Ернст Мулдашев
В обятията на Шамбала (8)

Библиотека сред скалите

Приближихме се към малкия манастир, разположен като орлово гнездо високо сред скалите. Като стигнахме до него, установихме, че по-скоро е отшелническа килия.

— Хей, има ли някой? — извикахме в хор.

Насреща ни излезе монах в пъстър пуловер. С помощта на Тату помолих за разрешение да поговоря с него и да посетя манастира.

— Добре. Само че вътре можете да останете само няколко минути. Ще беседваме на друго място — отговори монахът.

— Защо?

— Защото тук е хранилище на древни книги. Спогледахме се в недоумение.

— Древните книги не обичат чуждите хора — обясни отшелникът.

— Как така?

— Ами те долавят човешките мисли.

— Долавят мислите? — пак се спогледахме ние.

— Да — кимна монахът, — усещат ги. Мислите на чуждите хора са опасни за тях, защото могат да променят написаното.

— Да не би тук да са някои от златните плочи на лемурийците? — прошепна Равил.

— Тези книги дебели ли са, или са под формата на плочи? — попитах аз.

— Дебели са, много са дебели — отговори монахът. — Няма други като тях.

— С букви ли са написани? — реши да уточни Равил.

— Да, на санскритски.

— Смятате, че мислите на чуждите хора могат да променят буквите и думите в книгата. Не вярвам, че е възможно.

— Не — спокойно възрази монахът, — думите и буквите ще си останат същите, но бъдещият читател няма да разбира правилно текста.

Спомних си за изследванията на професор Степанов, че всяка снимка съдържа фино енергиен отпечатък от заснетия човек. По тази логика всеки запис би трябвало да съдържа в себе си отпечатък от мислите на човека, който го е съставил.

— Значи ли това, че вътре в хранилището не бива да мислим? — Рафаел Юсупов иронично присви очи.

— Да, не бива да се мисли — невъзмутимо отговори монахът. Влязохме в хранилището, като се стараехме… да не мислим.

То представляваше доста голяма стая. Край две от стените й бяха изправени високи рафтове за книги, а пред третата — олтар със статуи на богове. Във всяко отделение на рафтовете се поместваха по четири книги с дебелина около 20 сантиметра. Кориците им бяха изработени от красив ажурен жълт, червен или виолетов плат. Равил бързо измъкна апарата и щракна, макар да знаеше, че в храмовете и манастирите е забранено.

— Не, не бива да снимате! — извика монахът.

Равил виновно сведе глава, прикривайки доволната си усмивка. Когато излязохме от хранилището на древните книги, Рафаел Юсупов попита Селиверстов:

— Сергей, май мислеше за нещо?

— Не и за вас, Рафаел Гаязович!

Монахът предложи да отидем до извора в склона на каньона, за да поговорим. Половин километър се лутахме покрай огромни морени, докато стигнахме до него и седнахме.

— Защо трябваше толкова да се отдалечаваме? — учуди се Селиверстов.

— За да не нарушат нашите мисли спокойствието на древните книги — обясни монахът.

Тези книги се четат веднъж в годината

Леденият вятър и студеният камък не предразполагаха към дълга и задушевна беседа, но все пак измъкнах експедиционния дневник и попитах монаха:

— Вие чел ли сте книгите?

— Да, всяка година.

— Как да ви разбирам?

— Чета ги по един ден всяка година.

— Защо толкова рядко? Аз бих ги чел непрекъснато…

— Бих искал… — монахът замълча за миг, — но ми е разрешено да ги чета само един ден в годината.

— Кой е наредил така?

— Предишният пазител каза, че имам право да ги отварям и да ги чета само веднъж в годината. Осведомен съм в кой ден ми е разрешено и свято го спазвам. В този ден моите мисли не влияят върху тях и… не ги развалят.

— Знаете ли санскритски?

— Да, разбира се, макар че го ползвам веднъж годишно.

— Много ли книги сте прочели по този начин?

— Не. Видяхте, че те са дебели, а аз съм още млад. Трябва да преживея дълъг живот, за да ги прочета всичките.

— За какво пише в тези, които вече сте успели да прочетете? — продължих да го разпитвам.

— За свещения Кайлас.

— Какво по-точно?

