Владимир Набоков
Други брегове (12)

2

Две баронеси Корф са оставили следа в съдебните хроники на Париж; едната, братовчедка на моя прапрадядо, женен за дъщерята на Граун, била онази руска дама, която, намирайки се в Париж през 1791 година, услужила с паспорта и с пътната си карета (току-що направена по поръчка, великолепна, с високи червени колела, тапицирана отвътре с бяло утрехтско кадифе, със зелени щори и всякакви удобства, шестместна) на кралското семейство за прочутото му бягство във Варен (Мария Антоанета пътувала като мадам Де Корф или като нейна камериерка, кралят — или като гувернант на двете й деца, или като лакей). Другата, моята прабаба, половин век по-късно се забъркала в по-малко трагичен маскарад, прочетох тази история в доста пошлото френско списание „Illustratìon“ от 1859 г., стр. 251. Граф Де Морни давал маскен бал; на него поканил — цитирам източника — „une noble dame que la Russie a prêtée cet hiver à la France“^[1] — баронеса Корф c двете й дъщери. Мъжът й, Фердинанд Корф (1805–1869, праправнук на Граун по женска линия (очевидно не е бил наблизо, но за сметка на това с тях бил приятелят на семейството и годеник на една от дъщерите) на Мария Фердинандовна, 1842–1926), моят бъдещ дядо Дмитрий Набоков (1827–1904). За девойките по случай бала били поръчани костюми на цветарки по 225 франка единият, което тогава представлявало, по явно подривно марксистката забележка на репортера, шестстотин четирийсет и три дни „de nourriture, de loyer et d’entretien du père Crepìn“ (стойността на прехраната, жилището и обувките); очевидно тогава работникът е живял евтино. Обаче костюмите се сторили на баронесата прекалено деколтирани и тя отказала да ги вземе. Шивачката изпратила „huissier“ — съдебен пристав, след което моята прабаба, жена с буен нрав (и не чак толкова добродетелна, колкото би си помислил човек от реакцията й спрямо големите деколтета), дала шивачката под съд с оплакване, че безочливите мамзели, донесли премените, в отговор на думите й — такива деколтета не приличат на благородни девици, „se sont permis d’exposer des théories égalitaires du plus mouvais goût“ (си позволили да изкажат твърде вулгарни демократични теории). Освен това добавила, че вече било късно да се поръчват други костюми — и ридаещите дъщери не отишли на бала; че приставът и помагачите му се разположили в креслата, предоставяйки столовете на дамите; а най-вече, че този пристав посмял да заплашва с арест господин Набоков, „conseiller d’Etat, homme sage et plein de mesure“ (статски съветник, разсъдлив и уравновесен човек) само защото той се опитал да изхвърли пристава през прозореца. Не зная как е могло да се случи, но шивачката загубила делото, при което се наложило не само да върне парите за костюмите, но и да брои на ищцата и хиляда франка за моралните щети. И сметката на фамозната таратайка, представена от каретния майстор през пролетта на 1791 г. (за 5944 ливри), така си и останала неплатена.

През 1878 година Дмитрий Николаевич бил назначен за министър на правосъдието. За една от заслугите му се смята законът от 12 юни 1884 година, който временно прекратил натиска на реакционерите върху съда със съдебни заседатели. Когато през 1885 година излязъл в оставка, Александър Трети му предложил да избере: или графска титла, или парично възнаграждение; благоразумният Набоков избрал второто. През същата година „Вестник Европы“ така се изразил за неговата дейност: „Той се прояви като капитан на кораб по време на силна буря — изхвърли част от товара в морето, за да спаси останалото“ — което в смисъл на контрапункт изящно е съзвучно с началото на кариерата му, когато бъдещият законодател за малко в яда си да изхвърли през прозореца представителя на закона.

Към края на живота умът на Дмитрий Николаевич се бе помътил. Разбираше, че е тежко болен, но вярваше, че ще се съвземе, ако остане да живее на Ривиерата; лекарите обаче смятаха, че се нуждае от планински или от северен климат. Нейде из Италия бе избягал от надзора на лекаря и доста дълго се бе лутал като някакъв Лир, хулейки децата си, за радост на случайните минувачи. През 1903 година моята майка, единственият човек, с чийто надзор той се примиряваше, му стана болногледачка в Ница; брат ми и аз — той караше четвъртата, аз — петата си година — живеехме също там с англичанката мис Норкът. Помня как в блясъка на утрото прозорците дрънчаха от устремния морски вятър и каква чудовищна, неописуема болка беше, когато капка разтопен червен восък падна върху ръката ми. С помощта на свещ, чието пламъче беше изумително бледо на слънцето, което обливаше каменните плочи, току-що тъй хубаво бях превръщал топящите се цветни късчета в дивно миришещи карминени, изумрудени, бронзови петна. Мис Норкът беше в градината с брат ми; на отчаяния ми рев дотича с шумящите си коприни мама и някъде далеч, на същата или на съседна тераса, дядо в двуколесното си кресло чукаше с бастуна по звънкия плочник. Не й беше лесно с него. Той хулеше наред с най-долни думи. Вземаше служителя, който го возеше по Promenade des Anglais^[2], за омразния свой колега — за Лорис-Меликов, умрял преди петнайсет години в същата Ница. „Qui est cette femme? Chassezla!“^[3] — изкрещяваше той на мама, като сочеше с треперещ пръст белгийската или холандската кралица, спряла да попита за здравето му. Смътно се виждам как изтичвам до креслото му, за да му покажа красиво камъче — което той бавно оглежда и бавно поставя в устата си. Ужасно съжалявам, че малко съм разпитвал мама по-късно за това странно време от началото на моето съзнание и от края на дядовото.

Все по-продължителни и по-продължителни ставаха пристъпите на безумие. През време на едно такова помътняване на всички чувства той бе откаран в Русия. Мама камуфлира една стая като неговата спалня в Ница. Потърсиха подобни мебели, напълниха вазите с изписани от юг цветя и този ъгъл от стената (особено ми харесва тази подробност), който можеше да се зърне от прозореца, беше боядисан в бляскаво бял цвят, така че при всяко временно проясняване на разсъдъка болният се виждаше в безопасност, сред блясъка и мимозите на илюзорната Ривиера, художествено представена от моята майка, и си умря кротко, без да чува голите руски брези, мартенския шумол на вейките им около къщата.