Ернст Мулдашев
В обятията на Шамбала (19)

Все пирамиди, пирамиди, пирамиди

Не ядох нищо на вечеря — не можех да преглътна нито залък. Момчетата ме изолираха в голямата палатка, а те самите се скупчиха в по-малката. Заявиха, че се страхуват да не нарушат моя сън. А на мен ми липсваше приятелско рамо, на което да опра глава и да превъзмогна страшната болка. Лежах в палатката сам — като в гроб. Досаждаше ми звънтящата нощна тишина. С нетърпение чаках да съмне.

— Х-ъ-р-р! — разнесе се в нощната тишина от съседната палатка.

— Усещам, че ще заспи преди мен — чу се недоволният глас на Рафаел Юсупов.

— Ами да… — отвърна му ядосано Равил.

— Какво сте се разприказвали? Ще събудите шефа! Имайте съвест! — пробуди се Селиверстов.

Настъпи тишина. Звънтяща тишина. Черният покрив на палатката ме притискаше, приличаше ми на пещерите, където се намират… мъртвите.

— Х-ъ-р-р! — разнесе се отново от съседната палатка.

— Е-ех! — шумно въздъхна Рафаел Юсупов.

— Х-ъ-р-р! — прозвуча в отговор.

— Заспива… — въздъхна Юсупов.

— Х-ъ-р-р! Х-х-х-хър… хър… — понесе се от съседната палатка.

— Безсънната нощ е осигурена — чу се трагичният коментар на Юсупов. — Равил, ръгни го с лакът!

— Ей сега!

— У-оп! — избълбука нещо.

— Подейства — обнадежди се Юсупов. — Да заспиваме по-бързо!

Отново настъпи звънтяща тишина. Болката ми не минаваше.

Едно ново „Хър!“ разряза тишината.

— Не успяхме… — последва коментар.

— Х-ъ-р-р! Х-ъ-р-р! — чу се отново.

— Засилва оборотите! Пълен кошмар!

— Ужас!

— Х-ъ-р-р… х-ъ-р-р… х-ъ-р-р!

— По-добре да бяхме легнали до трактор!

— Х-ъ-р-р… х-ъ-р-р… х-ъ-р-р!

Отново се чуха приглушени звуци. Изглежда Равил подбутваше Селиверстов с лакът.

— У-оп! — отривисто се разнесе в тишината.

— Не е за дълго… — в гласа на Юсупов нямаше ни капчица надежда.

— Хър! — сякаш потвърди Селиверстов.

— Ех…

— Бутни го пак!

— Ами аз какво правя!?

— У-оп!

— Пак го ръгни! По-силно!

— Що ме ръгаш, бе? Не ми давате да спя! — обади се сънено Селиверстов.

— Хъркаш!

— Аз ли?

— Обърни се!

— Накъде?

— По корем!

Две-три минути се чуваше някакво шумолене.

— Натикахте ме направо в стената на палатката — въздъхна Равил.

— И мен ме смазахте — добави Юсупов.

— Какво искате? Седнал ли да спя!? — недоволно избоботи Селиверстов.

— Я чуй, Сергей, поседи малко и почакай ние с Равил да заспим. После хъркай, колкото ти се иска.

— А вие няма ли да хъркате?

— Не, разбира се!

Шумоленето ми подсказа, че Селиверстов наистина се е изправил, седнал е и чака Равил и Рафаел да заспят.

— Ф-ю-у — раздаваше се от време на време в тишината. Усещаше се, че Сергей пуши през малкия отвор на палатката.

— У-гу-гу — появи се нов звук.

— Заспива, мръсникът — изкоментира на глас Селиверстов.

— У-гу-гу!

— Засега само единият.

— У-гу-гу… у-у-у-ур-ур-ур… ур-р-р…

— Мъжецът трябва да се тренира — многозначително изрече Селиверстов.

— Ур-р-р… ур-р-р… ур-р-р…

Отново се чу шумолене. Разбрах, че Селиверстов си ляга, разбутвайки Равил и Рафаел. За известно време Юсупов замлъкна, но после тишината отново бе нарушена:

— Ур-р-р… ур-р-р… ур-р-р…

Изведнъж сред еднообразните звуци прозвуча като изстрел:

— Х-ъ-р-р!

— Ур-р-р… ур-р-р… ур-р-р…

След това звуците зачестиха и в тибетската нощ „запя“ грандиозен руски дует. „Бедният Равил!“, помислих си аз.

