Владимир Набоков
Покана за екзекуция (16)

XVI

Спокойствие. Паякът изсмука малката пеперудка с бял мъх и три стайни мухи, но още не беше се заситил напълно и все поглеждаше към вратата. Спокойствие. Цинцинат беше целият в цицини и синини. Спокойствие, нищо не се е случило. Снощи, когато го върнаха обратно в килията, двама служители завършваха замазването на мястото, където преди това бе зейнала дупката. Сега то личеше само от един поглед към ослепялата, оглушала и уплътнила се стена.

Друга останка от вчерашния ден беше крокодилският албум с масивен тъмносребърен монограм, който бе взел със себе си в смирената си разсеяност: албум не какъв да е, а именно фотохороскоп, съставен от изобретателния м’сю Пиер, тоест серия от снимки, представящи с естествена постепенност целия предстоящ живот на дадената персона. Как се правеше това? Ами ето как. Силно подправените снимки на днешното лице на Емочка се допълваха с части от чужди снимки — заради тоалетите, мебелировките, пейзажите, — така че се образуваше цялата бутафория на бъдещето й. Поред наместени в многоъгълните прозорчета на каменно-плътния картон със златен обрез и снабдени със ситно изписани дати, тези отчетливи и на пръв поглед истински фотографии представяха Емочка отначало каквато си беше днес, по-нататък — след завършване на училището, тоест след три години, скромна девойка, с куфарче на балерина в ръката, след това — на шестнайсет години, в пачка, с розови крилца на гърба, свободно седяща на стол, с вдигната чаша, сред бледи гуляйджии, след това — на осемнайсет, във фатален траур, до парапета над каскадата, след това… ах, в още много видове и пози, чак до най-последната — лежащата.

С помощта на ретуша и на другите фотографски фокуси като че се постигаше последователната промяна в лицето на Емочка (майсторът впрочем използуваше снимки на майка й), но стига да погледнеш по-отблизо, и ставаше безобразно ясна цялата недодяланост на тази пародия спрямо действието на времето. Емочка, когато излизаше от театъра с кожено манто и с цветя, притиснати до рамото, имаше крака, които никога не бяха танцували, а на следващата снимка, която я изобразяваше вече във венчална омара, до нея бе застанал младоженецът, строен и висок, но със закръглената физиономия на м’сю Пиер. На трийсет години й се появяваха условни бръчки, прокарани безсмислено, безжизнено, без да се знае истинското им значение, но говорещи на познавача съвсем странни неща, както се случва, че случайното движение на клоните съвпада с жеста, разбираем за глухонемия. А на четирийсет години Емочка умираше — и тук позволете да ви поздравя с обратната грешка; лицето й на смъртния одър никак не би могло да мине за лице на смъртта!

Родион отнесе този албум, като мърмореше, че госпожицата ей сега заминава, а когато се яви отново, сметна за необходимо да съобщи, че госпожицата е заминала.

(С въздишка.) „Замиина!… (На паяка.) Стига ти толкоз… (Показва си дланите.) Нищо нямам. (Отново на Цинцинат.) Скучно, ей, че ще ни бъде скучно без щерката, ама как търчеше, как пееше песни нашата глезанка, златното ни цветенце. (След пауза с друг тон.) Какво тъй днес, господинчо мили, не задавате никакви такива заядливи въпроси? А?“

„Ха така“ — сам внушително си отговори Родион и с достойнство се отдалечи.

А следобеда, съвсем официален, вече не с арестантски дрехи, а с кадифена куртка, с артистична фльонга на врата и с нови, с високи токове, поскърцващи крадешком ботуши с лъскави кончови (които по нещо го уподобяваха на оперен горски), влезе м’сю Пиер, а след него, като почтително му отстъпваше предно място в придвижването, в разговора и във всичко — Родриг Иванович, и с чанта под мишница адвокатът. И тримата се наместиха около масата в плетени кресла (от приемната). Цинцинат отначало ходеше из килията, като се бореше със срамния страх, но после също седна.

