Владимир Набоков
Покана за екзекуция (7)

VII

Омайно утро! Свободно, без предишното триене, то проникваше през стъклото зад решетката, измито вчера от Родион. Направо лъхаше на нова къща от жълтите, лепкави стени. Масата беше покрита с чиста покривка, още с въздух, без да пада плътно. Щедро измитият плочест под дъхтеше фонтанна хладина.

Цинцинат облече най-хубавото, което имаше тук — и докато обуваше белите си копринени чорапи, бе получил право да ги носи на галапредставленията като педагог, — Родион внесе мокра кристална ваза с бузести божури от директорската градинка и я постави на масата, по средата — не, не съвсем по, средата; излезе заднишком, а след минута се върна със столче и с допълнителен стол, и мебелите разположи не как да е — а с точна преценка и с вкус. Влиза на няколко пъти, Цинцинат не смееше да попита „кога?“ — и както се случва в такова особено бездейно време, когато, празнично изгладен, чакаш гости и някак няма с какво да се заемеш — се разтакаваше, ту присядаше в непривични ъгли, ту поправяше цветята въз вазата, така че най-сетне Родион го съжали и каза, че сега вече остава малко.

Точно в десет изведнъж се яви Родриг Иванович в най-хубавия, в най-монументалния си редингот, бляскав, недостъпен, сдържано развълнуван; постави масивен пепелник и огледа всичко (с изключение само единствено на Цинцинат, постъпвайки като погълнат от работата си майордом, насочващ вниманието си само върху наредбата на мъртвия инвентар, като предоставя на живия сам да се разкрасява). Върна се, понесъл зелена стъкленица с гумена помпичка, и с мощен шум взе да издухва борово благовоние, като доста безцеремонно изблъска Цинцинат, когато той му се заплете в краката. Родриг Иванович постави столовете по друг начин, не като Родион, и дълго гледа, облещил очи в облегалките им — те бяха разнородни — едната като лира, другата като „П“. Най-сетне изду бузи, изпусна въздуха с пухтене и се извърна към Цинцинат.

— Ами вие готов ли сте? — попита той. — Намерихте ли всичко необходимо? Катарамите ви здрави ли са? Защо ей тук сте някак омачкан? Ама че сте… Покажете си ръцете. Воп. Сега се постарайте да не се изплескате. Мисля, че малко остава.

Той излезе и в коридора зазвуча на вълни сочният му разпоредителски бас. Родион отвори вратата на килията, закрепи я в такова положение и разви на прага килимче на напречни райета.

— Идат вече — пошепна той, като намигна, и отново се скри.

Ето някъде три пъти изскърца ключ в ключалка, дочуха се смесени гласове, премина ветрец, от който косата на Цинцинат се раздвижи…

Вълнуваше се много и треперенето върху устните му все вземаше образа на усмивка.

— Насам, ето че вече стигнахме — чу се басовият говор на директора и в следващия миг той се появи, подхванал галантно под лакътчето дебеличкото раираничко арестантче, което, преди да влезе, се спря на килимчето, беззвучно събра марокенените си стъпала и чевръсто се поклони.

— Разрешете да ви представя м’сю Пиер — обърна се възторжено директорът към Цинцинат. — Заповядайте, заповядайте, м’сю Пиер, не можете да си представите как ви очакват тук… Запознайте се, господа… Дългоочакваната среща… Поучителна гледка… Не ни се сърдете, м’сю Пиер, не ни придиряйте…

Сам не знаеше какво приказва — задавяше се, подскачаше тромаво, потриваше ръце, пукаше се от сладостен смут.

М’сю Пиер, много спокоен и стегнат, се приближи, поклони се отново — и Цинцинат машинално размени ръкостискане с него, при което дошлият за някаква си половин секунда по-дълго, отколкото е прието обикновено, задържа в меката си малка лапа изплъзващите се пръсти на Цинцинат, както удължава ръкостискането възрастен гальовен доктор — толкова меко, тъй апетитно, — и ето че ги пусна.

С напевен, звънък гърлен глас м’сю Пиер каза:

— Аз също съм изключително радостен да се запозная най-сетне с вас. Смея да се надявам, че ще се сближим доста.

— Именно, именно — разсмя се директорът, — ах, седнете… Чувствувайте се като у дома си… Колегата е толкова щастлив да ви види до себе си, че не намира думи.

М’сю Пиер седна и тогава се оказа, че крачетата му не стигат съвсем до пода: това впрочем никак не намали нито тежестта, нито тази особена грациозност, с която природата дарява някои избрани дебеланковци. Със светлите си глазирани очи той учтиво загледа Цинцинат; Родриг Иванович също приседна до масата, подсмиваше се, подтикваше ги, опиянен от удоволствие, местеше поглед от единия на другия, жадно следеше след всяка дума на госта впечатлението, което той правеше на Цинцинат.

