Ернст Мулдашев
В обятията на Шамбала (22)

На път за вкъщи

Събрахме си нещата и ги натоварихме в колата. Сергей Анатолиевич Селиверстов се забави край яка.

— Толкова се привързах към него, шефе, че ми е трудно да тръгна!

Животното триеше с муцуната си хлътналия му корем.

— Е, добре, стига сантименталности! Потегляме!

Качихме се в джипа и поехме по обратния път. Лан-Вин-Е беше много доволен — прибираше се вкъщи. Тату тъгуваше. Равил често и неуместно се смееше. Сергей, елегантно поглаждайки слепоочието си, гледаше непрекъснато към небето. А мен ме болеше стомахът, но не много силно.

Кайлас беше забулен в облаци. Не се виждаше. А толкова ми се искаше да му махна с ръка.

— Тату! Лан-Вин-Е! Хайде да отидем до подножието на планината, откъдето започва Градът на боговете. Ще заобиколим с около двайсет километра, но какво от това! — предложих аз.

Всички се съгласиха.

Стигнахме до подножието на планината и спряхме. „Като по поръчка“ падна мъгла и ни обгърна с бяла пелена.

Излязох от колата и тръгнах към планината. Равил пое след мен. По някое време коленичих и прокарах длан по каменистата повърхност. Тя ми се стори много-много близка. Погледнах нагоре и видях само бялата мъгла. След това сведох глава, сведох я пред Града на боговете. Равил ме е фотографирал точно тъй… в мъглата… с наведена глава.

Качихме се отново в колата и потеглихме. Моторът бучеше равномерно. Затворих очи и се унесох в дрямка. Не обръщах внимание на тъпата болка в стомаха.

— Ур-р-ур-р-ур-р — бучеше моторът.

А се спеше толкова сладко-сладко. Рамото на Сергей беше уютно, макар и твърдо. То сякаш обгръщаше главата ми от всички страни и ме приспиваше. И изведнъж сред грохота на мотора като че ли различих някакви звуци. Те се усилваха и скоро се превърнаха в мелодия, сякаш пееше Сергей.

Нани-нани-на, всички хора спят през нощта. Нани-нани-на, утре ще бъде ден отново. През деня се уморихме много, да кажем на всички: „Лека нощ“. Затваряй очички, нани-нани-на…

Навярно в съня си съм хлипал и дори съм подмокрил рамото на Сергей. Но аз спях, сладко спях, спях с чувството за изпълнен дълг, който, разбира се, си бях измислил сам. Без да зная защо, бях си измислил именно този мой дълг тук, в Тибет.

Насън си спомних една своя особеност — да заспивам, където ми падне. Присъни ми се примата от Уфимския драматичен театър — актрисата Тансулпан Бабичева, която веднъж ме покани на премиера, където играеше главната роля. Аз, разбира се, веднага заспах в креслото, похърквайки сладко. Спектакълът свърши и аз, свеж като краставичка, разпалено изразих възторга си играта й.

— О, колко противно ми беше, докато ти къртеше в креслото — каза ми тя тогава.

Но сега аз спях не „където ми падне“, а най-легално, опрян на рамото на Сергей. По-нататък в съня ми се прокрадна един индийски етюд от моето минало. През 1996 г. с Венер Гафаров и Сергей Селиверстов направихме хирургическа обиколка в няколко индийски градове, като я съчетахме с началото на нашата първа хималайска експедиция. Изнасяхме лекции пред местните очни лекари и правехме показни операции. Лекциите обаче винаги се съпровождаха от пищна церемония по моето представяне — настаняваха ме на отделен стол, задължително ме украсяваха с венец от силно ухаещи жълти цветя и на смесица от английски и хинди около 40 минути говореха за мен такива думи, че дори от откъслечните английски фрази можеше да се разбере, че неговото посещение (тоест моето) в този град трябва да се приема най-малкото като „светъл лъч в тъмното царство“. Такива са индийските традиции.

Докато слушах захаросаните речи, аз се чувствах, разбира се, като пълен идиот. А да се чувстваш твърде дълго идиот, повярвайте ми, е трудно! Затова волю-неволю заспивах, но продължавах да „облагородявам“ със своя важен вид индийската общественост. В редките моменти, когато отварях очи и поглеждах към залата, забелязвах своите приятели Венер и Сергей, които с всички сили се опитваха да ми внушат, че не бива да спя и широко отваряха очите си, като понякога си помагаха с пръсти. Аз им кимах, изразявайки своето съгласие, но лицата им с широко отворените очи отново се размиваха в мъглата и се появяваха пак в същия вид, но вече насън.