Адвокатът немного сръчно (тази несръчност обаче беше изпитана, привична) се зае с чантата, като отдръпваше черната й буза, хванал я частично на коленете си, частично подпрял я на масата, и като я изпускаше ту от едната точка, ту от другата, извади голям бележник, заключи я или по-точно затвори твърде податливата и поради това невинаги улучваща зъбеца чанта; уж я остави на масата, но размисли и я хвана за врата, пусна я на пода, като я подпря в седнало положение на пиян до крака на креслото си; бързо извади — май от петлицата — емайлиран молив, разтвори със замах бележника върху масата и без да обръща внимание на никого и на нищо, започна равномерно да изписва леко закрепените страници, но именно това невнимание към всичко наоколо дебело подчертаваше връзката между бързината на неговия молив и това заседание, на което се бяха събрали тук.

Родриг Иванович седеше в креслото, леко облегнат — с натиск върху плътната облегалка караше цялото кресло да пука — и отпуснал едната си лилава лапа върху страничната облегалка, а другата мушнал под ревера на редингота; от време на време извършваше такова движение с провисналите си бузи и с напудрената си като локум брадичка, като че ги освобождаваше от някаква лепкава засмукваща среда.

М’сю Пиер, седнал между тях, си наля вода от гарафата, сетне внимателно-внимателно отпусна върху масата дланите си с преплетени пръсти (фалшивият аквамарин блесна на кутрето му) и свел дълги ресници, десетина секунди благоговейно обмисля как да започне речта си.

— Уважаеми господа — без да вдига очи, с тънък глас изрече най-сетне м’сю Пиер, — най-напред и преди всичко ми разрешете да обрисувам с два-три сполучливи щриха това, което вече е изпълнено от мен.

— Молим — избоботи директорът и строго изскърца с креслото.

— На вас, разбира се, са ви известни причините за онази забавна мистификация, която се изисква от традициите на нашето изкуство. Наистина. Какво би било, ако бях се разкрил на бърза ръка и бях предложил своята дружба на Цинцинат Ц.? Нали това би значило, господа, със сигурност да го отблъсна, да го изплаша, да го настроя против себе си — тоест да извърша съдбовна грешка.

Докладчикът отпи от чашата и внимателно я остави.

— Няма да обяснявам — продължи той, като замахна с ресници — колко скъпоценна е за общия успех атмосферата на топла дружеска близост, която постепенно, с помощта на търпението и гальовността се създава между осъдения и изпълнителя на присъдата. Трудно, дори невъзможно е да си припомним без потрес варварството на отдавна отминалите дни, когато тези двамата, без изобщо да се познават, но свързани от неумолимия закон, се срещали лице в лице едва в последния миг преди самото тайнство. Всичко това се промени, също както се промени с течение на вековете древното, диво сключване на браковете, приличащо повече на заколение — когато покорната девственица бе хвърляна от родителите в шатрата на непознатия.

(Цинцинат намери в джоба си станиолова хартийка от шоколад и взе да я мачка.)

— И ето, господа, за да осигуря най-дружески отношения с осъдения, аз се настаних в също такава мрачна килия като неговата, в образа на също такъв, да не кажа и на повече пазен затворник. Невинната ми измама не можеше да не сполучи, затова би било странно да изпитвам каквито и да било угризения, но аз не желая дори най-малката капка горчивина на дъното на нашата дружба. Въпреки присъствието на очевидци и съзнанието за своята конкретна правота аз ви моля (той подаде ръка на Цинцинат) за извинение.

— Да, това е истинска деликатност — полугласно произнесе директорът, възпалените му жабешки очи се навлажниха; той извади сгъната кърпа, вдигна я до трепкащия си клепач, ала се отказа и вместо това сърдито и очаквателно се втренчи в Цинцинат. Адвокатът също погледна, но набързо, като при това беззвучно мърдаше устни, заприличали на неговия почерк, тоест без да се прекъсва връзката с реда, отделил се от хартията, и ето отново готов да се втурне по-нататък по нея.

