Владимир Набоков
Покана за екзекуция (11)

XI

Сега не му носеха вестници в килията: щом забеляза, че от тях се изрязва всичко, евентуално свързано с екзекуцията, Цинцинат сам се отказа да ги получава. Утринната закуска се опрости: вместо шоколада — макар и разводнен — му даваха някаква мътилка с рой чаени листца; от запечените филийки не можеше да се отхапе залък. Родион не криеше, че обслужването на мълчаливо-капризния затворник му е дотегнало.

Извън всичко това той сякаш нарочно все по-дълго и по-дълго се туткаше из килията. Пламеннорижавата му брада, безсмислената синева на очите му, кожената престилка, ръцете като клещи — всичко това повторно се наслагваше в такова потискащо, тягостно впечатление, че Цинцинат се извръщаше към стената, докато му чистеше килията.

Същото беше и сега и само завръщането на стола с дълбоките следи от булдожките зъби на горния край на правата облегалка послужи като по-особен белег за началото на този ден. Заедно със стола Родион донесе бележка от м’сю Пиер — почеркът завит на лимби, достолепни препинателни знаци, подпис като танц с воал. С шеговити и гальовни думи съседът благодареше за вчерашния дружески разговор и изразяваше надежда, че той скоро ще се повтори.

„Разрешете да ви уверя — така завършваше бележката, — че физически съм много, много силен (подчертано два пъти с линийка) и ако още не сте се убедили в това, ще имам честта при възможност да ви покажа още някои интересни (подчертано) примери на ловкост и поразително мускулно развитие.“

След това три часа непрекъснато, с неусетни паузи от тежко вцепенение, Цинцинат обикаля из килията, като ту прелистваше книга, ту си пощипваше мустаците. Сега вече я бе изучил до тънкости — познаваше я по-добре, да речем, от стаята, в която бе преживял дълги години.

Положението със стените бе такова: те неизменно бяха четири; целите бяха боядисани в жълт цвят, но там, където падаше сянка, основният тон изглеждаше тъмно гладък, някак глинест, в сравнение с онова променливо място, където денуваше ярксохровото отражение от прозореца. Тук, на светлото, ясно личаха всичките пъпчици на гъстата жълта боя — дори вълнистата извивка на браздулките от задружно преминалите космици на четката — и имаше една позната драскотина, до която скъпоценният паралелограм светлина достигаше в десет часа сутринта.

От скалния каменен под се надигаше пълзящ, пронизващ откъм краката студ, недоразвито, злобно, малко ехо обитаваше някаква част на леко вдлъбнатия таван с крушка (в мрежа) по средата — тоест не, не съвсем в средата, неправилност, която мъчително му дразнеше очите — и в този смисъл не по-малко мъчителен бе несполучливият опит да бъде боядисана желязната врата.

От трите представители на мебелите — кревата, масата, стола — само последният можеше да се мести. Местеше се и паякът. Горе, там, където започваше наклонената падина на прозореца, охраненото черно животинче бе намерило опорни точки за първокачествена паяжина със същата съобразителност, която проявяваше Марфинка, когато в най-неподходящ наглед ъгъл намираше къде и как да окачи прането да съхне. Събрал крачета пред себе си, така че настрани стърчаха мъхнати лакти, той с кръглите си очи следеше ръката с молива, приближаващ се до него, и почваше да се отдръпва назад, без да го изпуска от очи. За сметка на това с голямо удоволствие поемаше с крачката си мухата или пеперудата от грамадните пръсти на Родион — и ето сега например в югозападната част на паяжината висеше самотно крило на пеперуда, румено, с копринена отсянка и със сини ромбчета по назъбения край. То едва-едва помръдваше от тънкия полъх.

Надписите по стените сега бяха замазани. Изчезнал бе и правилникът. Беше отнесена — а може и да беше строшена — класическата кана с тъмната пещерна вода на екливото дънце. Голо, страховито и студено беше в това помещение, където качеството „затворничество“ бе по-слабо изразено от равнодушието на канцеларска, болнична или някаква друга чакалня, когато вече се свечерява и само ушите ти са бръмнали… при което ужасът от това очакване бе някак съчетан с неправилно намерения център на тавана.

Върху масата, покрита от известно време с карирана мушама, бяха оставени в обущарскочерни подвързии томовете от библиотеката. Моливът, изгубил стройността си и доста изподъвкан, почиваше върху наслаганите ветрилообразно, устремно изписани листове. Там имаше и едно писмо до Марфинка, завършено от Цинцинат още предния ден, тоест в деня след свиждането, но той все не се решаваше да го изпрати, затова го остави да отлежи, като че от самия предмет очакваше онова съзряване, което вече не можеше да достигне анемичната му мисъл, нуждаеща се от друг климат.