Честно казано, хъркането на моите приятели ми помогна да изтърпя тази ужасна нощ с досадилата ми до краен предел болка. В прекъсванията между пристъпите дори ми ставаше смешно. Аз заспивам лесно. Дори ако до мен лежи най-изпечен хъркач. Обикновените похърквания дори ме успокояват и преди заспиване ми изглеждат като галеща слуха мелодия. Аз самият минавам сред туристите за „слабо хъркащ екземпляр“.

Сутринта стомахът вече не ме болеше толкова.

— Как спа, шефе? — попита ме Селиверстов.

— Не спах…

— И ние лошо спахме.

Бях се уморил от болката. Искаше ми се да се прибера вкъщи, но беше твърде далеч.

Сгънахме палатките. Закусихме с китайска юфка. Недоспалият Сергей на два пъти изпусна раницата, докато товареше своя як. Рафаел Юсупов го наблюдаваше мрачно, без да има сили да пророни нито дума.

— Какво, момчета, тръгваме ли? — казах с тих глас.

Отново пирамиди

По пътя все се натъквахме на нови и нови пирамиди. Бяха безброй. Превъзмогвайки болката, спирах, снимах и скицирах. Разбирах, че не мога да се съсредоточа напълно, но се стараех да не изпускам подробности. Понякога задрасквах лошата рисунка и упорито започвах наново, като раздразнено констатирах, че не става по-хубава.

Една от пирамидалните конструкции, която бях скицирал под №48, имаше много стъпала. Височината й беше приблизително 400 метра и въпреки че нямаше съвсем правилна форма, приличаше на изкуствено древно съоръжение, което ясно изпъкваше на фона на ерозиралите тибетски планини. През средата му минаваше мощна пукнатина.

Другата пирамидоподобна конструкция — №59, беше грамадна и твърде сложна. Докато вървяхме през долината, зад обикновения, покрит с камъни тибетски хълм, се показа нещо огромно и стъпаловидно, високо най-малкото 700–800 метра. Това „нещо“ рязко изпъкваше на фона на обкръжаващите го планини.

— О-хо! — възкликна Равил. — Това се казва пирамида!

— Да бе… — обади се Рафаел Юсупов.

— Шефе! Какво ще кажеш да се изкатерим по склона, а после да се качим и на самата пирамида? — предложи Равил.

— Не бива — отвърнах мрачно.

— Защо?

— Всички подобни на пирамида конструкции са защитени от огледалата на времето. Засега не разполагаме с карта-схема на Града на боговете. Но ще я съставим! На всяка цена! Ненапразно постоянно сверявам координатите на всяка конструкция. Ако се изкатерим, не е изключено да попаднем под въздействието на сгъстеното време и да се превърнем в старци.

— Така е — съгласи се Селиверстов.

Като се приближихме към „стъпаловидното нещо“, различихме куб с размери 50 на 50 метра, който се издаваше напред от едно от стъпалата.

Сякаш силите ми се възвърнаха и забравих за болката. Отново започнах да обикалям хълмовете заедно с Равил. Скоро пред нас се отвори гледка към цялото гигантско каменно съоръжение. Двете стъпаловидни конструкции бяха съединени от огромна каменна дъга, дълга не по-малко от два километра. Ясно личеше, че скалата на гигантското съоръжение беше различна по структура от околните тибетски хълмове — на места покритият със сняг камък блестеше като огледало. Изглеждаше така, сякаш на мястото на това съоръжение навремето се е извисявал обикновен планински връх, който строителите са обработили и оформили в необикновена конструкция. „Тук сигурно са използвали каменния лазер“, казах си аз, после старателно я скицирах.

— Равил! Според теб за какво е построена цялата тази конструкция?

— Не зная, шефе — отвърна той.

— И аз… — признах си тихо.

Да не са шаблони

Приседнах на камъните и се замислих. В главата ми цареше пълна бъркотия. Напрегнах се, очаквайки, че от хаоса ще изскочи като искрица спасителната мисъл, но тя все не изскачаше. Тъжно провесих нос.

Станах от камъните, прибрах експедиционния дневник в раницата и за последно огледах красивото гигантско каменно съоръжение. „Шаблон! — едва не извиках на глас. — Ами че това е шаблон! Гигантски! Но на какво? Какво се е създавало по него? Кой го е правил?“

Усетих унизителната слабост на своя разум. Изглеждах съвсем мъничък. И колко малко знаех! Бях дребен като мравка. Продължих по маршрута с клюмнала глава. В подсъзнанието ми ярко проблесна и изчезна думата матрица.

