Владимир Набоков
Покана за екзекуция (12)

XII

Събуди се от глухо почукване, от сърбеж, нещо някъде се ронеше. Така си лягаш вечер здрав и след полунощ се пробуждаш трескав. Доста дълго слуша тези звуци — такър, такър, чук, чук, чук — без мисъл за значението им, просто така, защото го бяха събудили и защото на слуха му не оставаше нищо друго. Къртене, чукане, стържене, шрът-шрът-шрът-шрът. Къде? Отдясно? Отляво? Цинцинат се надигна.

Заслуша се — цялата му глава се превърна в слух, цялото му тяло — в стегнато сърце; слушаше и вече смислено се ориентираше в някои признаци: слаба настойка от мрак в килията… тъмното се е утаило на дъното… Зад решетката на прозореца — сива полусветлина, значи е три, три и половина… Премръзналите стражници спят… Звуците идват някъде изотдолу — не, май отгоре, не, все пак отдолу — като че зад стената, на равнището на пода, голяма мишка стърже с железни нокти.

Цинцинат се вълнуваше особено от съсредоточената увереност на звуците, от настойчивата сериозност, с която те преследваха в тишината на крепостната нощ — може би още далечна, но безспорно достижима цел. Възпирайки дишането си, той се плъзна с призрачна лекота като лист цигарена хартия… и на пръсти по лепкавото, вкопчващо се… към онзи ъгъл, откъдето като че ли… като че ли… но щом се приближи, разбра, че се е излъгал — чукането беше по-вдясно и горе; тръгна — и отново се обърка, подвел се от слуховата измама, когато звукът, преминавайки косо през главата, в бързината се обслужва не от това ухо.

Пристъпил несполучливо, Цинцинат закачи таблата, изправена на пода до стената: „Цинцинат!“ — каза таблата укорно. Тогава чукането спря с рязка внезапност, в която за слушателя имаше приятна разумност — и застанал неподвижно до стената, притиснал с палеца на крака лъжичката върху таблата и навел отпушената си, куха глава, Цинцинат чувствуваше, че неизвестният копач също замря и се ослушва като него.

Половин минута по-късно, по-тихо, по-сдържано, но още по-изразително, по-умно, звуците се възобновиха. Като се обръщаше и полека отместваше стъпало от цинка, Цинцинат се опита отново да определи положението им: отдясно, ако застане с лице към вратата — да, отдясно, и във всеки случай са още далеч… Ето какво успя да заключи след дълго ослушване. Като тръгна най-сетне обратно към кревата за пантофите — не издържаше вече бос, — в мъглата сепна гръмконогия стол, който никога не нощуваше на едно и също място, и звуците отново се прекъснаха — този път окончателно, тоест може би щяха да продължат след предпазливо прекъсване, обаче утрото вече набираше сила и Цинцинат виждаше — с очите на привичната представа — как на столчето си в коридора, целият вдигнал пара от влагата и раззинвайки яркочервена уста, се протяга Родион.

Цялото утро Цинцинат се ослушваше и преценяваше с какво и как да изяви отношението си към звуците в случай, че се повторят. Навън се развилня — простичко, но с вкус режисирана — лятна буря, в килията бе тъмно като вечер, чуваше се гръм ту едър, объл, ту чуплив, с пукотевица, и светкавицата отпечатваше отражението на решетката в неочаквани места. По пладне се яви Родриг Иванович.

— Имате посещение — каза той, — но първо бих искал да узная…

— Кой е? — попита Цинцинат, като в същото време си помисли: само не сега… (тоест чукането да не се възобнови сега).

— Вижте какъв номер — каза директорът, — не съм сигурен дали ще желаете… Работата е там, че е дошла майка ви.

— Мама ли? — попита Цинцинат.

— Ами да — майка ви, майчето ви, мамахен — накратко, жената, която ви е родила. Ще я приемете ли? Решавайте бързо.

— Виждал съм я само веднъж през живота си — каза Цинцинат — и наистина, никакви чувства… не, не, не си заслужава, не бива, няма защо…

— Както искате — каза директорът и излезе.