Монахът затвори очи и се замисли. Със завист изгледах момчетата, които се надигнаха от морените, докато аз бях принуден от деликатност да седя и да охлаждам задните си части. Най-сетне монахът отвори очи и каза:

— В тях е описан принципът, по който е изграден комплексът Кайлас. Описани са и Шамбала, и Царството на мъртвите.

— Разкажете по-подробно, моля ви!

— Ами… — смути се монахът — аз чета само веднъж в годината, затова не зная всичко.

— Все пак какво пише?

— Пише, — монахът сбърчи вежди — че целият комплекс на Кайлас е построен от древните хора по принципа на мандалата, която се нарича Калачакра. Тя е главната мандала на чудодейните сили, наричани Тантра. Посочва се също, че основен съставен елемент на силите Тантра е времето.

— Времето!? Разкажете по-подробно — наострих уши аз.

— Е, — смутено се усмихна монахът — зная само, че Калачакра управлява времето. Не успях да прочета нищо повече.

О, колко важни бяха за мен тези думи! Колко малко знаех тогава! И представа си нямах, че основното тяло в човека е „тялото на времето“, което е било създадено тук за… новите хора.

Студенината на камъка, върху който седях, ме изкара от вцепенението ми. С хриптящ глас помолих монаха да продължи разказа си.

— В древни времена целият този град…

— Градът на боговете? — не се сдържах аз.

— Ние го наричаме по-иначе. В книгите пише, че в този прекрасен някога град, освен големите архитектурни монументи са били построени около хиляда фигури, части от които можем да видим и днес под формата на каменни стълбове. Най-често те са подредени в групи или в редица и образуват квадрат или кръг. Върху някои дори са се запазили изображения. Били са изключително красиви и са впечатлявали дори боговете.

— А какво се споменава за Шамбала?

— Много е написано, но не успях да го прочета. Още съм млад!

— А за Царството на мъртвите?

— Също много е написано, но и него не успях да прочета. Зная обаче, че недалеч оттук се намира пещера, която предишният пазител смяташе за един от входовете към Царството на мъртвите.

— Можем ли да я посетим? — повдигнах с недоверие вежди.

— Да. Съвсем наблизо е…

Още една сомати-пещера

След няколкостотин метра катерене по едрокаменист насип монахът ни заведе до малка пещера.

— Тук трябва да поседим, да успокоим дишането си и да се замислим за хубавите неща; Най-добре — за вечното. Не бива да се влиза в пещерата с лоши мисли. Това няма да й хареса — каза монахът и приседна върху един камък.

Ние също се настанихме по камъните и замълчахме.

— Сергей, хубави мисли ли произвеждаш? — прекъсна след няколко минути мълчанието Рафаел Юсупов.

— Да, а вие, Рафаел?

— Ами и аз като че ли…

След още няколко минути монахът се изправи и ни въведе в пещерата. За наше учудване тя беше съвсем тясна.

— Съмнявам се, че тук е входът към Царството на мъртвите — изразих недоволството си.

— Но е така! — усмихна се монахът. — Входът е ей там, където фенерчето осветява тясна цепнатина.

Изследователският ми инстинкт ме накара да се вмъкна в цепнатината, макар че трудно промуших тялото си. Тя се оказа зигзагообразно извита и неудобна за придвижване. Камъните наоколо бяха мокри и хлъзгави. Скоро проходът съвсем се стесни. Отпред, почти на нивото на пода, видях отвор. Свих се на две и се приближих към него.

— Шефе, може би не си заслужава да се приближаваш чак толкова? — чух зад гърба си гласа на Равил, който се промушваше след мен с видеокамерата.

— Не ми пречи! — отвърнах изнервено, кой знае защо ядосан от факта, че предполагаемият вход не е огромна красива пещера с психо енергийна преграда, а някаква влажна дупка.

Отворът беше с размерите на човешка глава. Смело мушнах ръката си с фенерчето и наведен докрай, се опитах да видя какво има вътре. Главата ми опря в нещо твърдо, в гърба ми се впи остър камък, който не ми позволяваше да наведа лицето си до отвора.

Изведнъж усетих, че по ръката ми запълзяха тръпки и тя започна да се вцепенява. Едва не изпуснах фенерчето. Издърпах я и усещането за изтръпване постепенно отмина. Тогава с експериментална цел проврях в отвора и другата си ръка, но вече без фенерче — изтръпването настъпи почти веднага.