М’сю Пиер каза:

— Вие невероятно приличате на своята майка. Лично никога не ми се е случвало да я видя, но Родриг Иванович любезно обеща да ми покаже нейна снимка.

— Тъй вярно — каза директорът, — ще намерим.

М’сю Пиер продължи:

— И изобщо извън това се увличам от фотографията още от младини, сега съм на трийсет години, а вие?

— Той е точно на трийсет — каза директорът.

— Ето, видяхте ли, познал съм значи. Щом и вие се интересувате, ей сега ще ви покажа…

С обичайната пъргавина той извади от нагръдното джобче на дрехата издут портфейл, а от него — дебело тесте любителски снимки от най-малкия формат. Като ги прехвърляше, сякаш бяха миниатюрни карти, ги занарежда по една върху масата, а Родриг Иванович ги грабваше, възкликваше от възторг, дълго ги разглеждаше и бавно, като продължаваше да се любува на снимката или вече протягаше ръка за следващата, ги предаваше по-нататък — макар че по-нататък всичко бе неподвижно и безмълвно. На всичките тези снимки бе м’сю Пиер, м’сю Пиер в най-разнообразни положения — ту в градината с огромен домат-шампион в ръцете, ту приседнал с едната кълка на някакъв парапет (профил, лула в устата), ту как чете в люлеещ се стол, а до него чаша със сламка…

— Прекрасно, забележително — мълвеше Родриг Иванович, като движеше рамене, клатеше глава, впивайки очи във всяка снимка или дори хванал наведнъж две и прехвърляше поглед от едната на другата. — Уух, какви са ви бицепсите тук! Направо невероятни при вашето изящно телосложение. Поразително! Ах, каква красота — говорите с птиче!

— Дресирано — каза м’сю Пиер.

— Извънредно забавно! Виж ти… Ами това какво значи — май си хапвате-диня!

— Тъй вярно — каза м’сю Пиер. — Тези вече ги разгледахте. Ето — заповядайте.

— Очарователно, уверявам ви. Я дайте тази порция насам, той още не ги е видял…

— Жонглирам с три ябълки — каза м’сю Пиер.

— Браво!

— По време на утринния чай — каза м’сю Пиер, — това съм аз, а това — покойният ми татко.

— О, да, да, познах го… Какви благородни бръчки!

— Край брега на Строп — каза м’сю Пиер. — Ходили ли сте там? — обърна се той към Цинцинат.

— Струва ми се, че не — отвърна Родриг Иванович. — Ами това къде е? Какво елегантно палтенце! Да ви кажа, тук изглеждате по-възрастен. Чакайте, искам още веднъж тази, с лейката.

— Ето… Това е всичко, каквото съм взел — каза м’сю Пиер и отново се обърна към Цинцинат: — Стига да знаех, че толкова се интересувате, щях да взема още, имам към десетина албума.

— Чудесно, поразително — повтаряше Родриг Иванович и бършеше очи с люлякова кърпичка, те бяха се навлажнили от всичкия този щастлив смях, ахкане, вълнения.

М’сю Пиер си затвори портфейла. Изведнъж в ръцете му изникна тесте карти.

— Намислете си някоя — предложи той, като нареждаше картите на масата; отмести с лакът пепелника; продължи да ги нарежда.

— Намислихме — бодро изрече директорът.

М’сю Пиер, като малко се превземаше, допря пръст до челото; сетне бързо събра картите, юначно шляпна тестето и хвърли тройка спатия.

— Това е невероятно — възкликна директорът. — Просто невероятно!

Тестето изчезна също тъй незабелязано, както се бе появило. Като си даде невъзмутим вид, м’сю Пиер каза:

— Отива една бабичка на доктор: „Да знаете, казва, господин докторе, каква болест ме е налегнала, страх ме е, че ще ме умори…“ — „Какви са й симптомите?“ — „Главата ми трепери, господин докторе.“ — И м’сю Пиер, като фъфлеше и се друсаше, представи старицата.

Родриг Иванович лудешки се закиска, тресна с юмрук по масата, за малко да падне от стола, закашля се, застена, едва се успокои.

— Ама вие, м’сю Пиер, сте незаменим в компания — избъбри той през сълзи, — направо незаменим! Толкова смешен виц не съм чувал, откак съм жив!

— Какви сме тъжни, какви сме нежни — обърна се м’сю Пиер към Цинцинат, издул устни, като че искаше да разсмее начумерено дете. — Все мълчим, та мълчим, а мустаците ни треперкат, а жилката на шийката ни тупка, а очичките ни плувнали…

— Всичко е от радост — припряно се намеси директорът… — N’y faites pas attention.^[1]

— Да, наистина радостен ден, чуден ден — каза м’сю Пиер, — и на мен душата ми е направо кипнала… Не искам да се хваля, но у мен, колега, ще намерите рядко съчетание от външна общителност й вътрешна деликатност, от разговорливост и умение да мълча, от игривост и сериозност… Кой ще утеши ридаещия младенец, кой ще му залепи играчката? М’сю Пиер. Кой ще се застъпи за вдовицата? М’сю Пиер. Кой ще ви даде разумен съвет, кой ще ви посочи лекарство, кой ще донесе утешителна новина? Кой? Кой? М’сю Пиер. Винаги — м’сю Пиер.