— Ръката! — поморавял, с напън извика директорът и така тресна по масата, че се натърти.

— Не, не го принуждавайте, ако не иска — каза спокойно м’сю Пиер. — Нали това е само проформа. Да продължим.

— Кроткият! — проромоли Родриг Иванович, като хвърли изпод вежди влажен като целувка поглед на м’сю Пиер.

— Да продължим — каза м’сю Пиер. — През това време сполучих тясно да се сближа със съседа. Ние прекарвахме…

Цинцинат погледна под масата. М’сю Пиер, кой знае защо, се обърка, размърда се на стола и хвърли поглед надолу. Директорът, надигнал кранчето на мушамата, погледна също натам и сетне подозрително изгледа Цинцинат, Адвокатът на свой ред се шмугна, след което огледа всички и отново взе да пише. Цинцинат се изправи. (Нищо особено — бе изпуснал сребристата топчица.)

— Ние прекарвахме — продължи м’сю Пиер с обиден глас — дълги вечери заедно в непрекъснати разговори, в игри и всякакви развлечения. Ние като деца се състезавахме по сила; аз, слабичкият, клетият м’сю Пиер, разбира се, о, разбира се, отстъпвах пред могъщия си връстник. Ние правехме разбор на всичко — на еротиката и на други възвишени неща — и часовете прелитаха като минути, минутите като часове. Понякога в тихо мълчание…

Тук Родриг Иванович изведнъж прихна басово:

— Impayable^[1], това се подразбира — прошепна той, с леко закъснение оценил шегата.

— … Понякога в тихо мълчание седяхме един до друг, почти прегърнати в тихия здрач, всеки потънал в своите мисли, и двамата се сливахме като реки, щом отворехме уста. Споделях с него сърдечния си опит, учех го на изкуството на шахматната игра, веселях го със съвременен виц. Така ни течаха дните. Резултатът е налице. Ние се заобичахме и устройството на душата на Цинцинат ми е също така известно, както устройството на неговия врат. По такъв начин не някой чужд, страшен чичо, а мил приятел ще му помогне да изкачи червените стъпала и той без страх ще се остави на мен — завинаги, през цялата смърт. Да бъде изпълнена волята на публиката! (Той стана; стана и директорът; адвокатът, погълнат от писането, само леко се повдигна.) Така. Ще ви помоля сега, Родриг Иванович, официално да обявите моето звание, да ме представите.

Директорът припряно сложи очила, разглади някаква хартийка и като изсили глас, се обърна към Цинцинат:

— Да… Това е м’сю Пиер… Bref^[2]… Ръководителят на смъртното наказание… Благодаря за честта — добави той, като обърка нещо, и с учуден израз на лицето отново се отпусна в креслото.

— Е, вие нещо не твърде — изрече недоволно м’сю Пиер. — Нали съществуват известни официални форми, които трябва да се спазват. Изобщо не съм педант, но в толкова важна минута… Няма какво да слагате ръка на гърдите, изложихте се, драги. Не, не, седете си, достатъчно. Сега да преминем… Роман Висарионович, къде е програмката?

— Че нали ви я дадох — бодро заяви адвокатът, — но впрочем… — И той бръкна в чантата.

— Намерих я, не се безпокойте — каза м’сю Пиер, — и така… Представлението е определено за вдругиден… на Интересния площад. Не можаха да изберат по-свестен… Чудно нещо! (Продължава да чете, като си мърмори под носа.) Допускат се пълнолетни… Билетите от цирковия абонамент важат… Така, така, така… Ръководителят на смъртното наказание — в червени еленови… е, за това, да речем, имат много здраве, пак са прекалили както винаги… (На Цинцинат.) Значи — вдругиден. Разбрахте ли? А утре — както го изисква прекрасният обичай — ще трябва двамата с вас да тръгнем с визити при градските първенци — струва ми се, списъчето е у вас, Родриг Иванович.

