — може би бях водил истински разговори само с любимата жена и всъщност ми се струваше нормално, че размяната на идеи с човек, който не познава тялото ви и когото тя не може нито да натъжи, нито да зарадва, е нещо фалшиво и в крайна сметка невъзможно, защото ние сме тела, ние сме преди всичко, най-вече и почти единствено тела и състоянието на телата ни обяснява повечето от интелектуалните и моралните ни схващания. В онази нощ научих, че на тринайсет години Естер имала тежка бъбречна болест, която наложила сложна операция, и че единият й бъбрек бил изцяло атрофиран, поради което пиела по два литра вода на ден, а другият за момента бил спасен, но можел също да се разболее; струваше ми се очевидно, че това е много важна подробност и несъмнено поради нея Естер не бе улегнала в сексуален план — тя знаеше цената на живота и колко кратък е той. Научих също така — и това ми се стори още по-важно, — че тя имала куче, прибрано от улиците на Мадрид, и се грижела за него от петгодишна възраст; то умряло миналата година. Всяко много красиво младо момиче, обект на постоянното преклонение и безкрайното внимание на мъжката част от населението, включително и на онези — голямото мнозинство, — които вече нямат никаква надежда да се радват на неговата сексуална благосклонност и, честно казано, най-вече на тях, но и същевременно сблъскващо се с гнусното съперничество, достигащо у някои петдесетгодишни мъже чисто и просто до слабоумие, всяко много красиво младо момиче, пред което всички лица разцъфтяват в усмивка и всички трудности се изглаждат, прието навсякъде като че ли е царица на света, естествено, се превръща в чудовище на егоизма и на самодоволното тщеславие. Физическата красота в този случай играе точно същата роля както благородният произход при стария режим и краткото осъзнаване по време на пубертета на чисто случайния произход на техния ранг у повечето много красиви млади момичета бързо отстъпва място на чувство за вродено, естествено, инстинктивно превъзходство, което изцяло ги поставя извън останалите хора и много над тях. Тъй като всеки край него има за цел единствено да му спести всякаква мъка и да предугади и най-малкото му желание, всяко много красиво младо момиче е убедено, че останалият свят се състои от слуги, като неговата единствена задача е да поддържа еротичната си ценност, очаквайки да срещне момче, достойно да бъде облагодетелствано. Единственото нещо, което може да го спаси в морален план, е да поеме конкретна отговорност за някое по-слабо същество, да бъде лично и пряко отговорно за задоволяването на физическите му нужди, за здравето му, за оцеляването му — това същество може да бъде по-малко братче или сестричка, домашен любимец, няма значение.

Естер със сигурност не беше добре възпитана в обичайния смисъл на думата, никога не би й хрумнало да изпразни пепелника или да прибере масата и тя без никакво стеснение оставяше лампата запалена след себе в стаите, от които излизаше (случвало ми се е, вървейки подир нея във вилата ми в Сан Хосе, да гася седемнайсет пъти лампата); също така не можеше да става и дума да я помолиш да купи каквото и да било, да донесе от магазина, в който отива, нещо, което не я засяга лично, — и изобщо да направи някаква услуга. Като всички много красиви млади момичета всъщност тя беше добра само в чукането и би било глупаво да бъде използвана за друго, да се търси в нея друго освен луксозно животно, галено и глезено във всяко отношение, защитено от всякаква грижа, държано настрани от всякаква досадна или мъчителна работа, за да може по-добре да се посвети на изключително сексуалната си функция. Но тя съвсем не беше онова чудовище на арогантността, на абсолютния егоизъм или, за да говорим с думите на Бодлер, онази дяволска малка мръсница, каквито са повечето много красиви млади момичета; тя знаеше какво е болест, слабост и смърт. Въпреки че бе красива, много красива, безкрайно еротична и привлекателна, Естер все пак бе чувствителна към болките на животните, защото ги познаваше; именно онази вечер разбрах това и започнах наистина да я обичам. Колкото и силно да е било физическото ми желание, то никога не е било достатъчно, за да ме накара да се влюбя, то бе успявало да достигне този последен стадий само когато се съпътстваше от съчувствие към желаното същество; очевидно всяко живо същество заслужава съчувствие поради простия факт, че е живо и поради това е подложено на безброй страдания, но когато насреща ти стои младо и здраво същество, това съображение изглежда съвсем теоретично. Заради бъбречната си болест, заради неочакваната физическа слабост Естер успяваше да събуди у мен непресторено съчувствие всеки път, когато пожелавах да изпитам това чувство към нея. Тъй като самата тя беше състрадателна и дори от време на време се стремеше да бъде добра, аз можех да изпитвам към нея и уважение, което вече беше нещо повече, защото аз по принцип не бях човек на страстта, и ако можех да желая някаква съвсем презряна личност, ако многократно ми се беше случвало да чукам момичета единствено за да осигуря влиянието си върху тях, а всъщност за да ги доминирам, ако дори бях стигнал дотам, че да използвам това недостойно чувство в много от скечовете си и да проявявам смущаващо разбиране към онези насилници, които унищожават жертвата си веднага след като използват тялото й, то аз винаги съм имал нужда да уважавам, за да обичам, и никога не съм се чувствал добре в сексуална връзка, почиваща на чистото еротично привличане и взаимно безразличие; за да бъда щастлив в секса, винаги съм имал нужда — по липса на любов — от минимална симпатия, уважение, естествено разбирателство; не, не бях се отказал от човечността.

Естер не само беше състрадателна и кротка, но тя бе достатъчно интелигентна и фина, за да се постави на мое място. След този спор, в който аз с мъчителна ярост — между другото и глупава, тъй като тя нямаше никакво намерение да ме постави в тази категория — отстоявах правото на застаряващите да бъдат щастливи, тя заяви, че ще говори за мен със сестра си и в най-кратък срок ще ни запознае.

През онази седмица в Мадрид, прекарана почти изцяло с Естер и която остава един от най-щастливите периоди в живота ми, си дадох също така сметка, че ако тя има и други любовници, то наличието им бе странно дискретно, и че след като не съм единственият — което в крайна сметка също бе възможно, — то несъмнено бях най-предпочитаният. За първи път в живота си се чувствах напълно щастлив, че съм мъж, имам предвид човешко същество от мъжки пол, защото за първи път бях намерил жена, която се разкриваше напълно пред мен и ми даваше изцяло и без задръжки всичко, което една жена може да даде на един мъж. Също за първи път изпитвах към ближния си милосърдни и приятелски чувства, бих желал всички да са щастливи като мен. Вече не бях никакъв шут, хумористичното поведение бе далеч, с една дума, отново живеех, макар и да знаех, че бе за последен път. Всяка енергия е от сексуално естество и когато животното не може да се възпроизвежда, то вече не става за нищо. Същото е и с хората; когато сексуалният инстинкт изчезне, пише Шопенхауер, истинската същност на живота е изконсумирана; ето какво казва той в една ужасяваща метафора: „Съществуването на човека прилича на театрално представление, което е започнало с живи актьори, а завършва с автомати, облечени със същите костюми“. Не исках да стана автомат и Естер ми беше върнала именно това истинско присъствие, този вкус на живия живот, както би казал Достоевски. Защо да поддържам функционирането на тяло, което никой не докосва? Защо да избера толкова хубава хотелска стая, ако трябва да спя в нея сам? След толкова други хора, претърпели поражение въпреки хихиканията и гримасите си, можех само да се примиря — безгранична и възхитителна е силата на любовта.