Ернст Мулдашев
В обятията на Шамбала (7)

Кой е построил града на боговете

Керванът тръгна напред. Вървяхме в красив каньон. Липсата на „нашия“ як, който вечно ми закриваше гледката, изглежда зарадва всички. И само Сергей Анатолиевич изглеждаше леко обезпокоен.

Крачех бавно и се вглеждах внимателно в обкръжаващите ни скали. Не виждах обаче изображението на лицето. Явно вчера не бях запомнил съвсем точно местоположението му.

— Струва ми се, че трябва да е ей там… Не, не, може би там… — повтарях аз. — Да не би пък да ми се е сторило?

Най-сетне издадох победоносен вик:

— Ето го!

— Къде? — закова се на място Селиверстов.

— Виждаш ли поредицата от скални фигури. Едната половина на лицето е разрушена, но другата се е запазила. Поне изглежда сносно. Личат устата, носът, брадичката и едното око. Дори и едното ухо се вижда.

— А-а-а! — извика Селиверстов. — Видях го най-сетне! Преди гледах в другата посока. Наистина е впечатляващо! Лице на мъжествен човек, истински атлант! Това не е някакво съвременно хлапе с мека китка!

— Естествените пукнатини в камъка понякога образуват странни съчетания, които имитират очертанията на различни предмети — скептично отбеляза Рафаел Юсупов.

— На предмет — да. Но на лице — не! — възрази Селиверстов.

— И откъде сте толкова сигурен, Сергей Анатолиевич?

— Защото лицето изразява мъжественост и сила. Виждали ли сте предмет, който да изразява мъжественост и сила? Това лице е одухотворено от творческия порив на скулптор. Затова е белязано от духовност и всеки, който го гледа…

— Какво гледа?

— Него, разбира се! — възкликна Селиверстов, разглеждайки лицето на Рафаел Юсупов. — Искам да кажа, че човек не само разглежда, но и усеща скулптурата.

— Какво общо има обаче барелефът със съвременните момченца с меки китки? — Рафаел Юсупов изгледа накриво Селиверстов.

— Нищо, разбира се. С това сравнение се постарах да подчертая мъжествеността в израза на каменното лице.

— Половин лице — уточни Рафаел Юсупов.

— Каква е разликата!? Едната половина е разрушена, но втората запазва общото излъчване.

— Да, разбира се. Дори половин лице може да предаде мекостта на китката — язвително го парира Рафаел.

— Какво общо има пък това? Искам да кажа, че изображението на каменното лице…

— На половината лице…

— Добре, де… Изобразеното върху камъка половин лице е одухотворено. Ама престанете да ме прекъсвате! — не на шега се разсърди Селиверстов.

— Няма, няма.

— Исках да кажа — концентрира мислите си Селиверстов, — че мъжествеността на израза не е присъща за съвременния човек.

— Който се отличава с мека китка — язвително го захапа Рафаел Юсупов.

— Искам да кажа — Селиверстов го изгледа строго, — че изразът на лицето, издялано в Града на боговете, е съвсем различен от това на съвременния човек. И какъв е изводът, който можем да направим?

— Какъв?

— Върху скалата е лицето на човек от предходна цивилизация — успя най-сетне да формулира мисълта си Селиверстов.

Докато скицирах и слушах техния диалог, си мислех, че скалните пукнатини може би наистина случайно имитираха формата на човешко лице. Но напълно възможна беше и хипотезата върху скалите да са били издялани лица и фигури, а днес да е останало само това единствено лице, по-точно — половин лице. Вятърът и водата са си свършили работата. Така че имахме достатъчно основания да анализираме изобразеното върху скалата и в тази насока.

Според резултатите от хималайската експедиция от 1996 година, когато целенасочено реконструирахме външността на хора от предишни цивилизации, излизаше, че изобразеното лице принадлежи или на човек от нашата арийска раса, или на представител на атлантите. Познавах отлично чертите им, но разрешенията не ми позволяваха да конкретизирам отговора на поставения въпрос. Все пак твърдението на Селиверстов за задължителната мъжественост в израза на атлантите според мен не беше достатъчно обосновано.

„Жалко, много жалко“, негодувах вътре в душата си, тъй като бях убеден, че най-вероятно лицето принадлежи на някой от строителите на Града на боговете. Но за да отговорим на въпроса дали е атлант или ариец, трябваше да изградим доста на брой хипотези за датирането на градежа, за прилаганите строителни технологии и — най-важното — за предназначението на божествения град.