— Равил, ръката ми изтръпва в отвора — избоботих аз. — Добре, че не мога да провра там главата си, иначе мозъкът ми щеше да изтръпне!

Постепенно ме напускаше усещането за изнервеност, но за сметка на това ме обзе неразбираем страх.

Едва се обърнах в цепнатината и се измъкнах навън. Дневната светлина ми се стори същинско благо.

— А защо ръката ми изтръпна? — попитах монаха.

— Защото вие, драги ми учени човече, не сте мислили само за доброто и вечното. Пещерата не е харесала мислите ви.

— Тантрическите сили ли предизвикват изтръпването?

— Да. Те се управляват от мъртвите и защитават пещерата.

— Те много ли са? — докоснах с ръка земята.

— Много, твърде много. Цяло Царство на мъртвите е — заяви монахът, сякаш това беше разбираемо от само себе си.

— А има ли изкуствена преграда пред пещерата?

— Преди години тук стана срутване, което закри част от входа. Тогава монасите решиха да го затворят, за да не загиват хората, които влизаха в нея. И оставиха само малък отвор — поясни монахът.

— А от какво са загивали хората? Телата им напълно ли са изтръпвали!?

— Да, преставали са да усещат телата си и не са можели да ги контролират.

В сомати-пещерите, които разгледахме по време на експедициите си, тантрическите сили оказваха различно влияние. В първата те предизвикваха страх, негодувание, главоболие. Втората беше енергиен вампир. В третата — пещерата на Харати, ослепяваха хората, а тук, в четвъртата пещера, предизвикваха изтръпване.

Спомних си, че една от сомати-пещерите в Хималаите — онази, която енергийно „източваше“ човека^[1], веднага след входа беше зазидана с камъни и там също бе оставен малък отвор. Тогава, в Хималаите, вече разбирах, че хората в състояние на самоконсервация (сомати) могат да се върнат към живота и да потърсят изход към повърхността. Помня, че недоумявах защо е издигната каменната преграда, но от монасите не получих убедителен отговор, по-точно те неизменно повтаряха, че „за тях камъкът не е преграда“. Сега зададох същия въпрос и на тибетския монах. Той се замисли и най-сетне каза:

— Разказвали са ми, че преди много-много години в този манастир е живял монах, който е умеел да беседва с мъртвите…

— С мъртвите от Царството на мъртвите?

— Да.

— И за какво са беседвали?

— За това, че хората, загиващи при влизането в пещерата… с една дума, тези, които стават мъртви… не са истинските мъртви — монахът сбърчи вежди, припомняйки си изглежда разказаната му история. — Истинските мъртви са там — в дълбокото. Истинските мъртви не желаят хората да се превръщат в неистински мъртви само заради страстното си желание да се приобщят към Царството на мъртвите.

— Затова ли истинските мъртви са дали заповед да се построи тази преграда?

— Да, същият монах свикал останалите си събратя и ги помолил да издигнат преграда в пещерата. Ние периодично я обновяваме.

— Този монах не е ли споменавал, че за мъртвите „камъкът не е преграда“?

— Не зная — може и да е споменавал, а може и да не е. Известно ми е само, че мъртвите могат да ни заповядат да разрушим преградата. Дори те самите могат да я премахнат.

— Знаете ли нещо за сомати, тоест за самоконсервацията на телата?

— Чувал съм, но не съм запознат добре.

— Царството на мъртвите не е ли царството на хората в състояние на сомати?

— Не мога да кажа, но съм сигурен, че Царството на мъртвите е живо — уверено пророни монахът. — Освен това знам, че то е по-силно от нас.

— Струва ми се, че то се оглавява от човек, чието тяло е огромно — многозначително изгледах монаха, предполагайки, че навярно и тук съществува древен човек, подобен на легендарния Харати.

— Защо мислите така?

— Така ми се струва.

— Там, в Царството на мъртвите, има цар, но нямам право да назова името му.

— Тялото му голямо ли е?

— Не зная. Замълчахме.

— Тук има и един извор. Казват, че водата идва от подземния свят — неочаквано подхвърли монахът.

— Къде е?

— Съвсем наблизо, зад скалата!