След минута, като гугукаше любезно, той въведе дребничката, в черна мушама Цедилия Ц.

— Ще ви оставя насаме — добави той добродушно, — макар че това е против нашите правила, но има положения… изключения… майка и син… прекланям се…

Exit, като стъпваше заднишком, същински придворен.

В лъскавата си черна мушама и с такава също непромокаема шапка с отпусната периферия (която й придаваше нещо буреносно-рибарско), Цецилия Ц. остана да стои насред килията, вперила ясен взор в сина си; тя се разкопча; шумно подсмръкна и каза с припрения си ситен бъбреж:

— Сприя, лапавица, мислех, никога няма да се изкатеря, отгоре по пътя потоци, потопи…

— Седнете — каза Цинцинат, — не стойте така.

— За друго не зная, ама е тихо при вас — продължи тя, като все подсмърчаше и силно, като с ренде търкаше с пръст под носа си, така че розовото му крайче се сбръчкваше и се клатеше. — Едно може да се каже — тихо е и доста чисто. При нас в приюта между другото няма толкова големи стаи за сам човек. Ах, постелята, миличък мой — в такъв вид ви е постелята!

Тя тръшна професионалната си чанта, пъргаво смъкна черните тънки плетени ръкавици от малките си подвижни ръце и като се наведе ниско над кревата, се залови да го застила наново, стелейки се като че ли и тя самата. Черен гръб с тюленова лъскавина, коланче, закърпени чорапи.

— Ето така е по-добре — каза тя, като се изправи, и сетне, сложила ръце на кръста, изви очи към отрупаната с книги маса.

Беше младолика, всичките й черти даваха пример на Цинцинатовите, които по свой начин ги следваха; Цинцинат също смътно усещаше приликата, като гледаше остроносото й личице, наклонения блясък на прозрачните очи. Посред доста откритите гърди се червенееше под ямичката надолу триъгълник луничав загар, но изобщо кожата беше същата, от която някога е бил скроен отрязъкът, послужил за Цинцинат — бледа, тънка, с вени небесен цвят.

— Леле, леле, и тук би трябвало… — изчурулика тя и бързо, както всичко, което вършеше, се залови за книгите, занарежда ги на купчинки. Заинтересувала се мимоходом от една картинка в разтвореното списание, тя измъкна от джоба на мушамата бобовиден калъф и отпуснала крайчетата на устните си, сложи пенсне. — Двайсет и шеста година — промълви тя усмихната, — колко старо време, направо не ти се вярва.

(… две снимки: на едната белозъбият президент на гарата в Манчестър стиска ръката на превитата от годините правнучка на последния изобретател; на другата — двуглаво теле, родило се в някакво село край Дунава…)

Тя въздъхна без причина, отмести списанието, събори молива, не успя да го хване и произнесе: уп!

— Оставете — каза Цинцинат, — тук не може да съществува безредие, тук може да има само преместване.

— Ето — донесох ви (измъкна, като извади и хастара на джоба, пакетче от палтото си). Ето. Бонбони. Хапвайте си ги със здраве.

Седна и изду бузи.

— Катерих се, изкатерих се и се уморих — каза тя, като пресилено пъхтеше, а сетне застина, вгледана с неясен копнеж в паяжината горе.

— Защо сте дошли? — попита Цинцинат, като закрачи из килията. — Нито на вас ви е нужно, нито на мен. Защо? Нали това е глупаво и безинтересно. Нали прекрасно виждам, че сте същата пародия като всички, като всички. И щом ме залисват с такава умела пародия на майка… Обаче представете си например, че съм възложил надежда на някакъв далечен звук, как мога да вярвам в него, щом дори вие сте измама. Да бяхте казали на всичкото отгоре: армаганче. И защо ви е мокра мушамата, а обувките ви са сухи — нали това е небрежност. Предайте на реквизитора.

Тя — Припряно и виновно:

— Ама нали бях с галоши, долу в канцеларията ги оставих, честна дума…

— Ах, недейте, недейте. Само не се впускайте в обяснения. Играйте си ролята — повече чуруликане, повече безгрижие и няма що — ще мине.