Ще стане дума сега за скъпоценността на Цинцинат, за неговата плътска непълнота, за това, че основната му част се намираше на съвсем друго място, а тук, недоумявайки, се луташе само незначителна част от него — беден, объркан Цинцинат, сравнително глупав Цинцинат, както биваш насън доверчив, слаб и глупав. Но и насън — все едно, все едно — твърде явно прозираше истинският му живот.

Прозрачно-пребледнялото лице на Цинцинат с мъх върху хлътналите страни и с мустаци с толкова нежна косъмна субстанция, че изглеждаха по-скоро разпиляна над устната слънчева светлина, дребното и още младо въпреки всички терзания лице на Цинцинат с плъзгащи се, непостоянни на цвят, като че леко прозрачни очи беше съвсем недопустимо по своя израз у нас — особено сега, когато бе престанал да се таи. Ризата с разкопчана яка, разгърденото черно халатче, твърде големите за тънките крака пантофи, философската шапчица върху темето му и лекото помръдване (все пак отнякъде духаше!) на прозрачната му коса до слепоочията допълваха този образ, цялото неприличие на който мъчно можеше да се изрази с думи — то се състоеше от хиляди едва забележими, пресичащи се дреболии, от светлите очертания на някак не съвсем дорисуваните, но очертани от велик майстор устни, от пърхащото движение на празните, още незащриховани ръце, от разпиляващите се и събиращи се отново лъчи в дишащите очи… но и всичко това, разглобено и разгледано, не можеше да изтълкува Цинцинат: също като че с едната страна на съществото си той неуловимо преминаваше в друга плоскост, както цялата съвкупност от дървесния листак преминава от сянката в блясъка, така че не можеш да доловиш къде започва потапянето в трепета на другата стихия. Сякаш всеки миг в движението си из затвореното пространство на криво-ляво измислената килия Цинцинат щеше да стъпи така, че естествено и без усилие да се плъзне зад въздушната кулиса през някаква въздушна светлинна пролука — и да се отдалечи със същата непринудена гладкост, с каквато се движи по всички предмети, и изведнъж си отива като че отвъд въздуха, в друга дълбина пробягващият отблясък на завъртяно огледало. При това всичко у него излъчваше тънък, сънен, но всъщност необикновено силен, горещ и самобитен живот: сини като най-синьото пулсираха вените му, чиста, кристална слюнка овлажняваше устните, трепкаше кожата върху бузите, върху челото, обрамчено от разтворена светлина… и всичко това толкова дразнеше, че на наблюдателя му се искаше още веднага да разедини, да накълца, да унищожи нахално изплъзващата се плът и всичко, каквото се подразбираше от нея, което тя неясно изразяваше чрез себе си, всичко това невъзможно, волно, ослепително — стига, стига, не обикаляй повече, легни на кревата, Цинцинат, за да не възбуждаш и да не дразниш — и наистина, почувствувал хищния порив на погледа през вратата, Цинцинат лягаше или сядаше на масата, разтваряше книга.

Книгите, които се чернееха на масата, бяха следните: първо, съвременен роман, за който Цинцинат, докато бе на свобода, не бе намерил време; второ, една от тези издавани безброй пъти христоматии, в които са събрани стегнати адаптации и откъси от древната литература; трето, подвързаните книжки на старо списание; четвърто, няколко опърпани томчета от дебел труд на неразбираем език, донесени погрешка — не беше ги поръчвал.

Романът беше прочутият „Quercus“ и Цинцинат беше прочел от него една третина: към хиляда страници. Герой на романа беше един дъб. Романът представляваше биография на дъба. Там, където Цинцинат беше спрял, дъбът беше подкарал третия си век; лесно пресмятане подсказваше, че към края на книгата той ще достигне най-малко шестстотингодишна възраст.

Идеята на романа се смяташе за връх на съвременната мисъл. Като използуваше постепенното развитие на дървото (пораснало мощно и самотно върху склона над планински дол, в който вечно шуми вода), авторът разгръщаше едно след друго все същите исторически събития — или сенки на събития, — свидетел на които можеше да бъде дъбът; това беше ту диалог между воини, слезли от конете — с изабелов цвят единият, другият петнист, — за да си отдъхнат под освежаващата шатра на благородните листи; ту разбойнически стан и песен на гологлава бегълка; ту под синия зигзаг на бурята забързано преминаващ големец, спасяващ се от царския гняв; ту върху наметало труп, който сякаш още потръпваше от движението на листната сянка; ту мимолетна драма между селяни. Имаше и параграф от страница и половина, в който всички думи започваха с „п“.