Водата на дългия живот

Приближихме се до най-обикновен планински извор, каквито се срещат в неизброимо количество из цял Тибет.

— Тази вода се нарича Водата на дългия живот — каза монахът.

— Какво ще стане, ако човек пие от нея? Дълго ли ще живее?

— Е… — смути се монахът.

— Кажете — намеси се в разговора и Рафаел Юсупов, — монасите, които са служили във вашия манастир, по-дълго ли са живели от останалите хора?

— Не, понякога дори и по-кратко.

— Тогава защо я наричате Водата на дългия живот? — учуди се Юсупов.

— Нали ви казах, че изворът взима водите си от онова място в подземието, където се намира Царството на мъртвите — още повече се смути монахът. — Човек, който пие от тази вода, може да се приобщи към тях. А мъртвите „живеят“ много-много дълго.

— Хиляди и милиони години!? — възкликнах аз, имайки предвид хората, изпаднали в сомати.

— Не зная колко години „живеят“ мъртвите, но съм сигурен, че е много дълго — отговори монахът. — Аз самият пия Водата на дългия живот и също желая да се приобщя към тях.

— И как си представяте процедурата, за да се превърнете в истински мъртъв? — Рафаел Юсупов погледна изпитателно монаха. — По-точно как вие самият ще станете мъртъв?

— Описано е в древните книги. Като му дойде времето, ще го прочета.

В този миг си спомних как търсехме мъртва и жива вода по време на третата хималайска експедиция. Тогава от различни религиозни източници успяхме да узнаем, че йога, който се стреми да изпадне в състояние на сомати, задължително пие вода от специални извори (мъртва вода). А за да излезе от сомати, го поръсват и му дават да пие друга, жива вода. Ние дори бяхме открили такива извори и бяхме взели проби за лабораторни изследвания. После се чудехме, че въздействието на двата вида вода върху клетъчни структури се оказа диаметрално противоположно.

Мъртвите пазят древните знания

Взехме проба от водата и се върнахме към манастира. Но тъй като близо до него можехме да „нарушим спокойствието“ на древните книги, помолих монаха да ни отдели още няколко минути за разговор.

— На колко години са книгите?

— На 2000. Написани са на папирус, а не на хартия. Предишният пазител често повтаряше, че преди 2000 години са били преписани от още по-древни книги.

— Кажете — направих многозначителна пауза, — тези книги не са ли преписани от златни плочи, съхраняващи главните знания на древните?

— От златни плочи? — погледна ме монахът и също направи пауза. — Не знам.

— Виждал ли сте Статуята на четящия човек? — вперих поглед в него.

— На няколко пъти съм се опитвал. Ходих на мястото, откъдето се забелязва, но нито веднъж не съм я зървал. Тя винаги беше закрита от облаци.

— А знаете ли, че под нея се съхраняват най-важните златни плочи? — с вид на многознайко зададох поредния си въпрос, макар аз самият да не бях сигурен в смисъла му.

Монахът ме погледна внимателно и се усмихна.

— Никой не може да стигне до тях…

— Защо?

— Царството на мъртвите ги пази.

— Как точно ги пази?

Монахът остави въпроса ми без отговор.

Съзнавах, че най-важните знания на древните, в това число и чудодейните заклинания, едва ли някога са били записвани, за да не бъдат разкрити от коварни и жадни за власт хора. Но въпреки това ми се струваше, че източникът на знанията, описани в тези древни книги, са златните плочи на Шамбала.

— Защо манастирът е построен на толкова неудобно място — върху планински склон, сред камъни и скали? — неочаквано прозвуча въпросът на Селиверстов.

— Мястото е избрано нарочно — монахът с обич погледна своя манастир. — Древните книги трябва да се съхраняват близо до входа към Царството на мъртвите, недалеч от Водата на дългия живот и…

— И…?

— Древните книги трябва да се пазят на такова място, откъдето едновременно се виждат двата най-свещени монумента на мандалата Калачакра — Гомпо-Панг и Домът на щастливия камък. Те даряват на книгите дълъг живот.

