Мишел Уелбек
Възможност за остров (2)

Даниел 1, 1

И така, какво прави плъхът, когато е нащрек? Души.

Жан-Дидие — биолог

Колко ярко си спомням първите мигове на кариерата ми на смешник! Бях на седемнайсет години и прекарвах доста мрачен август в един клуб all inclusive^[1] в Турция — впрочем тогава за последен път бях на почивка с родителите си. Тъпата ми сестра — по онова време беше на тринайсет години — вече беше започнала да се слага на всички типове. Закусвахме; както винаги се беше оформила опашка за бъркани яйца, които почиващите особено ценяха. До мен някаква стара англичанка (суха, злобна, от ония, дето си украсяват гостните с убити лисици), която вече си беше сипала куп яйца, без колебание отмъкна и последните кренвирши, разположени върху металното плато. Беше единайсет без пет, закуската привършваше, нямаше начин сервитьорът да донесе нови кренвирши. Германецът, който стоеше на опашката след нея, замръзна на мястото си: протегнатата към кренвирша вилица застана неподвижна във въздуха, лицето му се зачерви от възмущение. Беше огромен германец, истински колос, висок над два метра и тежък най-малко сто и петдесет кила. За миг си помислих, че ще забие вилицата в очите на осемдесетгодишната баба или ще я стисне за врата и ще смачка главата й върху поставката за топли ястия. А тя, като че ли нищо не беше се случило, с несъзнателния сенилен егоизъм на старците, вече ситнеше към масата си. Видях, че германецът направи огромно усилие, за да не избухне, но постепенно лицето му си възвърна спокойствието и той си тръгна тъжно без кренвирши към съотечествениците си. От този инцидент направих малък скеч, който представляваше кървав бунт във ваканционен клуб, избухнал в резултат на дребни детайли, опровергаващи формулата all inclusive — липса на кренвирши и допълнителна такса за миниголфа. Същата вечер представих скеча си по време на вечерта под наслов „Имате талант“ (един път седмично спектакълът се състоеше от номера, предложени от почиващите вместо от професионалните водещи); играех всички герои едновременно, като по този начин дебютирах в жанра one man show^[2], от който практически никога нямаше да изляза през цялата си кариера. На представлението след вечеря дойдоха почти всички, нямаше какво да се прави до отварянето на дискотеката и следователно събрах публика от около осемстотин души. Изпълнението ми имаше невероятен успех, много хора се смееха до сълзи и беше изпратено с продължителни аплодисменти. Същата вечер в дискотеката една красива брюнетка на име Силви ми каза, че страхотно съм я разсмял и че харесвала момчетата с чувство за хумор. Така загубих девствеността си и намерих призванието си.

След зрелостния изпит се записах на курс по актьорско майсторство: последваха не особено славни дни, през които ставах все по-зъл и следователно все по-злъчен; при тези обстоятелства успехът в крайна сметка дойде — и той беше толкова голям, че дори ме изненада. Бях започнал с малки скечове за семейства на разведени, за журналистите от „Льо Монд“, за посредствеността на средните класи като цяло — много добре изобразявах кръвосмесителните изкушения на интелектуалци на върха на кариерата при вида на собствените им или доведени и заварени дъщери с гол пъп и панталони, свлечени под прашката. Накратко, бях тънък наблюдател на съвременната действителност; често ме сравняваха с Пиер Депрож^[3]. Въпреки че продължавах с моноспектаклите, приемах покани за телевизионни предавания; избирах ги заради голямата им зрителска аудитория и посредствеността им, която никога не пропусках да подчертая, но доста внимателно — трябваше водещият да се чувства леко застрашен, но не много. Общо взето, бях добър професионалист, но може би все пак не заслужавах репутацията си. Не бях единственият.