А когато процедурата по представянето ми завършваше, неизвестно как веднага вирвах глава и създавах впечатлението, че у нас, в Русия, точно така е прието да слушаш. Въздишка на облекчение озаряваше лицата на Венер и Сергей.

Застанал на трибуната (с венеца, разбира се!) с микрофон в ръка, вече окончателно се пробуждах и без да бъркам английската реч с руската, бойко произнасях: „Ladies and gentlemens! Dear colleagues!“. Винаги съм завиждал на моя приятел Рафик Талгатович Нагматулин (доктор на медицинските науки, професор, заместник-директор в нашия център), който притежава способността да не заспива в президиума. Той може да бодърства с часове, без да се нуждае от фалшиви очила, на които са нарисувани широко отворени очи.

Рамото на Сергей ми се стори не съвсем удобно. В полудрямката започнах да се намествам и най-сетне намерих по-удобно — върху гърдите му.

— Ох — въздъхнах със задоволство.

А колата се движеше напред, тананикайки приспивната песничка на пътя. По-късно в ръмженето се появиха басови нотки и в ушите ми зазвуча прекрасен валс от следвоенните години:

В градската градина свири духовата музика, и на танцовата площадка няма свободни места…

В съня си видях московския парк „Соколники“, през който преди години се връщах от някаква изложба. Помня, че тогава долових музиката на духовия оркестър, изпълняващ „В городском саду“. И направо през зелената площ се насочих към него. Малко след това стигнах до заградената с мрежа танцова площадка, на която свиреше духовият оркестър, чиито оркестранти бяха само белокоси старци. Но те свиреха с такова вдъхновение, а вятърът разрошваше побелелите им коси.

На дансинга танцуваше само една двойка: старичък полковник в униформа въртеше старица в старомодна рокля и обувки с износени дебели токове.

Стоях и гледах.

Представях си войната, която са преживели нашите бащи и ми се стори, че те дори са воювали тържествено, защото думата родина винаги звучи тържествено. А този полковник, който не беше загубил осанката си на военен, така въртеше своето някогашно момиче, така го въртеше…

Прониза ме чувството за най-дълбока несправедливост, че хората стареят. Но разбирах, че Бог е решил да направи така. Нали злите хора, които са толкова много, нямат право да живеят твърде дълго и трябва да се пречистят на онзи свят. Само че те увличат в бездната на смъртта и другите — добрите, които — също както и злите — трябва да побелеят и да си спомнят онези години, когато е тържествувала младата любов. За да почувстват изведнъж в новия си живот, изправяйки се пред друг човек с различен облик, че той с нещо им е скъп и близък, без да разбират, че това е тяхната любов… любовта от онзи живот.

Стоях, несъзнателно стиснал телената мрежа на оградата. А валсът все още въртеше и въртеше прекрасната побеляла двойка.

„Смъртта не е страшна, страшна е раздялата! Колкото по-дълго живеят хората или колкото по-дълго дружат, толкова по-близки и скъпи си стават. Старите приятели не се сменят“, въртеше се в главата ми. Помня, че тогава пред погледа ми преминаха образите на моите стари приятели, с които животът ме беше разделил — някаква топла и добра енергия обгръщаше всеки от тях.

Почувствах, че се смъквам от гърдите на Селиверстов.

— Спи! Спи! — каза той.

Много ми се спеше, много. Разбирах, че сънят е естествена защитна реакция, появила се след стреса, който преживяхме в Града на боговете, където животът и смъртта са слети в едно.

Усещах, че съм жив, тъй като парещата болка в стомаха не стихваше. Сигурно съм се изцапал там, на „мястото“, където трябва да си друг… по-чист… значително по-чист!

Разбирах, че с болката от мен излиза цялата мръсотия на баналния живот, с която толкова сме свикнали и която смятаме за нормална. А толкова исках да видя искрящите очи на всички хора. Но знаех, че човешките очи искрят много рядко… засега.

