Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Приглашение на казнь, 1936 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- Пенка Кънева, 1989 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,3 (× 3гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон(2011 г.)
- Разпознаване, корекция, форматиране
- NomaD(2015 г.)
- Корекция
- sir_Ivanhoe(2016 г.)
Издание:
Владимир Набоков
Покана за екзекуция
Рецензент: Сергей Райков
Руска
Първо издание
© Владимир Набоков, наследники
Машенька. Защита Лужина
Приглашение на казнь
Другие берега (Фрагменты)
Художественная литература, М., 1988
Превод © Пенка Кънева
Послеслов © Сергей Райков
Народна култура, София 1989
С-3
Литературна група — ХЛ. 04/9536329611/5532-77-89
Редактор: София Бранц
Художник: Росица Скорчева
Художник-редактор: Николай Пекарев
Технически редактор: Олга Стоянова
Коректор: Стефка Добрева
Дадена за набор: юли 1989 г.
Подписана за печат: октомври 1989 г.
Излязла от печат: ноември 1989 г.
Формат 84×108/32
Печатни коли 33.
Издателски коли 27,72
УИК 32,08
Цена 3,68 лв.
ДИ „Народна култура“ — София
ДП „Димитър Благоев“ — София
История
- —Добавяне
XVIII
„Полегнах, не заспах, само се намръзнах и сега — ето го утрото (бързо, неясно, без да довършва думите — както бягащият оставя непълна следа от подметката си — пишеше Цинцинат), сега въздухът е бледен и аз толкова зъзна, че според мен отвлеченото понятие «студ» трябва да има формата на моето тяло, а сега ще дойдат да ме вземат. Срамувам се, че ме е страх, а жестоко ме е страх — без да спира нито за минута, страхът препуска с ужасяващ шум през мен като поток и тялото трепери като мост над водопад, и трябва да говоря много високо, за да се чуя през този шум. Срамувам се, душата ми се опозори, това не би трябвало, не би трябвало да бъде, би трябвало да… — само върху кората на руския език е могло да порасне това гъбно бърнесто условно — о, колко ме е срам, че ме занимават, че държат душата ми за полата ей такива подроби, подрасти, въвират се мокри да се сбогуват, въвират се някакви спомени: аз, дете с книга, седя на припека до бягащата с шум вода, когато водата хвърля колеблив отблясък върху равните редове стари, стари стихове — о, как на залез ние пак… — а всъщност зная, че не бива за това… — и още по-суеверно! — нито спомени, нито боязън, нито това страстно хълцане… и още по-суеверно! — и аз толкова се надявах, че всичко ще бъде подредено, всичко ще е просто и чисто. Нали зная, че ужасът от смъртта е просто само така, нещо безвредно, може би здравословно за душата потрепване, задавен вопъл на новородено или бесен отказ да бъде изпусната играчката и че са живели някога из пещерите, където звънти вечна капка и висят сталактити, смърторадостни мъдреци, които — объркани глави наистина, а по свой начин са преодолели — и макар че зная всичко това, зная и още едно важно, най-важното нещо, което никой тук не знае — все пак гледайте, кукли, колко ме е страх, как всичко у мен трепери и бучи, и препуска — и сега ще дойдат да ме поведат, а аз не съм готов, срам ме е…“
Цинцинат стана, затича се и тресна главата си в стената, но истинският Цинцинат седеше по халат до масата и гледаше в стената, като си дъвчеше молива, и ето, леко потътрил крака под масата, продължи да пише — малко по-бавно:
„Запазете тези листове — не зная кого моля, — но запазете тези листове — уверявам ви, има такъв закон, това е законно, проверете, ще видите! — нека си стоят — какво ще ви стане? — а аз толкова, толкова моля — последното ми желание не бива да не се изпълни. Необходима ми е поне теоретическа възможност да имам читател, защото наистина ще е по-добре да ги накъсам. Ето това беше необходимо да изкажа. Сега е време да се стягам.“
Той отново спря. Вече в килията напълно се бе развиделило и по разположението на светлината Цинцинат знаеше, че сега ще бие пет и половина. Като дочака отдалечения звън, той продължи да пише — но сега вече съвсем бавно и прекъслечно, сякаш бе изразходвал себе си целия за някакво първоначално възклицание.
