Владимир Набоков
Покана за екзекуция (20)

XX

Поведоха Цинцинат по каменните преходи. Ту отпред, ту отзад изскачаше обезумяло ехо — убежищата му се срутваха. Често попадаха в области от мрак, тъй като крушките бяха изгорели. М’сю Пиер настояваше да вървят в крак.

Ето към тях се присъединиха неколцина войници с кучешки маски според регламента, тогава Родриг и Роман с разрешението на господаря си избързаха, напред — с големи, доволни крачки, делово размахваха ръце, изпреварваха се и с врява се скриха зад ъгъла.

Внезапно, уви, отвикнал да ходи, Цинцинат бе подкрепян от м’сю Пиер и от войника с муцуна на хрътка. Много дълго изкачваха стълбища — сигурно крепостта бе сполетяна от лек удар, защото слизащите надолу стълбища се издигаха и обратното. Наново се проточиха коридори, но по-обитаеми наглед, тоест явно показващи — или с линолеума си, или с тапетите, или с пътна чанта до стената, — че съседствуват с жилищни помещения. До един завой дори ги лъхна на зеле. По-нататък преминаха покрай стъклена врата, на която пишеше „анцелария“, и след нов период тъма се озоваха внезапно в гръмнал от обедно слънце двор.

По време на цялото това пътешествие Цинцинат се занимаваше само да овладява своя задавен, разкъсващ, нежелаещ нищо да знае страх. Разбираше, че страхът го въвлича тъкмо в тази лъжлива логика на нещата, която се бе изработила около него и от която още през онова утро като че бе успял да излезе. Самата мисъл как този закръгленичък, румен ловец ще го съсича, беше вече непозволителна слабост, мъчително вмъкваща Цинцинат в пагубния за него ред. Той напълно разбираше това, но като човек, който не може да се удържи да не възрази на халюцинациите си, макар да знае чудесно, че целият маскарад става в неговия мозък — Цинцинат напразно се мъчеше да надприказва своя страх, макар да знаеше, че трябва да се радва на пробуждането, чието приближаване се долавяше в едва забележимите явления, в особения отпечатък върху принадлежностите на живота, в тази обща неустойчивост, в някакъв порок на всичко видимо, но слънцето все още бе правдоподобно, светът все още се държеше, вещите все още спазваха външно приличие.

Вън до третите порти чакаше кола. Войниците не отидоха по-нататък, а насядаха на гредите, струпани край стената, и насваляха платнените си маски. Около портите плашливо се свиваше затворническата прислуга, семействата на пазачите — изскачаха боси дечурлига, зазяпани в апарата, и веднага се втурваха обратно — скарваха им се майките със забрадки, жежка светлина позлатяваше разпиляната слама, миришеше на напечена коприва, а отстрани се трупаха дузина сдържано изгракващи гъски.

— Е, да потегляме — бодро — каза м’сю Пиер и надяна граховата си шапка с перо от фазан.

В старата очукана каляска, която със скърцане остро се наклони, когато чевръстият м’сю Пиер сложи крак на стъпалото, бе запретната дореста кранта, озъбена, с лъскавочерни от мухите охлузени рани по острите издатини на бедрата, цялата толкова кльощава, с такива ребра, че туловището й изглеждаше напряко обхванато от редица обръчи. В гривата си имаше червена панделка. М’сю Пиер се отдръпна, за да стори място на Цинцинат, и попита дали не му пречи тежкият калъф, който сетне бе поставен в краката им.

— Постарай се да не го настъпваш, приятелче — добави той. На капрата се покатериха Родриг и Роман. Родриг, който хвана поводите като кочияш, плесна с дългия камшик, конят се напъна, не можа да поеме от първия път и приклекна. Неуместно отекна нестройното ура на служителите. — Надигнал се и наведен напред, Родриг шибна вирналата се муцуна и когато каляската конвулсивно се дръпна, падна от тласъка почти по гръб на капрата, като дърпаше поводите и викаше „тпру“.

— Полека, полека — с усмивка каза м’сю Пиер и докосна гърба му с пухкава ръка в контешка ръкавица.