Болката се усили. Помолих да спрат колата и слязох.

Отдалечих се на няколко метра по пясъчния хълм и застанах полуизправен. Безнадеждно си помислих: „Къде да отида! Трябва да търпя! Затова пък мръсотията ще излезе с болката! Ако хората не боледуваха, съвсем биха се самозабравили. В свръх помийна яма щяхме да живеем! Нека да е жестоко, но хората трябва да боледуват, да понасят болка, защото тя е отзвук от мръсотията, от която се освобождава душата. И нека да боли. Да, нека боли — колкото по-силно, толкова по-чист ще станеш!“

От тези мисли сякаш ми стана по-леко. Изведнъж трепнах — ами ако съвсем силно ме „пречистят“, как ще живея в нашия свят?

И си казах: „Оптимистите решават всичко в този живот. А вечно недоволните песимисти, които красиво поклащат глави, наслаждавайки се на отрицателните страни в живота, те само дърпат обществото надолу, като се примиряват с мръсотията. Човек не бива да мърмори! И независимо от всичко, макар и за миг, трябва да съумее да се отрече от «мръсния живот», да погледне света с детски очи и да види например в същия човек, в когото съзира потенциален предател, светъл и чист човек, дори и ако това не е така. Наслаждението от мръсните закони само те въвлича в мръсотията!

А оптимистите, тези нелепи оптимисти, критикувани и поучавани от всезнайковците-песимисти, но имащи смелостта по детски розово да гледат на живота, решават всичко в него, защото го виждат в бъдещето, розовото бъдеще, по-доброто бъдеще, прекрасното бъдеще — онова бъдеще, което е нарисувал за всички нас Бог — най-великият оптимист. Без този божествен оптимизъм нямаше да ни има и нас — хората. Именно историческите песимисти ни завлякоха в бездната на световните катастрофи и потопи, защото те се ровеха, разсъдливо се ровеха в «мръсното бельо». А бельото винаги трябва да бъде изпрано и чисто като… детските очи.

Колко оптимизъм са притежавали хората от Шамбала, за да построят Града на боговете и отново да пресъздадат човечеството. Само розовите мисли са им помагали да вършат велики дела и да ги правят не заради себе си, а заради нас — неразумните, така че на планетата Земя човешки глас да произнесе думите: «Обичам ви!»“

Върнах се при колата. Отново потеглихме. Планините и хълмовете на Вечния континент плуваха покрай нас.

Болката ми се поуспокои. Най-неочаквано установих, че съм доволен. От това, че на нас, обикновените руски мъже, ни се удаде да прекараме известно време в призрачните и прекрасни обятия на Шамбала. Че успяхме да видим невероятния и необикновен град! Още не знаех, че разгадаването на предназначението му ще се проточи през годините, но вече усещах, че загадката е грандиозна.

От време на време заспивах и намествах главата си — ту на рамото, ту на гърдите на Сергей Селиверстов. Неговите биополета намаляваха болката — хубавите и добри биополета на моя приятел. Сергей Анатолиевич понякога пъшкаше, като се стараеше да не мърда, за да не ме събуди, а ако се налагаше да се обърне, правеше го тихо и уютно. Понякога отпиваше от плоското шише, но не издаваше традиционните възклицания „О-ох! Добре ми дойде!“ и нито веднъж не капна от живителната напитка върху плешивата ми глава. Само звуците „хрус-хрус“ издаваха, че Сергей Анатолиевич си хапва сухар.

Още веднъж наместих главата си върху триизмерното рамо на Сергей и изведнъж почувствах, че ние, триизмерните хора, не уважаващи кой знае колко самите себе си; все пак ще променим нашия скучен и мрачен свят и ще го направим такъв, че и в него, в този захвърлен на ниските нива свят, някога да се появят чудеса — онези невероятни чудеса, най-голямото от които е чистата душа. И тогава (кой знае!?), може би и в нашия, вече не враждебен, а весел свят, ще засияе чудодейната сила на петте елемента — силата, която е създала нас самите като съставна част от Вселената.

— Хрус-хрус-хрус! — Сергей звучно похапваше сухар.