— Дойдох, защото съм ваша майка — промълви тихо тя и Цинцинат се разсмя.

— Не, не, не изпадайте във фарс. Помнете, че тук има драма. Смешното си е смешно, но все пак не бива много да се отдалечавате от гарата: драмата може да си замине. Вие по-добре… да, ето какво, повторете, повторете ми впрочем преданието за моя баща. Нима той наистина е потънал в мрака на нощта и никога не сте узнали нито кой е, нито откъде е — това е странно…

— Само гласа, лицето му не видях — отвърна тя все така тихо.

— Ето, ето, пригласяйте ми, смятам да го направим скитник, избягал моряк — с тъга продължи Цинцинат, като щракаше с пръсти и все крачеше, крачеше. — Или горски разбойник, гастролиращ в парка. Или запил се занаятчия, дърводелец… Хайде, измислете нещо по-скоро.

— Вие не разбирате — възкликна тя (във вълнението си стана и веднага седна отново), — да, не зная кой беше — скитник ли, беглец ли, всичко е възможно… Но как не разбирате това… да — беше празник, беше тъмно в парка и аз бях момиче, но нали работата не е там. Нали няма как да се излъжа! Човек, който изгаря жив, сигурно е убеден, че не се къпе в нашата Строп. Тоест искам да кажа: не бива, не бива да се излъжа… Ах, как не разбирате!

— Какво не разбирам?

— Ах, Цинцинат, той — също…

— Какво също?

— Той също като вас, Цинцинат…

Тя съвсем наведе лице, отрони пенснето в шепата си. Пауза.

— Откъде ви е известно това — мрачно попита Цинцинат, — как така веднага може да се забележи…

— Нищо повече няма да ви кажа — произнесе тя, без да вдига очи.

Цинцинат седна на кревата и се замисли. Майка му се изсекна с необикновен тръбен звук, който мъчно можеше да се очаква от такава дребна женица, и погледна нагоре към падината на прозореца. Небето очевидно се бе прояснило, чувствуваше се близкото присъствие на синева, слънцето бе прокарало своята ивичка по стената — ту побледняваща, ту разгаряща се отново.

— Сега има метличини в ръжта — бързо забъбри тя — и всичко е така дивно, облаците бързат, все тъй е неспокойно и светло. Живея далеч оттук, в Докторския, и когато пристигам при вас в града, когато пътувам през нивята със старата двуколка и виждам как блести Строп, и виждам този хълм с крепостта, и всичко — винаги ми се струва, че се повтаря, повтаря се някаква чудесна история, която все не смогвам и не умея да разбера — и все пак някой ми я повтаря толкова търпеливо! Работя по цял ден в нашия приют, пет пари не давам за нищо, имам любовници, обожавам ледена лимонада, но оставих пушенето, защото имам разширена аорта — и ето седя при вас, седя при вас и не зная защо седя и защо рева, и защо разправям това, сега ще ми бъде горещо да бия път надолу с тази мушама и с вълнената рокля, слънцето съвсем ще се разбеснее след такава буря…

— Не, вие все пак сте само пародия — прошепна Цинцинат.

Тя въпросително се усмихна.

— Като този паяк, като тази решетка, като ей това биене на часовника — прошепна Цинцинат.

— Тъй ли било — каза тя и отново се изсекна. — Да, значи тъй било — повтори тя.

Двамата мълчаха, не се гледаха, а в същото време безсмислено гръмко биеше часовникът.

— Обърнете внимание, когато излезете — каза Цинцинат, — на часовника в коридора. Той е празен циферблат, но за сметка на това пазачът на всеки половин час избърсва старата стрелка и рисува нова — ето така живееш по боядисано време, а биенето се извършва от часовоя, именно затова се нарича така.