Бледият път се увиваше в, долнопробна живописност няколко пъти около основите на крепостта. Наклонът на места бе стръмен и тогава Родриг припряно издърпваше скърцащата ръчка на спирачката. М’сю Пиер, отпуснал ръце върху дръжката на бастуна си с муцуна на булдог, весело оглеждаше скалите, зелените склонове между тях, детелината, и лозята, въртележката от бял прах и заедно с това галеше с поглед профила на Цинцинат, който все още се бореше. Хилавите, сиви, превити гърбове на седящите на капрата бяха съвсем еднакви. Копитата шляпаха, пляскаха. Като спътници се въртяха стършели. Колата от време на време изпреварваше бързащи поклонници (например затворническия готвач и жена му), които се поспирваха, закрили лица от слънцето и праха, а сетне ускоряваха крачка. Още един завой на пътя — и той се проточи към моста, като напълно се отвърза от бавно въртящата се крепост (вече застанала съвсем зле, перспективата се бе разместила, нещо се кандилкаше…)

— Съжалявам, че така избухнах — умилно говореше м’сю Пиер. — Не ми се сърди, пиленце мое. Нали разбираш колко е обидна чуждата разпасаност, когато ти самият влагаш цялата си душа в работата.

Изгромоляха по моста. Вестта за смъртното наказание започна да се пръска из града едва сега. След колата тичаха червени и сини момчетии. Мнимият смахнат, едно старче евреин, вече от много години ловящо несъществуваща риба в безводната река, заприбира партакешите си, бързаше да се присъедини още към първата група граждани, запътили се за Интересния площад.

— … но не си заслужава да си спомняме за това — говореше м’сю Пиер, — хората с натура като моята са сприхави, но бързо им минава. По-добре да обърнем внимание на поведението на прекрасния пол.

Няколко девойки без шапки, като бързаха и пискаха, изкупиха всичките цветя на тлъстата цветарка с кафяви гърди и най-пъргавата успя да замери колата с букет, като едва не свали каскета от главата на Роман. М’сю Пиер я заплаши с пръстче.

Кобилата, извила голямо мътно око към плоските петнисти песове, стелещи се до нейните копита, пряко сили ги мъкнеше нагоре по Садовая и тълпата вече ги настигаше — по колата удари още един букет. Но ето свърнаха надясно по Матюхинска, покрай огромните развалини на древната фабрика, сетне по Телеграфна, вече звънтяща, плачеща, дудукаща със звуците на настройваните инструменти — и по-нататък — по непавираната шушнеща пресечка, покрай градинката, където от скамейките се вдигнаха двама мъже с цивилни дрехи, с брадички, щом видяха каляската, и жестикулирайки силно, взеха да си я сочат взаимно — страшно възбудени, с квадратни рамене — и ето, завтекоха се, като усилено и ъгловато размахваха крака, и те натам, накъдето тичаха всички. Зад градинката една бяла дебела статуя се бе разцепила на две — вестниците бяха писали, че от светкавица.

— Ей сега ще минем покрай твоята къща — много тихо каза м’сю Пиер.

Роман се завъртя на капрата и обърнал се назад, към Цинцинат, подвикна:

— Ей сега ще минем покрай вашата къща. — И веднага се обърна отново, подскачайки от удоволствие, седнал като момче.

Цинцинат не искаше да гледа, но все пак погледна. Марфинка, седнала в клоните на безплодната ябълка, махаше с кърпичка, а в съседната градина сред слънчогледите и слеза махаше с ръкав плашило с продънен цилиндър. Стената на къщата, особено там, където преди играеше сянката от листата, странно се бе откъртила, а част от покрива… Отминаха.

— Ти все пак си някак безсърдечен — каза м’сю Пиер, въздъхвайки, и нетърпеливо мушна с бастуна си коларя, който се надигна и с бесни удари на бича постигна чудо: крантата препусна в галоп.

Сега пътуваха по булеварда. Вълнението в града растеше. Разноцветните фасади на къщите, разлюлени и плющящи, припряно се украсяваха с приветствени плакати. Една къщурка бе особено нагиздена: там вратата се отвори бързо, излезе юноша, изпращаше го цялото семейство — тъкмо днес бе достигнал присъствената възраст, майка му се смееше през сълзи, бабата му тикаше пакет в торбата, малкият му брат му подаваше тояжката. По старинните каменни мостчета над улицата (някога толкова спасителни за пешеходците, а сега употребявани само от зяпачите и от началниците на улиците) вече се блъскаха фотографи. М’сю Пиер повдигаше шапка. Контетата с лъскави „часовничета“ изпреварваха каляската и надничаха в нея. От кафенето изтърча някакъв с червени шалвари и с кофа конфети, но неулучил, обля в цветна виелица завтеклия се от отсрещния тротоар, подстриган равно юнак с хляб и сол върху блюдо.