При тези думи на монаха ми се мярна мисълта, че те може би променят характеристиките на времето, а мандалата Калачакра е мандала на времето. Не можем да изключим, че времето е безкрайно сложна, може би най-сложната енергийна субстанция, способна да избира индивидуални характеристики за протичането на живота на всеки отделен човек, клетка и дори предмет. Та нали съществуват напълно достоверни сведения за човек, преживял триста години, както и ред други факти, които не се подчиняват на обикновената логика. А и кой може да каже, че репликата на монаха: „Те даряват на книгите дълъг живот“ е пълна глупост?

— Покажете ни двата монумента! — помоли Селиверстов.

— Ето ги, извисяват се пред вас. Този — монахът посочи почти неузнаваемия от тази гледна точка латиноамерикански монумент — се нарича Гомпо-Панг. А ей там е другият. Прилича на полирана правоъгълна скала и се нарича Домът на щастливия камък.

Вгледах се още веднъж в добре познатия ми вече Гомпо-Панг и се учудих, че от този ракурс изглеждаше другояче — изображенията бяха скрити зад издатината, а формата му бе приела други очертания.

— Ех, че сложна конструкция има! — промърморих.

Равил вече снимаше с видеокамера, но когато насочи обектива към Дома на щастливия камък, неочаквано се отдръпна и прикри с длан очите си.

— Какво ти стана? — изплаших се аз.

— Някаква рязка болка прониза очите ми, щом погледнах към него — каза той. — Май утихва вече. Странна болка, сякаш ме сряза нож.

Съзерцавайте с любов Дома на щастливия камък

Прегледах очите на Равил и не открих нищо, освен леко почервеняване на конюнктивата.

— Странен е Домът на щастливия камък — тихо проговори монахът. — Понякога не разрешава да го гледаш. И запомнете! Не бива да се приближавате към него. Там действат особени сили.

— Които превръщат хората в старци — не се стърпях аз, припомняйки си разказите на ламите. Вече бях убеден, че сгъстеното време предизвиква подобен ефект.

— Някои се превръщат в старци, а други — не — незабележимо се усмихна монахът. — Зависи от човека. Едни намират в него велико щастие, други — смъртта си…

В този миг сякаш наяве усетих значимостта на човешките мисли и дори започнах да се страхувам някоя гадничка мисъл да не посети съзнанието ми. В Града на боговете всичко беше необичайно и изострено — тук човешката мисъл сякаш беше кацнала върху острието на нож и съвсем лесно можеше да се наклони в една или друга посока — към великото щастие или фаталния край.

— Какво означава велико щастие — да попаднеш в чудния свят на Шамбала?

— Не зная, още не съм чел — простодушно отвърна монахът. — Зная само, че върху една от стените на Каменния дом има голям квадратен отвор, прикрит от вътрешната страна с плоча. Както и няколко по-малки. Към тях обаче човек не бива да се приближава. Стори ли го, ще го застигне Божието наказание.

— Портата към Шамбала… — замечтано промълвих аз. — Ако знаехме заклинанието, тя би могла и да се отвори.

— Споменавали са ми за него. Но никой не може да го произнесе, докато Бог не му разреши. Бог дава тази възможност само на изключителни хора, за да влязат в Дома на щастливия камък и да видят с очите си какво е велико и вечно щастие.

След минута мълчание попитах:

— Били ли сте в Долината на смъртта?

— Не, не съм.

— Но навярно сте чувал за двата камъка, нали до тях протича съдът на съвестта на царя на смъртта Яма?

— Поназнайвам нещо, но слабо.

Монахът замълча, после вдигна ръка към Гомпо-Панг и Дома на щастливия камък и каза:

— Всеки поклонник свежда глава пред тях.

И отново замлъкна. След минута-две тихо произнесе:

— Има и трети монумент, пред който поклонниците задължително свеждат глава. Намира се на петнайсет километра от тук, в северна посока. Наричаме го пиковете Тшела Намсум.

— Пикове ли?

— Да, планински върхове. Те са два, абсолютно еднакви и плоски, свързани помежду си. И олицетворяват силата.

— Силата ли?

Монахът внезапно извади от джоба си парче хляб и започна да го размачква. Постепенно оформи пирамидка, а после и конус.

— Какво е това? — запита го Равил.

— Свещена форма — отвърна той.

Сбогувахме се. На изпроводяк монахът подхвърли след нас: — Съзерцавайте с любов Дома на щастливия камък.