„Думите ми тъпчат на място — пишеше Цинцинат. — Завист към поетите. Колко ли е хубаво да префучиш по страницата и направо от страницата, където остава да бяга само сянката, да се вдигнеш — и право в синевата. Нечистоплътността на екзекуцията, на всички манипулации преди и след това. Какво студено острие, колко гладка топоришка. С късче шкурка. Предполагам, че болката от раздялата ще бъде червена, гръмка. Написаната мисъл по-малко те притиска, макар че има някои като раков тумор: изразиш я, изрежеш я и отново пораства, по-люта отпреди. Мъчно ми е да си представя, че тази сутрин, след час или два…“
Но изминаха и два часа, и повече, като да няма нищо. Родион донесе закуската, почисти килията, подостри молива, нахрани паяка, изнесе кофата. Цинцинат нищо не попита, но когато Родион излезе и времето се затъркаля по-нататък в обичайния си ситен тръс, той разбра, че отново са го излъгали, че без нужда е напрягал толкова душата си и че всичко си е останало все толкова неопределено, лепкаво и безсмислено, каквото си беше.
Часовникът току-що удари три или четири (задрямал, без да се събуди напълно, не преброи ударите, а само приблизително запомни звуковата им сума), когато вратата изведнъж се разтвори и влезе Марфинка. Тя бе румена, отзад гребенът й бе изскочил, тесният корсаж на черната й кадифена рокля се надигаше — при това нещо на нея бе не както трябва, това я изкривяваше, тя все се оправяше, дърпаше си роклята или на място бързо-бързо въртеше бедра, като че нещо долу не й бе в ред, не и бе удобно.
— Метличините са за теб — каза тя, като хвърли синия букет на масата и почти едновременно, чевръсто отметнала полата от коляното си, постави пълничкия си крак с бял чорап върху столчето, издърпа го до мястото, където ластикът бе оставил релефна следа върху трепкащата нежна сланина. — А колко мъчно беше да си издействам разрешение! Наложи се, разбира се, да направя малък компромис — накратко, обикновената история. Е, как си ти, мой клети Цинцинатик?
— Да си призная, не те очаквах — каза Цинцинат. — Седни някъде.
— От вчера действувам, а днес си казах: да пукна, ако не вляза. Цял час ме забави този твой директор — между другото страшно те хвалеше. Ах, колко бързах днес, колко се страхувах, че ще закъснея. Заранта на площад Интересни беше нещо ужасно.
— Защо го отложиха? — попита Цинцинат.
— Ами казват, всички били уморени, не си доспали. Да знаеш, публиката не искаше да се разотива. Трябва да се гордееш.
Продълговати, чудно полирани сълзи пропълзяха по бузите на Марфинка, по брадичката й, гъвкаво следвайки всички извивки — една дори се стече до трапчинката над ключицата… но очите й гледаха все така кръгло, кръглите пръстчета с бели петънца на ноктите бяха разперени и тънките устни се движеха бързо, говореха своето.
— Някои уверяват, че сега за дълго било отложено, ама от никого не можеш да разбереш истината. Изобщо не можеш да си представиш колко слухове, каква безсмислица…
— Но защо плачеш? — попита Цинцинат, като се поусмихна.