Още веднъж огледах тибетските скали, прибрах експедиционния дневник в сака и изкомандвах:

— Да тръгваме!

Монументът Гомпо-Панг

Настроението ни беше отлично. Кой знае защо, усещах, че скоро ще отговорим на горещия въпрос. Вървяхме с равномерна крачка. Зад завоя плавно, като на кино, изплува огромна, висока около 800 метра екзотична конструкция, която поразително се отличаваше не само от обикновените тибетски планини, но и от всичко, което вече бяхме видели до момента.

— Какво пък е това!? — не се стърпях аз.

— Прилича на латиноамериканска пирамида — каза Селиверстов.

Сравнението ми допадна, макар че не намирах прилика с мексиканските пирамиди, които съм посещавал. Екзотичността на монумента обаче изискваше той да бъде обозначен с някакво също толкова екзотично название. Та нали за руснака сами словосъчетанието Латинска Америка му намирисва на екзотика. Все още не знаех, че сме се изправили пред легендарния монумент Гомпо-Панг, пред който хората се покланяха, повтаряйки в молитвите си: „О, Велики Боже на времето, опрости ми греховете!“. Не знаех, че последвалият подробен анализ логично ще ни доведе до извода за наличието в човешкото тяло и на „тяло на времето“.

Отделих се от групата и по навик започнах да обикалям възвишенията, за да направя максимално обемен вариант на скицата. Докато рисувах, забелязах върху латиноамериканския монумент нещо като човешки фигури.

— Дайте бинокъла! — провикнах се аз.

Легнах, за по-удобно опрях бинокъла на камъка до мен и внимателно разгледах изображенията.

— Сякаш са четирима. Върху рамото на най-високия се вижда малко дете. Да не би да се размножават чрез пъпкуване? А ония двамата сякаш са седнали в позата на Буда, което е характерно и при феномена сомати. А това да не би да е летяща чиния? Близо до нея има четири кръга. А тази „примка“, изобразена в горната част на монумента? Отстрани, в западната част, има нещо като стълба. Отдолу сякаш е достроена стъпаловидна пирамида — мърморех си аз и скицирах. И си представях, че някога монументът е бил извънредно красив и е искрял в багри — сякаш върху пано е посочвал възловите моменти от формирането на живота.

Беше ми напълно ясно, че такава „художествена изработка“ може да е работа и на творчески настроения вятър, но все пак нямах правото да си позволя лукса да бъда скептичен.

Като учен бях длъжен да анализирам видяното, дори да допусна в разсъжденията си и доза фантазия. Още повече че е логично подобен грандиозен монумент да е покрит с древни фрески. С каква цел обаче са били изобразени?

Приседнах и се опитвах да накарам мозъчните си гънки да заработят по-ефективно.

Градът на боговете е бил построен от представители на четирите раси

Да допуснем, че хора от четирите основни човешки раси са участвали в градежа на Града на боговете, тъй като в Шамбала са се запазили Най-добрите от най-добрите. Беше напълно очевидно, че сред тях не са присъствали арийци, тоест ние.

Огледах гигантския латиноамерикански монумент и се убедих, че с никакви наши, дори и най-съвременни методи той не би могъл да бъде построен. А и отдавна обсъжданата от нас хипотеза, че арийската раса е била отново клонирана тук от „семето на ранни арийци“, загинали по време на Всемирния потоп, говореше в полза на твърдението, че Градът на боговете е бил построен съвместно от предишните човешки раси, запазили се в тайнствената Шамбала.

Най-вероятно той е бил изграден в края на цивилизацията на атлантите. Както пише Елена Блаватская, те са загинали основно преди 830 000 години, по времето на Всемирния потоп, предизвикан, както предполагаме, от изместването на земната ос с 6666 километра. Оттук следваше, че Градът на боговете е възникнал или преди потопа, когато е процъфтявала цивилизацията на атлантите, или скоро след него, когато най-добрите от тях са се спасили в Шамбала. Осъзнавах, разбира се, че връзката между построяването на Града на боговете и този период не е доказана, но тъй като той несъмнено е бил издигнат във връзка с нещо изключително, кое събитие можеше да има по-голямо значение за живота на Земята, освен изместването на оста на планетата и последвалия я апокалипсис.

В книгите на Елена Блаватская беше отбелязано, че е имало и малък потоп, предизвикан от кометата на Тифон преди около 13 000 години, но интуитивно усещах, че по-вероятната дата е свързана с Всемирния потоп, макар да не разполагах с доказателства. Все още не подозирах с каква цел е бил построен Градът на боговете. Ще мине доста време, докато ние, групата учени от Уфа, най-после ще намерим отговора и на този въпрос.