Родриг Иванович взе да се удря по разните части на обвитото с вата тяло, облещил очи и, кой знае защо, станал прав. Най-сетне листчето се намери.

— Ммм, добре — каза м’сю Пиер, — приложете това към делото, Роман Висарионович. Май това беше. Сега според закона думата се дава…

— Ах, не, c’est vraiment superflu^[3] — избърза да го прекъсне Родриг Иванович. — Нали този закон е много остарял.

— Според закона — твърдо повтори м’сю Пиер, като се обърна към Цинцинат — думата се предоставя на вас.

— Честният! — с прекъслечен глас произнесе директорът, като си друсаше бузите.

Последва мълчание. Адвокатът пишеше толкова бързо, че човек го заболяваха очите от мяркането на молива му.

— Ще изчакам една пълна минута — каза м’сю Пиер, поставил дебелия си часовник на масата пред себе си.

Адвокатът поривисто въздъхна; започна да събира ситно изписаните листи.

Минутата отмина.

— Заседанието е приключено — каза м’сю Пиер, — да вървим, господа. Дайте ми протокола, Роман Висарионович, преди да го отнесете за хектографиране. Не, по-късно, сега очите ми се измориха.

— Да си призная — каза директорът, — понякога неволно съжалявам, че бе извадена от употреба сис… — Той до вратата се наведе към ухото на м’сю Пиер.

— За какво става дума, Родриг Иванович? — ревниво се поинтересува адвокатът. Директорът пошепна и на него.

— Да, наистина — съгласи се адвокатът, — впрочем закончето може да се заобиколи. Например ако се разтегли за няколко пъти…

— Ей, ей — каза м’сю Пиер, — по-полека, палячовци. Аз не си играя на резки.

— Не, ние просто така, теоретически — подмилкващо се усмихна директорът, — защото по-рано, когато можеше да се прилага…

Вратата се затръшна, гласовете се отдалечиха.

Но почти в същия миг при Цинцинат се яви още един гост, библиотекарят, дошъл да прибере книгите. Неговото дълго, бледо лице с ореол от прашно-черна коса около плешивината, дългата му треперлива снага в синкава платнена жилетка, дългите крака във възкъси панталони — всичко това оставяше странно, болезнено впечатление, като че са го били прискрипчили и сплескали. На Цинцинат обаче му се струваше, че заедно с праха от книгите върху него е полепнал тънък слой от нещо близко до човешкото.

— Вие сигурно сте чули — каза Цинцинат, — вдругиден е моето унищожение. Няма повече да вземам книги.

— Няма повече да вземате — потвърди библиотекарят.

Цинцинат продължи:

— Иска ми се да оплевя няколко буренчета-истини. Имате ли време? Искам да кажа, че сега, когато знам със сигурност… Какъв чар имаше в онова незнание, което толкова ме потискаше… Книги вече не…

— Нещо митологично? — предложи библиотекарят.

— Не, няма смисъл. Някак не ми е до четене.

— Някои вземат — каза библиотекарят.

— Да, знам, но наистина не си струва.

— За последната нощ — с усилие довърши мисълта си библиотекарят.

— Днес сте страшно разговорлив — усмихна се Цинцинат. — Не, приберете всичко това. Не можах да надвия Quercus! Да, тъкмо стана дума: тук по грешка… тези томчета… на арабски ли са, не знам… но аз, уви, не успях да изуча източните езици.

— Жалко — каза библиотекарят.

— Нищо, душата ще навакса. Чакайте, не си отивайте още. Макар да зная, че сте само така — само сте подвързан в човешка кожа, все пак… задоволявам се с малко… Вдругиден…

Но треперлив, библиотекарят излезе.