— И аз не зная, съсипах се… (С гръден глас.) Омръзнахте ми всички. Цинцинат, Цинцинат — ама и ти ги забърка едни… Какво приказват за тебе — направо ужас! Ах, чувай… — изведнъж промени тя бяга на говора си, заусмихва се, като примляскваше и си поправяше косата: — Тези дни — кога ли беше? Да, онзи ден идва при мен ни в клин, ни в ръкав една такава мадама, нещо като докторка май, съвсем непозната, с ужасна мушама и започва: тъй и тъй… работата е там… нали ме разбирате… Аз й казвам: не, засега не разбирам нищо. Тя — ах, не, аз ви познавам, вие не ме знаете… Аз й казвам… — Марфинка, като имитираше събеседничката си, изпадаше в суетлив и безсмислен тон, но трезво удряше спирачки на разточените места: „аз й казвам“ — и когато вече предаваше своя говор, се изобразяваше спокойна като сняг. — Накратко, тя взе да ме убеждава, че била твоята майка, макар че според мен дори по възраст не подхожда, но все едно, и че безумно се страхувала от преследвания, уж значи я били разпитвали и всякак я тормозили. Аз и казвам: какво общо имам аз и защо всъщност сте искали да ме видите? Тя — ах, не, така и така, зная, че сте страшно добра, че вие ще сторите всичко… Тогава й казвам: защо всъщност смятате, че съм добра? Тя — така и така, ах, не, ах, да… И ето моли не можело ли да й дам такава бележка значи. С ръце и крака се подписвам, че тя никога не е идвала у нас, не се е виждала с теб… Да знаеш, Марфинка толкова я досмеша, толкова! Мисля си (с провлачено ниско гласче), че тази ще е някоя ненормална, смахната, нали? Във всеки случай аз, разбира се, нищо не й дадох. Виктор и другите казаха, че това би било твърде компроментантно — че значи съм знаела всяка твоя крачка, щом зная, че не сте се познавали, — и тя си отиде май доста сконфузена.
— Но наистина е била моята майка — каза Цинцинат.
— Възможно, възможно. В края на краищата това не е толкова важно. Но защо си така умърлушен, кисел, Цин Цин? Мислех, че ще ми се зарадваш, а ти…
Тя погледна кревата, сетне вратата.
— Не зная какви са правилата — каза тя полугласно, — но ако ти е нужно, Цинцинатик, моля, само по-бързичко.
— Остави. Ама че глупости — каза Цинцинат.
— Е, както искате. Само пожелах да ти доставя удоволствие, щом това е последната ни среща и тъй нататък. Ах, да знаеш, предлагат ми женитба — хайде, познай кой? Никога не можеш отгатна — помниш ли, имаше един стар пергиш, по едно време живееше до нас, все ни усмърдяваше с лулата си през стобора и надзърташе, когато се качвах на ябълката? Бива си го, а? И най-важното — съвсем сериозно! Как ли няма да се омъжа за него, за туй раздърпано плашило, пфу! Изобщо чувствувам, че трябва хубавичко, хубавичко да си отпочина — да затворя очи, нали знаеш, да се изтегна, да не мисля за нищо, — да си почина, да си почина и, разбира се, съвсем сама или с човек, който наистина да се грижи, да разбира всичко, всичко…
Отново блеснаха късите й корави ресници и запълзяха сълзи, запъплиха змиевидно по трапчинките на ябълково румените й бузи.
Цинцинат взе една от тези сълзи и я опита: не беше солена, нито сладка — просто капка стайна вода. Цинцинат не стори това.
Внезапно вратата изквича, открехна се, червеникав пръст помами Марфинка. Тя бързо се приближи към вратата.
— Какво искате, рано е още, обещаха ми цял час — прошепна тя забързано. Възразиха й нещо.
— Дума да не става! — каза тя възмутено. — Точно така предайте. Съгласих се само с дирек…
Прекъснаха я; тя се вслуша в настойчивото мърморене; сведе очи, като се мръщеше и ровеше пода с обувка.
— Хайде, добре — възгрубо тръсна тя и с някаква невинна живост се извърна към мъжа си: — След пет минутки ще се върна, Цинцинатик.
(Докато тя отсъствуваше, той си помисли, че не само още не е пристъпил към неотложния, към важния разговор с нея, но че не можеше сега дори да изрази това важно… Заедно с това сърцето го болеше и все същият спомен скимтеше в ъгъла — а бе време, време беше да поотвикне от тази мъка.)