Присъниха ми се Главното огледало на времето и Огледалото на царя на смъртта Яма. И аз, някак си просто и лесно осъзнах, че чудесата ще настъпят тогава, когато човечеството опознае законите на времето и започне да припознава всеки човек като човек-време или човек-мисъл, както и да се доверява повече на чувствата, които са изпратени от Бога, за да инспектират мислите. И тогава, когато чувствата започнат да преобладават в нашия свят, ще настъпят времената на матриархата (тъй като жените са по-склонни към чувства!). Жените вече ще ухажват мъжете. Между другото, подобни симптоми като че ли са налице!

В онзи момент, докато пътувахме, още не знаех, че скоро ще направя първата в света трансплантация на очи, в основата на която ще залегнат, нека да са призрачните, нека да са хипотетичните и недоказуеми закони на времето (а именно бързото срастване на кръвоносните съдове), които толкова трудно ще обясня на колегите си. Те ми бяха подсказани от Огледалото на царя на смъртта Яма — мислещото огледало на времето.

— Хр-р-р-ус! — прозвуча в главата ми.

„На твърд сухар е налетял!“ — помислих си аз.

А ние пътувахме и пътувахме. И само понякога, събуждайки се от непоносимата болка, спирах колата и излизах навън — идваше ми да вия от болка.

А веднъж се облегнах на рамото на стоящия до мен Сергей и на висок глас заплаках.

— Боли ме, Сергей! Много ме боли! — задавих се в сълзите си.

Минаваше ден след ден. Ние пътувахме и пътувахме. А стомахът ме болеше и мръсотията излизаше от мен.

Понякога отварях очи, гледах през прозореца и виждах ту каменните надписи по склоновете, напомнящи за великите заклинания, ту правилните кръгове — свидетелствата на Шамбала, ту ступите — символи на пирамидите в Града на боговете. С болка в душата разбирах, че мисията на тибетците вече е изпълнена.

Скоро стигнахме до онова място, където платото започваше да се снижава. Дойде времето да се простим с Тибет.

Ние високопарно се прегръщахме, а на душата ни беше тъжно, защото не искахме да се разделяме с Тибет — люлката на човечеството.

Аз, разбира се, се усмихвах. А стомахът ме болеше, болеше, болеше… Но щом седнех в колата, веднага заспивах, без да обръщам внимание на болката. Включваше се защитната реакция на организма след преживяния стрес.

„Наистина ли се предадох, наистина ли остарях?“, помислих си. Спомних си за моя приятел, вече бившия президент на японската фирма „Ничиборен“ — Кондо-сан. Той говореше прекрасен руски, но понякога бъркаше отделни думи.

С него вървяхме веднъж по Манежния площад в Москва, порядъчно пийнали. Разбира се, говорехме за живота. Весело си говорехме. Помня, че го разпитвах как в Япония мъжете ухажват жените, като го помолих да наблегне на своя личен опит.

— Ти какво, Мулдашев-сан? — ококори се Кондо-сан. — Аз вече… вече съм остарял.

— Какво? — попитах аз.

— Вече съм остарял — повтори той, като сбърка „остарял“ с „поостарял“.

Помня, че ми стана мъчно. Ето и сега ми се струва, че аз вероятно също съм „остарял“, но кой знае…

Скоро се появиха населени места, в които спирахме, за да хапнем. Наблюдавах как Рафаел Юсупов пие чай, оценявайки с целия си вид качеството на напитката. Любувах се как Равил Мирхайдаров простодушно „смучи“ от гърлото на бутилката бира. Внимателно следях Сергей Селиверстов, който изпиваше всяка напитка на една-две глътки и веднага започваше да пише върху коленете си, опитвайки се вероятно да навакса пропуснатото в личния си дневник.

На границата с Непал спряхме и чакахме дълго. Започнахме да се притесняваме, че китайците няма да ни пуснат в Непал, откъдето ни предстоеше да излетим за Русия. Но скоро се появиха Лан-Вин-Е и Тату и ни предложиха да пийнем. Китайската водка беше ужасна и невероятно ароматна — струваше ми се, че миризмата й се е просмукала в нас.

И в този момент Лан-Вин-Е, вече пиян, запя на руски „Выходила на берег Катюша…“ И започна да си спомня годините, прекарани в Московския държавен университет, почти без акцент произнасяйки руските думи.

Ние всички се усмихвахме приветливо.

