Ернст Мулдашев
В обятията на Шамбала (6)

Малкият Кайлас и съкровищницата на камъка Шантамани

Интуицията ми подсказваше, че тази красива заснежена пирамида откъм западния склон на Големия Кайлас е може би загадъчният Малък Кайлас и че в него е скрита една от най-големите тайни на древността. Ненапразно Тату спомена, че по своята значимост той не отстъпва на Големия. Сравнително малката пирамида сякаш ми казваше: „Аз съм чудо!“

Пирамида върху три стълба

Най-сетне намерихме място, откъдето Малкият Кайлас се виждаше по-добре. По своите размери наподобяваше 15–17 етажна сграда. Беше разположен върху основа, състояща се от три долепени каменни стълбове. От тази позиция се виждаше само част от основата, но докато оглеждахме дъното на урвата, заедно с Равил определихме, че височината на въпросните стълбове е не по-малка от 600–800 метра.

До бялата, блестяща от сняг пирамида на Малкия Кайлас, можеше да се стигне само по въздуха или… по извънредно стръмния склон от върха на Големия Кайлас. Изкачването на Големия Кайлас обаче се смята за светотатство. Човек, опитал се да извърши подобно деяние, не само е обречен на гибел, но получава и най-жестоко наказание на онзи свят. Затова и тибетеца Гелу често повтаряше, че „на върха на Кайлас могат да седят само боговете.“

Изобщо не се съмнявах в пирамидалната форма на Малкия Кайлас, въпреки че беше покрит със сняг. Беше ми ясно, че няма как да е естествено изсечена скала и представлява изкуствено пирамидално съоръжение.

В такъв случай обаче възникваше въпросът как е била издигната на толкова недостъпно място. Обичайните твърдения, че пирамидите са били построени от роби, които не са познавали колелото, битуващи сред египтолозите, тук очевидно бяха неприложими.

Кой би могъл да се изкачи на площадката, където се издигаше пирамидата на Малкия Кайлас? Да не говорим, че изобщо не би могъл да довлече дотам каменни блокове. Най-вероятно тя е била специално изградена, за да е напълно непревземаема.

Завладян от тези мисли, аз се прехвърлих на съседното възвишение, за да разгледам от друга гледна точка Малкия Кайлас. Съвсем неочаквано отново видях куличката.

— Равил, ела насам! И вземи видеокамерата със статива.

Заснехме я на фона на Малкия Кайлас, макар да се смрачаваше и естествено не можехме да се надяваме на качествена снимка. Все пак ми се искаше да разполагам със снимка на куличката заедно с Малкия Кайлас, пък била тя и лоша. Кой знае защо имах усещането, че от куличката някой наблюдава Малкия Кайлас от… подземния свят. Вероятно неговата роля наистина беше прекалено значима!

Езотеричните науки и източните религии твърдяха в един глас, че подземният свят съществува, населен със свръх съвършени хора, които ни наблюдават, но ни влияят само в особени ситуации, като въздействат преди всичко върху нашите мисли. Те сякаш ни ръководят, но не ни управляват, и свято се придържат към божествения постулат, според който по своята същност човекът е саморазвиващ се индивид.

Как обаче ни наблюдават от дълбините на подземията?

Как влияят върху хода и характера на нашите мисли в преломни исторически периоди?

С какви механизми осъществяват наблюдението?

Напълно ясно осъзнавах, че в този град, разположен почти под небесата и съставен от пирамиди и други странни конструкции, трябва да се мисли нетрадиционно. Пред мен беше оживяла една приказка — приказка, която ламите са предавали на хората, без самите те да подозират колко дълбока е по своята същност.

— Шефе, да тръгваме. Съвсем се стъмни — прекъсна мислите ми Равил.

— Сега, сега… Събери нещата.

Камъкът Шантамани

Мислите ми се въртяха в лудешки ритъм. И изведнъж в дълбините на мозъка ми нещо прещрака.

— Малкият Кайлас съхранява легендарния камък Шантамани — заявих уверено аз.

На път към лагера размишлявах защо древните са оставили на толкова недостъпно място, при това специално изградено, именно свещения камък Шантамани. Спомних си как ламите са разказвали на Николай Рьорих, че камъкът е бил докаран на Земята от крилатия кон Лунг-Та и поставен върху купола на Шамбала. Според тях в определени периоди той свети и то толкова ярко, че лъчите се виждат от стотици километри. Нямах никакво основание да отричам, че величественият Кайлас не е куполът на Шамбала. Всички проучени легенди твърдяха същото.

А и нали неотдавна немските поклонници бяха видели сияние. Нима е светел Малкият Кайлас? Нима пристигането на нашата експедиция е съвпаднало с някакъв особен период, обозначен с „разпалването“ на камъка Шантамани? Но в такъв случай снегът върху Малкия Кайлас би трябвало да се разтопи. Ами ако процесът протича без топлинен ефект? Може би става дума за особена енергия, непозната за съвременната наука. За какво обаче е необходимо сиянието? Не знаех, а и едва ли някога щях да узная.