Общото дете на Шамбала

Крайната дясна фигура от четирите, изобразени върху латиноамериканския монумент, най-силно привличаше вниманието — от рамото й сякаш се подаваше малко дете. Разбира се, обяснението му чрез „пъпкуване“ не ме устройваше и ме изпълваше със скептицизъм. Ако се абстрахираме от качеството на изображението, бихме могли да предположим, че е показан процесът на размножаване при подобните на ангели хора чрез пъпкуване, за което пише Елена Блаватская. Но според нея и призракоподобните са се размножавали чрез пъпкуване и делене. При втората фигура — от дясно наляво (според предположенията — призракоподобен човек), нямаше обаче никакви признаци за пъпкуване или делене. При третата и четвъртата фигура (според предположенията — лемуриец и атлант) подобно тълкуване съвсем отпадаше, тъй като според Блаватская при тях вече е бил развит половият начин.

Защо обаче втората фигура, тоест призракоподобният човек, не носеше белега на „пъпкуването“, за разлика от ангелоподобния? Защо?

За миг почувствах дори умора от безкрайното повтаряне на това Защо, още повече че нямах никакви основания толкова подробно да разглеждам този въпрос. А и качеството на изображението на човешките фигури върху монумента предизвикваше вътрешен смут, който клонеше към облекчаващ ситуацията скептицизъм. От дълбините на душата ми обаче нещо ме тласкаше към вечното „Защо?“, сякаш там бе скрито разгадаването на предназначението на Града на боговете.

И тогава изневиделица ми хрумна идеята, че и четирите фигури са съпричастни към появата на единственото, общо за тях дете — малко ангелче, което се тълкува от ангелоподобния човек на Шамбала.

Общо дете на Шамбала!? Какво пък е това? Нова холографска или ангелоподобна форма на живот!?

Астаман Биндачарая и старшият човек бяха споменали за някакви нови ангели, свързани със свещения Кайлас. Максимално напрегнах ума си, но не открих никакви разумни аналогии. Да не би Шамбала да е създала тук нов ангел!?

В този миг все още не разбирах колко важна ще се окаже тази идея и как след време отново ще се появи, но вече на различно качествено ниво.

Хора от Царството на мъртвите също са строили Града на боговете

Отчаян от бъркотията в главата ми, аз се отказах да анализирам фигурите и се вгледах в двата силуета, седнали в позата на Буца. Очевидно тук беше изобразен феноменът сомати — самоконсервацията на човешкото тяло. Точно в тази поза хората, изпаднали в това състояние, запазват телата си в продължение на хиляди и милиони години, съставяйки по този начин Генофонда на човечеството. Спомних си разказите на ламите за Царството на мъртвите и си представих, че под нас лежи градът на мъртвите — неговата столица. Там най-добрите синове и дъщери на различни земни цивилизации пребивават в покой и външно наподобяват мъртви тела, но в царството кипи духовен живот, необременен от телесната обвивка.

Добре осъзнавах ролята на Генофонда на човечеството, тоест Царството на мъртвите. В случай на глобална катастрофа „мъртвите тела“ ще оживеят, ще излязат от състоянието на сомати и ще възродят телесния живот на планетата. Някъде дълбоко в душата ми се зараждаше мисълта, че Царството на мъртвите не е само „склад за човешки тела“, а особена форма на живот на земния човек, също толкова необходима за баланса на планетата, както и сакралният съюз на земния човек с подземната Шамбала.

Навярно и хората от Царството на мъртвите също са участвали в строителството. Защо иначе са изобразени върху монумента, където може би са представени… всички строители на Града на боговете.

Задуха студен вятър. Сложих си качулката и приседнах върху близкия камък. Мислите ми продължаваха да се реят в безпорядък, опитвайки се да налучкат вярната посока, която би прояснила загадъчната роля на каменните изображения. Как мъртвите са участвали в строежа на Града на боговете!? Как са го правили? Съживявали ли са телата си или са използвали само енергията на духа?

Тогава нямах никаква представа, че древните вавилонци са изобразявали света като съчетание от три съставни елемента — живот върху повърхността на Земята, живот в подземната Шамбала и живот в Царството на мъртвите. От книгите на Блаватская знаех, че в състояние на сомати освободеният човешки дух живее в отвъдното, но е свързан с привидно мъртвото тяло чрез „сребърна нишка“. Във фракталния свят на отвъдното той може да пътешества в различни пространствени измерения, като остава свързан със своето консервирано триизмерно тяло.