Когато пресякохме границата с Непал и автобусът ни докара до равнината, Селиверстов въздъхна:

— Ох! Колко е гъст въздухът! Ако си поема дълбоко въздух, може да ми се пръснат дробовете. Това не ви е Вечният континент!

В столицата на Непал беше горещо и влажно. Ходехме по шорти и понякога поглеждахме своите кльощави и натъртени крака. Стомахът ми с всеки изминал ден ме болеше все по-слабо. А аз гледах цивилизацията със съвсем други, малко чужди очи.

Приблизително на 2 часа се раздаваше нечий глас, най-често на Рафаел Гаязович Юсупов:

— Е, момчета, да похапнем, а!?

И ние отново отивахме в някое евтино ресторантче, за да хапнем. Докато поглъщах храната, с удоволствие наблюдавах лицата на момчетата. Не, те не просто се радваха на изобилието на храна — радваха се, че са успели да издържат тежките и, бих казал, смъртоносни изпитания, и да видят легендарния Град на боговете или Града на живота. Както и да разберат твърде много неща в този живот. А Лицето на Рафаел Юсупов просто сияеше.

Скоро самолетът ни кацна в Москва.

На летище Шереметиево-2 Сергей Селиверстов се просълзи, коленичи и целуна гранитния под:

— Земя! Руска земя!

На изхода видяхме нашите приятели, дошли да ни посрещнат: Ирина Казмина, Татяна Драпеко и Юрий Василиев. Прегърнахме се, качихме се в колата, пристигнахме в дома на Ирина Казмина и празнувахме, празнувахме, празнувахме.

Аз се опитвах да разказвам нещо, но все не се получаваше — тук всичко ми изглеждаше някак си чуждо. И само топлите очи на приятелите ме връщаха към живота. Колкото и странно да е, все още бях там, в Града на боговете.

След това самолетът ни докара в родната Уфа.

Пак ни посрещнаха, подадоха ни по чаша водка и ние вдигнахме невъобразим шум, дрънкайки глупости. За Града на боговете говорихме малко — темата беше твърде свята.

Колата спря пред входа на моя дом. Вкъщи ме чакаше жена ми — Татяна.

Излизайки от колата, спрях за миг. Спомних си, че Таня се беше научила да спи два пъти дневно. Тя имаше прекрасна нервна система, никога не страдаше от безсъние. След като се прибереше от работа около седем вечерта, пиеше чай и лягаше да спи до 11–12, след което ставаше и приготвяше вечеря, защото знаеше, че нейното момче е работяга и ще се прибере към три през нощта (тъй като той, за съжаление, е сова) и ще поиска да хапне. А на този обречен работяга няма да му бъде вкусно да сърба чорбата сам, прегърнал котарака.

Таня винаги ме чакаше и ние като нормално семейство вечеряхме заедно в три през нощта. Предлагах: „Е, Таня, да налея ли по чашка?“ и сърбах чорбата. Изяждах лакомо и нейните кюфтета, като не забравях в края на вечерята, заемайки важната поза на татарски съпруг, да произнеса: „Хайде, Таня, прибери чиниите… моля те“.

След това пиехме чай, разбира се, с пирог, който, честно казано, не обичам много, но го ям от чувство на патриотизъм. Другите хора (когато си нося на работа), опитвайки домашния пирог, издават един и същ звук „м-м-м“ и казват: „Какво тесто!“

Ето и сега, докато стоях пред входа, чувствах, че всеки момент ще се приближа до асансьора, ще натисна копчето, асансьорът шумно и вибрирайки ще спре на първия етаж и ще ме изкачи до моя апартамент, а вече пред вратата аз ще спра за момент, за да осъзная колко много ми се е искало да си бъда тук, вкъщи. На мен, съсипалия здравето си в прашните бури на Тибет и зажаднял да се прибере вкъщи.

Аз наистина влязох във входа, натиснах копчето на асансьора, той спря и ме изкачи до вратата на апартамента. Преди да позвъня, се забавих миг-два. В главата ми прозвучаха думите на Юрий Иванович Василиев, произнесени на летище Шереметиево-2 при посрещането.

— Е, шефе, намерихте ли Града на боговете?

— Намерихме го, Юра, намерихме го — отвърнах му тогава.

— И какво представлява той?

Помня, че неочаквано и за мен самия отговорих:

— Матрица за живота на Земята.