Мишел Уелбек
Възможност за остров (15)

Даниел 24, 7

Броят на човешките животописи е 6174, което отговаря на първата константа на Капрекар. Независимо дали са писани от жени или от мъже, дали са от Европа, Азия, Америка или Африка, дали са завършени или не, всички постигат съгласие по една точка, и то само по нея: моралните страдания, причинявани от старостта, са непоносими.

Несъмнено Бруно 1 с резкия си стегнат стил дава най-изумителната престава за това, когато описва себе си като човек „с желания на младеж в тяло на старец“, но, повтарям, всички свидетелства си съвпадат, било това на моя далечен предшественик Даниел 1 или тези на Рашид 11, Пол 1, Джон 1, Фелисите 1, или особено разтърсващото описание на Есперанса 1. Както изглежда, в нито един момент от човешката история остаряването не е било удоволствие; но през годините преди изчезването на вида то очевидно става толкова ужасно, че броят на случаите на доброволна смърт, целомъдрено наречена от здравноохранителните органи във Франция заминаване, приближава 100%, а средната възраст на заминаването, което в световен мащаб е шейсет години, е около петдесет в най-развитите страни.

Тази цифра била резултат от дълъг процес, който едва започвал по времето на Даниел 1, когато средната продължителност на живота била много по-висока, а самоубийствата на възрастни хора — редки. Въпреки това уродливото и увредено тяло на старците вече било обект на всеобщо отвращение и несъмнено лятото на 2003 година, особено смъртоносно за Франция, предизвикало първото осъзнаване на явлението. „Протестът на старците“ е заглавието на първа страница на в. „Либерасион“ в деня след като станали известни цифрите — за два дни в страната умрели повече от десет хиляди души; едни починали съвсем самотни по домовете си, други — в болница или в старчески дом, но независимо от това всички си отишли поради липса на грижи. През следващите седмици същият вестник публикувал серия ужасни репортажи, илюстрирани със снимки, достойни за концентрационните лагери и разказващи за агонията на старците, наблъскани в общи помещения — зарязани голи на леглата си само по памперси, те стенели по цял ден, без никой да дойде да ги рехидратира или поне да им даде чаша вода; описва се как обърканите медицински сестри не успяват да открият семействата, заминали на почивка, как редовно изнасят труповете, за да направят място за новопостъпилите. „Сцени, недостойни за модерна държава“ — пише журналистът, без да си даде сметка, че именно те са доказателство, че Франция е на път да стане модерна държава, че само една наистина модерна държава е способна да се отнася със старците като с боклук и че такова презрение към възрастните е немислимо в Африка или в коя е да е азиатска страна с традиционна култура.

Обичайното възмущение, предизвикано от тези снимки, бързо избледняло и разпространението на евтаназията, предприемана по предписание на лекарите или доброволно, разрешило проблема през следващите десетилетия.

На хората било препоръчано животописът им да бъде възможно най-завършен — според тогавашното схващане, че последните мигове от живота се съпътстват от някакво откровение. Най-често цитираният пример е този на Марсел Пруст, чийто първи рефлекс, когато почувствал наближаването на края си, бил да се втурне към „По следите на изгубеното време“, за да запише впечатленията си едновременно с настъпването на смъртта.

На практика малцина имали тази смелост.