Ами ако освободеният от тялото дух е способен да се прехвърли в друго пространствено измерение и там, в неизвестния и призрачен за нас паралелен свят, мобилизира петия елемент — паралелния човек. А той, осъзнал енергийната мъдрост на любовта към Бога и в името да се помогне на нашия триизмерен свят, където се намира и неговото консервирано триизмерно тяло, задейства чудодейната енергия на петте елемента. Ненапразно Бонпо-лама твърдеше, че Градът на боговете е бил построен с тях. Хората от Царството на мъртвите са помогнали тази енергия да бъде мобилизирана, понеже само те знаят къде и в кой от паралелните светове съществуват кристалночисти хора, способни чрез искрената любов към Бога да я мобилизират, за да помогнат на нас — обременените със злоба, завист и алчност… Нима така е бил изграден Градът на боговете?

Изправих се, без да откъсвам очи от монумента, който нелепо бях нарекъл латиноамерикански. Усещах се глупав, безсилен и недорасъл пред величието на мирозданието, което не можех да проумея.

Петият елемент на паралелния свят

Силен порив на вятъра внезапно дръпна от ръцете ми експедиционния дневник. Хукнах да го гоня и щом отново го взех в ръцете си, усетих радост — най-обикновена, елементарна, триизмерна радост, подобна на онази, която изпитва котенце, уловило мишка. „Хайде да помисля още — казах си на глас. — Какво ли е това нещо, което наподобява летяща чиния? А и тези четири кръгчета до нея…“

Отлично разбирах, че разсъжденията ми ще приличат на „фантазиране по свободна тема“. На пръв поглед те изглеждаха недоказани, а аз самият не бях убеден дали изображенията не са дело на вятъра. Но кой може да забрани на даден човек да мисли, пък бил той и сравнително примитивен триизмерен индивид! Та нали Бог разкрива истината само на онези, които мислят и с цялата си душа призовават към овладяване на знанията.

Не ми харесваше, че върху скалата е изобразена летяща чиния. Честно казано, съмнявах се, че древните ще представят свой летателен апарат редом с изображения от такъв ранг като четирите основни човешки раси и Царството на мъртвите. И ние не бихме включили изображения на самолети, ако отразяваме епохални исторически събития. С тези четири кръгчета и елипсата, вътре в която имаше още две, сигурно е изобразено нещо значимо и величествено. Но какво?

И изведнъж, без каквото и да е напрягане, сред безпорядъка от мисли в главата ми изплува предположението, че по този начин е била показана енергията на петте елемента, с помощта на която, както пишеше в тибетските текстове, е бил построен Градът на боговете. Можеше да се допусне, че четирите кръгчета са четирите елемента — огън, вода, земя, и вятър, а петият елемент — човекът, е бил пренесен в нашия триизмерен свят от друго измерение с помощта на изкривено под формата на сфера пространство, за да мобилизира единната енергия на петте елемента. Тоест в нашия триизмерен цвят е бил прехвърлен човек от паралелен свят, способен да изиграе ролята на петия елемент.

Но защо вътре в овала беше нарисувано не едно кръгче — символ на петия елемент, а две? Не намерих друго обяснение, освен че чрез второто кръгче символично е изобразен човек от Царството на мъртвите, без чиято намеса петият елемент не би могъл да бъде мобилизиран за нуждите на нашия триизмерен свят.

Стоях под силните пориви на студения вятър и усещах как в мен се надига ропотът на негодуванието, че зная толкова малко и съм принуден да разсъждавам прекалено умозрително. А и неприятният ми навик непрекъснато и винаги да правя аналогии и изводи…

Тогава все още слабо разбирах, че родените от интуицията или логиката изводи и умозаключения имат свойството да се натрупват, както и реалните факти, постепенно да се подреждат в стройни линии, да се пресяват през ситото на научния анализ и неочаквано да подтикват човека към дадено важно заключение. Като учен, който не се страхува от оскърбителното презрение на маститите академици, се хвърляш да проверяваш експериментално тези факти и като получиш положителен резултат, изведнъж осъзнаваш, че съществува свят на мислите. Като изследовател нямаш правото да отхвърляш първосигнално нито една мисъл, дори и най-фантастичната. Кипежът на мислите в твоята глава е породен не само от желанието да се изявиш и благодарение на това да заемеш по-високо положение в човешкото общество. Той е свързан с факта, че чрез познатия и същевременно тайнствен свят на мислите сме съединени с други варианти на разумен живот — Шамбала, Царството на мъртвите, паралелните светове, за мисловните способности, на които знае само онзи, чийто ум е невъобразимо мощен. Онзи, който е създал и нас, и тях…

Отново приседнах върху студения камък и си представих, че енергията на петте елемента сигурно се е изстрелвала като прозрачен лъч от очите на петия елемент — човека от паралелния свят. Той е пристигнал, за да ни съдейства в създаването на нещо грандиозно, чиято роля още не разбирах.