— Изумително! Талант! — възкликна директорът, като да бе чул стихове, а в същото време все поглеждаше Цинцинат и шаваше вежда.

— И на мен така ми се струва — продължи м’сю Пиер. — Да, впрочем — прекъсна се той сам, — доволен ли сте от помещението? Да не е студено нощем? Храната достатъчна ли е?

— Той получава същото като мен — отговори Родриг Иванович, — столува се прекрасно.

— Прекрасен стол за сокол — пошегува се м’сю Пиер. Директорът отново се накани да избухне в смях, но вратата се отвори и се появи мрачният, дългунест библиотекар с купчина книги под мишница. Гърлото му бе омотано с вълнен шал. Без да поздрави, той изтърси книгите върху кревата — над тях във въздуха за миг увиснаха стереометричните призраци на тези книги, изградени от прах — увиснаха, трепнаха и се разсеяха.

— Чакайте — каза Родриг Иванович, — струва ми се, вие не се познавате.

Библиотекарят кимна, без да погледне, а учтивият м’сю Пиер се надигна от стола.

— М’сю Пиер, ако обичате — примоли се директорът, като допря длан до нагръдника си, — покажете, ако обичате, и на него вашия фокус!

— Ах, не си заслужава… Аз просто така… — взе да скромничи м’сю Пиер, но директорът не миряса:

— Чудо! Червена магия! Всички ви молим! Хайде, бъдете добър. Ама чакайте, чакайте — викна той на библиотекаря, който бе тръгнал към вратата. — Ей сега м’сю Пиер ще ви покаже нещо. Молим, молим! Ама не си отивайте де…

— Намислете си една от тези карти — с комична важност произнесе м’сю Пиер; размеси картите; извади петица пика.

— Не — каза библиотекарят и излезе. М’сю Пиер повдигна заоблено рамо.

— Ей сега ще се върна — избъбри директорът и също излезе.

Цинцинат и гостът му останаха сами. Цинцинат отвори книга и се зачете в нея, тоест все препрочиташе първата фраза. М’сю Пиер го гледаше с добра усмивка, отпуснал лапичка върху масата с дланта нагоре, сякаш предлагаше мир на Цинцинат. Директорът се върна. Здраво бе стиснал вълнения шал в ръката си.

— Може би ще ви потрябва, м’сю Пиер — каза той, подаде шала, седна, запъхтян шумно като кон, и взе да си оглежда палеца, от края на който като сърп стърчеше полуоткъснат нокът.

— Та за какво си говорехме значи? — с чаровна тактичност, като че нищо не беше се случило, възкликна м’сю Пиер. — Да — ние говорехме за фотографиите. Някой ден ще си донеса апарата и ще ви снимам. Ще бъде весело. Какво четете, може ли да погледна?

— Защо не оставите книгата — намеси се директорът с пресекващ глас, — гост ви е дошъл.

— Оставете го — усмихна се м’сю Пиер.

Настъпи мълчание.

— Става късно — сподавено произнесе директорът, като си погледна часовника.

— Да, ей сега ще си тръгнем… Фу, какъв сърдитко… Гледайте, гледайте — устничките му потрепват… май слънчицето отново ще надникне… Сърдитко, сърдитко!…

— Да си вървим — каза директорът и стана.

— Ей сега… Толкова ми е приятно тук, направо не мога да се откъсна… Във всеки случай, мили ми съседе, ще се ползувам от разрешението да идвам при вас често, често — ако, разбира се, вие ми разрешите, а нали вие ми разрешавате, прав ли съм?… И така, довиждане. Довиждане! Довиждане!

Като се кланяше смешно, подражавайки някому, м’сю Пиер се отдалечи; директорът отново го прихвана под лакътчето, като надаваше сладострастно гъгниви звуци. Отидоха си, но в последната минута се чу: „Виноват, забравил съм нещо, ей сега ще ви настигна.“

И директорът се втурна отново в килията, застана близко пред Цинцинат, усмивката се изгуби за миг от лилавото му лице.

— Срамувам се — изфуча той през зъби, — срамувам се заради вас. Държахте се като… Идвам, идвам — развика се отново той, грейнал, грабна от масата вазата с божурите и плискайки водата, излезе.

Цинцинат все гледаше в книгата. Върху страницата попадна капка. Няколко букви през капката от петит се обърнаха в цицер, издуха се като под оставена лупа.