От статуята на капитан Сънни бяха останали само краката до бедрата, заобиколени с рози — очевидно също я бе ударила бурята. Някъде напред духов оркестър пердашеше марша „Гълъбчето“. През цялото небе на тласъци се местеха бели облаци — според мен те се повтарят, според мен са само три вида, според мен всичко това е мрежесто и подозрително позеленяло…

— Ей, ей, моля без глупости — каза м’сю Пиер. — Без да ми припадаш. Това е недостойно за мъж.

Ето че пристигнаха. Публиката сравнително не беше много, но притокът й продължаваше непрекъснато. В центъра на квадратния площад — не, именно не в самия център, именно това беше отвратителното — стърчеше пурпурният подиум на ешафода. Малко по-встрани скромно бе спряла стара държавна бричка с електрически двигател. Духовият оркестър очевидно свиреше с все сила, еднокракият инвалид диригент страстно размахваше ръце, но сега не се чуваше никакъв звук.

М’сю Пиер, надигнал тлъсти раменца, излезе грациозно от каляската и начаса се обърна, искаше да помогне на Цинцинат, но Цинцинат слезе от другата страна. В тълпата зашъткаха.

Родриг и Роман скочиха от капрата; и тримата заизбутваха Цинцинат.

— Сам — каза Цинцинат.

До ешафода имаше към двайсет крачки и за да не го докосва никой, Цинцинат бе принуден да се затича. В тълпата залая куче. Щом достигна яркочервените стъпала, Цинцинат спря. М’сю Пиер го подхвана под лакътя.

— Сам — каза Цинцинат.

Той се изкачи на подиума, където именно се намираше ешафодът, тоест полегат, гладък дъбов дънер с такива размери, че на него свободно можеше да легне човек с разперени ръце. М’сю Пиер също се изкачи. Публиката забръмча.

Докато шетаха с кофите и насипваха дървени стърготини, Цинцинат не знаеше какво да прави, опря се на дървените перила, но почувствувал, че те целите се тресат от ситни тръпки и че някакви хора отдолу опипват любопитно пищялите му, отдръпна се и задъхан, облизвайки устни, някак неумело скръсти ръце на гърдите, сякаш за пръв път ги слагаше така, и се залови да гледа насам-натам. Нещо се бе случило с осветлението — нещо не бе в ред със слънцето и част от небето се разтърсваше. Площадът бе обиколен с тополи, не гъвкави, тромави — едната от тях много бавно…

Но ето че през тълпата отново премина шум: Родриг и Роман, като се препъваха и се блъскаха, с пъхтене и пухтене, тромаво изтътриха и стовариха тежкия калъф върху дъските. М’сю Пиер си съблече куртката и се оказа по долна фланелка без ръкави. Върху белия му бицепс беше изобразена тюркоазна жена, а в един от първите редове на тълпата, блъскаща се въпреки убеждаванията на пожарникарите до самия ешафод, бе застанала същата тази жена от плът, и нейните две сестри, а също старчето с въдицата, и почернялата цветарка, и младежът с тояжката, и един от шуреите на Цинцинат, и библиотекарят, четящ вестник, и здравенякът инженер Никита Лукич — и освен тях Цинцинат забеляза човека, когото някога срещаше всяка сутрин по пътя за училищната градина, но не му знаеше името. След тези първи редове следваха редове по-посредствени, в смисъл на неясни очи и лица, а по-нататък — най-далечните бяха вече съвсем грозно наплескани върху задния фон на площада. Ето че се катурна още една топола.

Изведнъж оркестърът замлъкна — или по-точно: когато той замлъкна, изведнъж се почувствува, че досега бе свирил през цялото време. Един от музикантите, пълен, кротък, разединил своя инструмент, изтърсваше слюнката от лъскавите му стави. Зад оркестъра се зеленееше безжизнена алегорична далечина: портик, скали, сапунена каскада.

На подиума ловко и енергично (така че Цинцинат се отдръпна) скочи заместник-управителят на града и небрежно поставил единия си високо вдигнат крак върху ешафода (владееше непринуденото красноречие), високо обяви:

— Граждани! Малка забележка. Напоследък по нашите улици се забелязва стремеж на някои лица от младото поколение да крачат толкова бързо, че се налага ние, старците, да им правим път и да нагазваме в локвите. Освен това искам да кажа, че вдругиден на ъгъла на Първи булевард и на Бригадна се открива изложба на мебели и изразявам твърдата надежда да видя всички ви на нея. Напомням също, че тази вечер се играе с грамаден успех по злободневността си операта-фарс „Съкрати се, Сократче“. Също така има молба да ви съобщя, че Китерският склад е получил голям избор от дамски колани и че предложението може да не се повтори. Сега отстъпвам място на другите изпълнители и се надявам, граждани, че всички вие сте добре със здравето и че нямате нужда от нищо.