Натрапчивите въпроси продължаваха да ме преследват. Нима камъкът Шантамани има пирамидална форма и размерите му съответстват на Малкия Кайлас? Какво ли ще се случи, ако се махне снегът от пирамидата? Нима ще се открие легендарният камък? И какъв ли е на цвят? От какъв материал е? Каква сила е заключена в него? Как се проявява тя и върху какво влияе? Наистина ли от куличката някой постоянно го наблюдава? Защо е бил донесен на Земята?

Поспрях и разтърсих глава, за да се освободя от поредицата въпроси, които все повече ме объркваха. Макар че какво толкова учудващо имаше, след като беше ясно, че в реалния свят безспорно съществува нещо, което е неподвластно на ума ни и е трудно за осъзнаване като самия Град на боговете, в района, на който се намирахме. С вътрешното си чувство усещах, че камъкът Шантамани е може би онзи механизъм, чрез който многоликите хора от подземната Шамбала четат нашите мисли и ни въздействат през определени важни исторически периоди.

— Равил! Наближава краят на 1999 година! Скоро ще встъпим в третото хилядолетие. А Кайлас е излъчвал светлина наскоро… — промълвих аз, задъхвайки се от бързото ходене на височина 5000 метра.

— Тук се крие някаква зависимост…

— И на мен така ми се струва.

Съвсем се беше стъмнило. От време на време палех фенерчето, за да поглеждам компаса. Според изчисленията трябваше вече да сме в лагера.

— Нали Селиверстов обеща да свети! Къде е той, дявол да те вземе!? — гневно произнесох аз.

— Шефе, отпред нещо сякаш изпръхтя. Да не би да е якът? Може би Сергей е започнал да товари багажа… — прозвуча зад мен недоволният глас на Равил.

— Къде по-точно?

— Ей там — Равил махна с ръка.

Нанесох поправките в изчисленията си и наново потеглихме. Изведнъж отпред съвсем ясно чухме тропот и пръхтене.

— Това е якът — въздъхнах облекчено. — Изглежда се е отдалечил от лагера? Хайде да викаме.

— Ехо-о-о… — гласовете ни се разнесоха по тибетските клисури, нарушавайки спокойствието в Града на боговете.

— Ехо-о-о — отговори ни познатият гърлен глас на Селиверстов. Щом се приближихме към лагера, раздразнено попитах:

— Защо не светихте!?

— Как да не сме светили! Да не би да сме малоумни! — възмути се Селиверстов.

— Не се виждаше нищо!

— Как така не се е виждало? — смутено промърмори Селиверстов, като се показа зад яка.

— А вие виждахте ли нашето фенерче?

— Не.

— Странно, ние постоянно давахме светлинни сигнали? — изумих се аз.

— Нямаше никаква светлина! През цялото време мръзнех отвън.

— Странно, много странно. Добре поне, че не ни нападнаха диви псета!

В палатката гореше газовият котлон. Сергей и Рафаел ни сипаха по чаша разреден спирт и ни приготвиха гореща супа от китайските пакетчета.

— Вкусно ли е? — попита Рафаел.

— Не много — избоботи Равил.

— Видяхте ли интересни неща? — смени темата Селиверстов.

— Да! — отговорих с една дума.

Върху спалния чувал до газовия котлон дремеше нашият водач. Приседнах до него и внимателно, за да не го залея със супата, докоснах рамото му.

— Тату! Извини ме, моля те! Онази малка пирамида върху трите стълба откъм западния склон на Кайлас… според теб тя ли е Малкият Кайлас?

— Коя-коя!? — трепна той.

— Равил, покажи я на видеокамерата!

Няколко минути двамата преглеждаха заснетите видео материали върху дисплея на камерата.

— Да! Това е Малкият Кайлас! — уверено заяви накрая Тату.

— Кажи, винаги ли е покрит със сняг? — попитах го аз. — Странното е, че се намира на онова надморско ниво, където снегът се е задържал тук-там, а той самият е покрит с плътен слой, както е на по-високите места.

— Малкият Кайлас винаги е покрит със сняг — с достойнство потвърди Тату. — Дори когато се случват горещи лета и на Големия Кайлас остава малко сняг, там никога не се топи. Наоколо се чернеят камъни, а върху него — снежна шапка.

— И защо? Да не би да се самоохлажда?

— Не знам.

— Тату, чувал ли си за камъка Шантамани? — нарочно се вторачих в него.

— Да… и какво от това? — смръщи се той.

— Малкият Кайлас не е ли легендарният камък Шантамани? Или… може би камъкът е скрит вътре в пирамидата?

— Аз съм обикновен човек. Не ми е разрешено да зная — сведе очи Тату. — Но съм сигурен, че по своята значимост Малкият Кайлас не отстъпва на Големия.

— Вероятно е свързан с Шамбала — промърморих си аз.

В онзи миг все още не знаех, че скоро нашите разсъждения ще стигнат до идеята, че вътре в Малкия Кайлас наистина се крие основната програма за живота на земята, осъществена… в Града на боговете.

Сутринта ни посрещна с безоблачен студ. Снимахме се на фона на Кайлас с руското знаме. След като приключихме с товаренето на багажа, събрах групата:

— Вчера ми се стори, че върху една от скалите видях изображение на човешко лице. Моля ви, оглеждайте се по-внимателно.