Не искам да кажа, че скечовете ми не бяха смешни; напротив. Наистина, бях тънък наблюдател на съвременната действителност; но право да си кажа, имах чувството, че това беше толкова елементарно, че в съвременната действителност имаше толкова малко неща, достойни за наблюдение — така бяхме опростили и орязали всичко, бяхме разрушили толкова бариери и табута, измамни надежди, фалшиви стремежи, че несъмнено оставаше много малко. В социален план имаше богати и бедни и между тях — няколко нестабилни прехода, така нареченият социален възход, сюжет, който беше прието да се иронизира; съществуваше и по-сериозна възможност: да се разориш. В сексуален план имаше хора, които възбуждаха желание, и такива, които изобщо не го възбуждаха — този прост механизъм с няколко модални усложнения (хомосексуализъм и т.н.) можеше лесно да се сведе до суетата и нарцистичното съперничество, прекрасно описани от френските моралисти още преди три века. От друга страна, съществуваха и порядъчните хора, които работеха, участваха в реалното производство и — малко комично, или ако желаете, патетично (но пък аз бях комик) — се жертваха заради децата си; онези, които не са били красиви като млади, нито амбициозни по-късно, а богати — никога; именно те обаче подкрепят с цялото си сърце — и дори първи и по-искрено от всеки друг — ценности като красотата, младостта, амбицията, богатството, секса; това са хората, които в известен смисъл сгъстяват соса. Със съжаление мога да кажа, че те не можеха да бъдат сюжет. Вмъквах някой и друг от тях в скечовете си за разнообразие и за реалистичен ефект; но все пак започвах сериозно да се отегчавам. Най-лошото бе, че ме смятаха за хуманист, язвителен хуманист, разбира се, но все пак хуманист. Ето например една от шегите, които изпъстряха спектаклите ми:

— Знаеш ли как се нарича тлъстото около вагината?

— Не.

— Жена.

Странното е, че аз успявах да пробутвам подобни неща, а списания като „Ел“ и „Телерама“ продължаваха да публикуват положителни отзиви за мен; вярно е, че появата на комици от арабски произход бе върнала на мода мачистките изцепки, а аз го правех по конкретен повод и го вършех умело: пусках лайномета, спирах го, но всичко си беше под контрол. В края на краищата най-голямата полза от професията на хуморист и изобщо от хумористичното поведение в живота е, че можеш да се държиш като гадняр съвсем безнаказано и дори да извлечеш от гадостта си сексуални победи и парични знаци, при това с всеобщо одобрение.

В действителност моят така наречен хуманизъм почиваше на много слаби основи — лека закачка с продавачите на цигари, намек за труповете на нелегални чернокожи имигранти, изхвърлени на испанския бряг, бяха достатъчни, за да ми извоюват репутацията на човек от левицата и правозащитник. Аз ли съм от левицата? От време на време вкарвах в скечовете си няколко сравнително млади антиглобалисти, без да ги представям като съвсем антипатични; понякога успявах да се поддам на известна демагогия; пак повтарям — бях добър професионалист. От друга страна, приличах на арабин, което улеснява нещата — единственото съдържание на лявата идеология през онези години беше антирасизмът, или по-точно расизмът срещу белите. Впрочем не разбирах откъде се беше взела тази арабска физиономия, която с годините ставаше все по-характерна — майка ми имаше испански произход, баща ми, доколкото знаех, беше бретонец. Тъпата ми сестра например безспорно беше средиземноморски тип, но не беше и наполовина толкова мургава, колкото аз, и косите й бяха прави. Можех да се запитам дали майка ми винаги се е отличавала с образцова съпружеска вярност? Или ме беше направил някой Мустафа? Или пък — друга хипотеза — някакъв евреин? Fuck with that^[4]: арабите масово идваха на спектаклите ми — евреите също, макар и по-малко, и всички плащаха билетите си по пълната тарифа. Човек се чувства засегнат от обстоятелствата около своята смърт; за обстоятелствата, при които е роден, е по-съмнително.

Колкото до правата на човека, очевидно ми бе все тая; та аз едва успявах да се заинтересувам от правата на оная ми работа.

В тази област продължението на кариерата ми почти беше потвърдило първия ми успех във ваканционния клуб. Като цяло жените нямат чувство за хумор и затова го смятат за част от мъжествените качества; през цялата ми кариера не бях лишен от възможността да си завирам члена в подходящото отвърстие. Право да си кажа, тези сношения не ме кефеха особено: жените, които се интересуват от комици, обикновено са на възраст, наближават четирийсетте и вече започват да чувстват, че нещата отиват на зле. Някои имаха дебел задник, други — гърди като кесе за баня, а понякога и двете. В общи линии не бяха много възбуждащи, а когато ерекцията ти намалява, не са ти особено интересни. Не бяха и много стари; знаех, че към петдесетте отново щяха да търсят измамни, успокоителни и леснодостъпни връзки — които впрочем нямаше да намерят. Дотогава можех само да потвърдя — съвсем неволно, повярвайте ми, никак не е приятно — спадането на еротичната им стойност; можех само да потвърдя първите им подозрения, да им внуша, въпреки волята си, един отчаян възглед за живота: не, не ги очаква зрялост, а старост; не, в края на пътя не се очертава ново разцъфтяване, а куп фрустрации и страдания, в началото незабележими, но много скоро — непоносими; всичко това не беше особено здравословно, никак не беше здравословно. Животът започва на петдесет години, така е; като изключим, че свършва на четирийсет.