Също така пъргаво той се провря между подпорките на перилата, скочи от подиума сред одобрителния говор. М’сю Пиер, вече надянал бяла престилка (под която странно се подаваха кончовите на ботушите), грижливо си избърсваше ръцете с пешкира, като поглеждаше спокойно и благожелателно наоколо. Щом заместник-управителят свърши, той хвърли пешкира на асистентите си и пристъпи към Цинцинат.

(Разлюляха се и замряха черните квадратни мутри на фотографите.)

— Никакво вълнение, никакви капризи, моля — изрече м’сю Пиер. — Преди всичко ще трябва да съблечем ризката.

— Сам — каза Цинцинат.

— Точно така. Вземете ризката. Сега ще покажа как трябва да легнете.

М’сю Пиер се стовари върху ешафода. През публиката премина шум.

— Ясно ли е? — попита м’сю Пиер, скочи и си заоправя престилката (отзад се бе развързала, Родриг помогна да я вържат). Мда. Пристъпваме. Светлината е малко ярка… Ако обичате… Ето така, благодаря. Още може би съвсем мъничко… Чудесно! Сега ще те помоля да легнеш.

— Сам, сам — каза Цинцинат и легна по очи, както му бяха показали, но начаса си закри тила с ръце.

— Ей, че глупаче — каза отгоре му м’сю Пиер, — че как ще мога така… (Да, дайте след това веднага кофата.) И изобщо защо е това стягане на мускулите, няма нужда от никакво напрягане. Съвсем свободно. Ръцете си прибери, моля… (Дайте.) Съвсем се отпусни и брой на глас.

— До десет — каза Цинцинат.

— Не разбирам, приятелче? — май попита м’сю Пиер и добави тихо, като вече почваше да стене: — Дръпнете се малко, господа.

— До десет — повтори Цинцинат, разперил ръце.

— Аз още нищо не правя — произнесе м’сю Пиер с някакво странично дрезгаво усилие и вече пробяга сянка по дъските, когато Цинцинат гръмко и твърдо започна да брои: единият Цинцинат броеше, а другият Цинцинат вече беше престанал да слуша отдалечаващия се звън на ненужното броене — и с неизпитана дотогава яснота, в началото дори болезнена по своя наплив, но после препълнила естеството му с веселие, си помисли: „Защо съм тук? Защо лежа така?“ И като си зададе този прост въпрос, отвърна с това, че се надигна и се огледа.

Наоколо всичко бе в странна бъркотия. През кръста на все още въртящия се палач прозираха перилата. Сгърчен на стъпалото, повръщаше бледият библиотекар. Зрителите бяха съвсем, съвсем прозрачни и вече не ги биваше за нищо, и всички поемаха нанякъде един през друг — само задните нарисувани редове си оставаха на място. Цинцинат бавно се спусна от подиума и тръгна по меката смет. Настигна го многократно умалилият се Роман, той беше и Родриг:

— Кво правите! — хъхреше той, подскачайки. — Не може, не може! Не е честно спрямо него, спрямо всички… Върнете се, легнете — нали лежахте, всичко беше готово, всичко беше свършено!

Цинцинат го отстрани и той, унило възкликнал, отскочи, вече замислен само за собственото си спасение.

Малко бе останало от площада. Подиумът отдавна бе рухнал сред облак червеникав прахоляк. Последна префуча жена с черен шал, понесла на ръце мъничкия палач като някоя личинка. Нападалите дървета се бяха проснали без всякакъв релеф, а останалите, още прави, също плоски, със странична сянка по стеблото за илюзия на заобленост, едва се удържаха с клони за разкъсващите се мрежи на небето. Всичко се разкапваше. Всичко падаше. Винтов вихър подемаше и завърташе прах, парцали, боядисани трески, дребни парченца от позлатен гипс, картонени тухли, афиши; летеше суха мъгла; и Цинцинат тръгна сред праха и падналите вещи, сред трепкащите платна, насочил се натам, където, съдейки по гласовете, стояха същества, подобни на него.