Върху монумента над кръгчетата и елипсата ясно личеше някаква огромна примка. Опитах се да разбера дали е изображение или естествено сливане на пролуките в скалата, но не успях. Махнах с ръка — не ми достигаха нито знания, нито умствени способности.

Стълбата към небето

Обърнах внимание на момчетата върху подобието на стълба, която се спускаше от западната страна на латиноамериканския монумент.

— Интересно, какво ли би могла да означава?

— Това е стълба към небето! — без сянка на съмнение отговори Селиверстов.

— Стълба към какво? — реши да уточни Рафаел Юсупов.

— Към небето.

— А какво има там?

— Ами небе! Какво друго? В много легенди и митове се споменава за подобна стълба — започна да обяснява Селиверстов. — По нея човек може да се изкачи и да види небесния живот.

— Искаш да кажеш — намръщи се Рафаел Юсупов, — че ние сега виждаме истинска стълба към небето? И според теб как може да се изкачи човек? Та тя е почти вертикална! А и до нея има почти половин километър!

— Само хора, които умеят да левитират, тоест са способни да издигат своите тела над повърхността на земята, могат да стигнат до нея. Вие например, Рафаел Гаязович, няма да стигнете, защото левитацията е нещо недостъпно за вас. Твърде приземен човек сте.

— Искаш да кажеш…

— Че никога няма да се откъснете от земната повърхност, защото сте прекалено повърхностен.

— Аз ли съм приземен и повърхностен!?

— Без съмнение — отвърна Селиверстов. — Нали не можете да се издигнете във въздуха?

— Къде да се издигна?

— Не къде, а над какво. Простете, но приземените хора не могат да се издигат във въздуха, камо ли да стигнат до стълбата към небето.

— А ти да не би да можеш?

— Аз ли? Разбира се, че мога! — Селиверстов гордо се изпъчи пред Юсупов.

— Как така?

— Моят дух може да се издигне и да долети до стълбата, докато тленното ми тяло ще остане на земята и ще чака духът да се върне обратно в него. Аз мога да левитирам мислено, а приземените хора не могат, защото под летене разбират само левитация на тялото.

— И колко често левитираш? — подсмихна се Рафаел Юсупов.

— Как? Тялом или духом? — погледна го Селиверстов.

— И в двата варианта.

— Духом левитирам, когато ме посещават възвишени мисли, а тялом не умея.

— Ясно — разсмя се Рафаел. — Голямо тяло като твоето трудно би могло да левитира. По-лесно е да изяде сто пелмени наведнъж!

— Работата не е в пелмените, а в душевната сила. Ако е силен, духът повдига всяко тяло.

— Но не и твоето.

— Ей, вие двамата! Ако все пак успеете да се издигнете и да стигнете до стълбата към небето, къде бихте се озовали, като се изкачите по нея? — лукаво ги попита Равил.

— Без съмнение ще попаднем в паралелен свят — отговори Селиверстов. — Според мен стълбата е мястото, откъдето се влиза в тях. Само умеещите да левитират влизат в паралелните светове.

Прибрах моливите, компаса и бинокъла в сака и заявих, че е време да тръгваме. Поехме в редичка по маршрута. Отзад се чу:

— Не левитираме, а набиваме крак. Вървях и мислех за видяното. Изведнъж разбрах, че изображението на човешкото лице най-вероятно принадлежи на атлант, понеже върху монумента личаха фигурите на представители на четирите основни човешки раси, а както се знае, атлантите са четвъртата раса.

Пътечката ни изведе при малък манастир, разположен на стръмен склон. Огледах се във всички посоки, за да не пропусна нещо интересно, но неочаквано се спънах, паднах като подсечен и си ударих носа. Момчетата на мига ми помогнаха да се изправя, опипаха носа ми, който бързо се подуваше, и започнаха да се шегуват, че сега вече изглеждам сурово и екзотично.

„Интересно, какво ли е лицето на Четящия човек?“, помислих си аз.