Тя се върна едва след три четвърти час, кой знае за какво презрително усмихвайки се под нос, постави крака си на стола, шляпна с ластика и дръпна сърдито диплите около талията си, седна на масата, както бе седяла одеве.
— Жалко — произнесе тя, като се подсмиваше, и започна да прехвърля сините цветя на масата. — Хайде, кажи ми нещо, Цинцинатик, петленце мое, нали… Да знаеш, аз ги набрах, не обичам маковете, а тези са чудни. Не се бутай, щом не те бива — с друг тон неочаквано добави тя, като присви очи. — Не, Цин-Цин, не говоря за теб. (Въздъхна.) Хайде, кажи ми нещо, утеши ме.
— Ти моето писмо… — подхвана Цинцинат и се покашля. — Ти прочете ли внимателно моето писмо?
— Моля те — възкликна Марфинка и се хвана за слепоочията, — само недей за писмото.
— Не, ще говорим — каза Цинцинат.
Тя скочи, трескаво си заоправя роклята и заговори прекъслечно, леко фъфлещо, както говореше, когато се ядосваше:
— Това е ужасно писмо, това е някакво бълнуване, все едно, не го разбрах, да си помисли човек, че си седял тук с бутилка на масата и си го писал. Не исках за това писмо, но щом ти… Нали сигурно вече са го прочели надзирателите, преписали са го, казали са: аха! Тя е с него, щом й пише така. Разбери, нищо не искам да зная за твоите работи, нямаш право да пращаш такива писма до мен, да ми натрапваш своите престъпления…
— Не съм ти писал нищо престъпно — каза Цинцинат.
— Ти мислиш така, но всички изпаднаха в ужас от твоето писмо — просто в ужас! Аз, глупачката, може нищо да не разбирам от закони, но и аз почувствувах с усета си, че всяка твоя дума е невъзможна, недопустима… Ах, Цинцинатик, в какво положение ме поставяш — и децата, помисли за децата… Чуй, хайде, чуй ме за миг — продължи тя с такъв плам, че говорът й ставаше съвсем неразбираем, — откажи се от всичко. Кажи им, че не си виновен, ами че просто си се изфукал, кажи им, разкай се, направи това — дори да не си спасиш главата, но помисли за мен, вече с пръст ме сочат: ей я вдовицата, ей я!
— Чакай, Марфинка. Не мога да те разбера. За какво да се разкая?
— Ха така! Уплитай ме, задавай ми коварни… Че нали ако знаех за какво, щях да ти бъда съучастничка. Това е ясно. Не, стига, стига. Безумно се страхувам от всичко това. Кажи ми за последен път — нима не искаш заради мен, заради всички нас…
— Сбогом, Марфинка — каза Цинцинат.
Тя се замисли, седна, облакътила се на дясната си ръка, а с лявата рисуваше своя свят върху масата.
— Колко лошо, колко тежко — избъбри тя и въздъхна дълбоко, дълбоко. Намръщи се и прокара река с нокът. — Мислех, че срещата ни ще мине съвсем другояче. Бях готова всичко да ти дам. За какво ли! Е, няма накъде. (Реката се вля в морето — от ръба на масата.) Да знаеш, отивам си с мъка на сърцето. Добре, но как ще се измъкна? — изведнъж невинно и дори весело се сепна тя. — Няма да дойдат много скоро да ме вземат, издействувах си куп време.
— Не се безпокой — каза Цинцинат, — всяка наша дума… Ей сега ще отключат.
Той не се излъга.
— Сбогом, сбогом — забъбли Марфинка. — Чакайте, не ме награбвайте, нека се сбогувам с мъжа си. Сбогом. Ако ти потрябва нещо в смисъл на ризки или нещо… Да, децата казаха силно, силно да те целуна. Имаше още нещо… Ах, едва не забравих: татко взе твоето канче, което ти бях подарила, и каза, че ти тук…
— Побързай, мадамче — прекъсна я Родион, като я изтикваше с фамилиарно коляно към изхода.