— А вие не се шегувайте — каза Цецилия Ц., — да знаете, има удивителни уловки. Ето спомням си: когато бях дете, излязоха на мода — ах, не само сред децата, но и сред възрастните — едни такива неща, казваха се „нетки“, и към тях бе редно да има значи специално огледало, не просто криво — абсолютно преиначено, нищо не може да се разбере, дупки, бъркотия, всичко се плъзга пред очите, но кривината му не е току-така, а нарочно направена… Или по-скоро към кривината му бяха така подбрани… Не, чакайте, лошо обяснявам. С една дума, вие имате ей такова диво огледало и цяла колекция различни нетки, тоест абсолютно нелепи предмети: всякакви безформени, шарени, на дупки, на петна, изпъстрени, буцести като някакви изкопаеми, но огледалото, което абсолютно разкривяваше обикновените предмети, сега значи получаваше истинска храна, тоест когато поставяхте един от тези неразбираеми и уродливи предмети така, че да се отразява в неразбираемото и уродливо огледало, беше чудесно; минус по минус — плюс, всичко се възстановяваше, всичко беше добре и ето че от безформената шарения в огледалото се оформяше дивен строен образ: цветя, кораб, фигура, някакъв пейзаж. Можеше — по поръчка — да видите там собствения си портрет, тоест дава ви някаква кошмарна каша и тъкмо сега сте вие, но ключът от вас е в огледалото. Ах, спомням си колко весело беше и малко ужасно — ами ако нищо не излезе! — да вземеш в ръка такава нова неразбираема нетка и да я приближаваш до огледалото, да виждаш в него как ръката ти се разлага напълно за сметка на това как от безсмислената нетка се подрежда очарователна картина, ясна, ясна…

— Защо ми разказвате всичко това? — попита Цинцинат.

Тя мълчеше.

— Защо е всичко това? Нима не ви е известно, че тези дни, може би утре…

Той изведнъж забеляза израза на очите на Цецилия Ц. — мигновен, о, мигновен, но бе така, като че прониква навън нещо истинско, безспорно (в този свят, където всичко беше съмнително), като че се бе повдигнало крайчето на този ужасен живот и за миг беше лъснал хастарът. В погледа на майка си Цинцинат внезапно улови тази последна, сигурна, обясняваща всичко и предпазваща от всичко точка, която и у себе си умееше да напипа. За какво крещеше сега тази точка? О, без значение за какво, нека за ужас, за жалост… Но да го кажем по-добре: тя сама по себе си, тази точка, изразяваше такава буря от истина, че душата на Цинцинат не можеше да не се разбуни. Мигът се наклони и префуча. Цецилия Ц. стана, като направи невероятно малък жест, а именно разперила ръце със сочещи показалци, като че показваше размер — да кажем, дължината на младенец… После изведнъж се засуети, вдигна от пода черната си тумбеста чанта на дакелски крака, поправи клапана на джоба си.

— Ами ето — произнесе тя с предишния си чуруликащ говор, — поседях и да си вървя. Хапвайте си от моите бонбонки. Заседях се. Да тръгвам, време е.

— О, да, време е! — страховито развеселен кресна Родриг Иванович, който разтваряше широко вратата.

Наклонила глава, тя се плъзна навън. Цинцинат, разтреперан, направи крачка напред…

— Не се безпокойте — каза директорът, като вдигна длан, — тази малка акушерка никак не е опасна за нас. Назад!

— Но аз все пак… — подхвана Цинцинат.

— Ариер! — изрева Родриг Иванович.

От дълбините на коридора през това време се появи охранената раирана фигура на м’сю Пиер. Той идваше насам, усмихвайки се приятно отдалеч, като обаче леко възпираше крачка, с леко шарещи очи като у хора, които са попаднали на скандал, но не искат да подчертават това, и носеше игра на шашки пред себе си, кутия, под мишницата си един палячо, още нещо…

— Гости ли имахте? — учтиво се поинтересува той, когато директорът ги остави двамата с Цинцинат в килията. — Майчицата ви ли? Мда, мда. А сега аз, горкичкият, слабичкият м’сю Пиер, съм дошъл да ви поразвлека и сам да се поразвлека. Погледнете само как ви гледа. Поклони се на чичкото. Нали е забавен? Хайде, седни изправен, съименнико. А аз ви донесох още много приятни неща. Искате ли най-напред на шах? Да не би на карти? Да не би на котвичка? Изумителна игра! Хайде да ви науча!