Авторът като че бе седнал с апарата си някъде сред горните клони на „Quercus“-а — там дебнеше и улавяше плячката си. Идваха и си отиваха различни начини на живот, удържаха се за миг сред зелените отблясъци. А естествените промеждутъци на бездействие се запълваха от учените с описанията на самия дъб от гледна точка на дендрологията, на орнитологията, колеоптерологията, митологията или с популярни описания, изпъстрени с народен хумор. Между другото се даваше подробен списък на всички монограми върху кората с тяхното тълкуване. Най-сетне значително внимание се отделяше на музиката на водата, на изгревната и залезната палитра и на промените във времето.

Цинцинат почете, остави книгата. Това произведение безспорно беше най-хубавото, каквото бе създало неговото време, обаче той превъзмогваше страниците с тягостно чувство, като непрестанно удавяше повествованието във вълната на собствената си мисъл: за какво ми е това далечно, измамно, мъртво на мен, който се готвя да умра? Или започваше да си представя как авторът, още млад човек, който живееше според слуховете май на остров в Северно море, ще умира — и това бе някак смешно, че ето на, авторът все някога ще умре, а беше смешно, защото единственото истинско тук, реално неоспоримо, беше единствена само смъртта — неизбежната физическа смърт на автора.

Светлината си променяше мястото на стената. Появяваше се Родион с това, което той наричаше фрищик. Отново в пръстите му се плъзваше пеперудено крило, като оставяше цветна пудра по тях.

— Нима все още не е пристигнал? — попита Цинцинат. Задаваше вече не за пръв път този дразнещ въпрос на Родион, който и сега не отговори нищо.

— А свиждания няма ли повече да ми дадат? — попита Цинцинат.

В очакване на обичайното парене в стомаха той полегна и като се извърна към стената, дълго, дълго помага да се образуват по нея рисунки, които сговорчиво се оформяха от издатинките на лъскавата боя и от заоблените им сенчици: намираше например мъничък профил с голямо мише ухо; сетне го изгубваше и вече не можеше да го възстанови. Тази охра дъхтеше на гроб, беше пъпчива, ужасна, но все пак погледът продължаваше да избира и да съчетава необходимите пъпчици — така не му достигаха, толкова копнееше поне за едва набелязани човешки черти. Най-сетне се обърна, отпусна се по гръб и със същото внимание заразглежда сенките и пукнатините по тавана.

„Обаче, общо взето, те май ме довършиха — помисли си Цинцинат. — Така съм се размекнал, че това може да се извърши с нож за плодове.“

Известно време седя на ръба на кревата, стиснал ръце между коленете, прегърбен. Треперливо въздъхна, отново тръгна да обикаля. Интересно все пак на какъв език е. Дребен, гъст, орнамента лен набор с някакви точки и заврънкулки вътре в сърповидните букви, май ще да е източен — напомняше по нещо надписите на музейните кинжали. Томчетата са толкова стари, страниците толкова мрачни… някои с жълти следи от влага…

Часовникът удари седем и скоро се появи Родион с вечерята.

— Той сигурно още не е пристигнал? — попита Цинцинат.

Родион уж си тръгна, обаче на прага се спря.

— Срамота — изрече той и изхлипа, — денонощно врели-некипели… храни ви човек, трепери ви, едва се държи на крака, а вие само това си знаете — да го тормозите с празни работи. Пу, срама си нямате.

Времето продължаваше да тече с равномерно бръмчене. Въздухът в килията потъмня и когато стана вече съвсем сляп и отпуснат, делово пламна крушката по средата на тавана, не, там е работата, че не по средата — мъчително напомняне. Цинцинат се съблече и легна в постелята с „Quercus“-а. Авторът вече наближаваше цивилизованите епохи, като се съди от разговора на тримата весели пътници — Тит, Пуд и Скитника Евреин, които си пийваха вино от манерките върху прохладния мъх под черния вечерен дъб.

— Никой ли няма да ме спаси? — изведнъж високо попита Цинцинат и седна в постелята (ръце на бедняк, показващ, че няма нищо). — Никой ли няма — повтори Цинцинат, загледан в безпощадното жълто на стените и все така извърнал празните си длани.

Въздушното течение се превърна в дъбов полъх. Падна, подскочи и се търкулна по одеялото, откъснал се от тилилейските сенки, разраснали се горе, едър, двойно по-едър от естествения, за чудо и приказ боядисан в лъскаво жълто, полиран и здраво като яйце затъкнат в корковата си чашка бутафорен желъд.