Скоро стигнахме до още един пирамидално-огледален комплекс с дължина около седем километра. Все скицирах и скицирах, като исках да фиксирам всеки елемент, за да мога после да ги съединя. Нямаше как да обхвана целия комплекс само от една гледна точка. А и всеки отделен елемент се налагаше да скицирам от няколко гледни точки, за да пресъздам цялостната картина. Разбира се, изщраках няколко фото ленти, но на финала на своите „фотографски мъки“ открих, че снимките няма да ми дадат желаното.

Височината на всеки елемент беше около 400–500 метра. Създаваше се впечатлението, че целият комплекс е издялан от съществувал някога планински хребет най-вероятно с помощта на… каменен лазер, задействан от силата на мисълта. Докато завършвах панорамната скица, вече не си задавах безсмисления въпрос за предназначението на грандиозното съоръжение. Просто ми се струваше, че е шаблон, по който се е създавало нещо грандиозно. Но какво? Не знаех.

Дори не можех да си представя в онзи миг как логиката ще ни насочи към извода, че по тези шаблони са се създавали човешките тела, а не просто отделна ръка или крак. Само че за това, скъпи читатели, ще поговорим в следващия том на книгата. Вярвайте ми, ще е сложно, но и занимателно. Освен това сигурно ще се учудите, че древните шумери са знаели тайната на Града на боговете. Представете си в такъв случай колко бях учуден, когато нишката на мисълта ми, която се увиваше около анализа на холографската и водната форма на живот на Земята, ме отведе до осъзнаването на същността на неразбираемите досега шумерски текстове.

Следващата пирамидоподобна конструкция — №70, беше оригинална по замисъл и не приличаше на нито една от разгледаните по-рано. Височината й достигаше 500 метра. Върху югозападната й стена се забелязваха изпъкнали каменни изсичания или полуразрушени фигури. Отначало се усъмних в изкуствения й произход, но след като обходих с поглед околните хълмове, се убедих, че дори и най-обикновената планина не би могла да се отличава толкова рязко.

Внезапно вниманието ми бе привлечено от два конуса — №77 и №78. Единият завършваше с остър връх, а другият — с цилиндрично образувание. Височината им беше приблизително 200–300 метра. Снегът ги беше посипал тук-там. Скицирах ги. „Какво е това? — за пореден път си зададох неизменния въпрос. — И това ли е шаблон? За какво!?“

Скоро се натъкнахме на още един комплекс, съставен от три грамадни (с височина по 600–700 метра) подобни на пирамида образувания (№81, №82, №83). Всяко от тях беше доста разрушено, но стъпаловидният характер и ред други признаци издаваха, че са били построени в древността.

В далечината се появи още една подобна конструкция — №85. Разбирах, че заради хълмовете оттук виждахме само върха й. Нямаше как обаче да се приближим и да разгледаме основата й, защото се страхувахме от… огледалата. Видимата й част с височина около 200 метра много приличаше на типична стъпаловидна пирамида. Макар и по нея да имаше следи от значителни разрушения, можеха да се набележат редица различия с конструкциите, които бяхме видели преди.

Зад тибетските хълмове изскочи подобно на пирамида съоръжение — №86. Беше високо около 500 метра, а дължината му бе около 1000 метра. Отличаваше се с една характерна особеност. Беше извито под формата на дъга, а отгоре имаше изпъкнали части. Една от фигурите приличаше на кланящ се човек, втората — на рог, третата — на наклонена плоча. Поисках да се изкатеря, за да ги разгледам по-подробно, но болката в стомаха не ми позволи.

— Шаблони, шаблони, шаблони! — проговорих тихо. — Огромни и необикновени шаблони! Но на какво?

Погледнах към Ранил. И незнайно защо обърнах внимание на светлокафявите му очи.

Колко много неща не знаех тогава! Трябваше да изминат години, за да може тогавашното ми наблюдение за ириса да изплува под нова форма. Щяха да се появят Анатолий Попов и Роберт Гордеев от Набережние Челни, по време на спора, с които за ангелоподобната форма на живот мисълта за ириса на окото щеше да се конкретизира и да ме насочи към извода, че отначало Бог е създал човека под формата на ирис и чак после е разгърнал от него човешкото тяло. Щях да стигна до мисълта, че холографското тяло на ангелите най-вероятно прилича на… ириса на окото, колкото и странно да звучи това. Не ме съдете твърде строго, скъпи читатели, за този доста неочакван извод. Ще ви го разясня в четвъртия том на книгата и ще разберете, че тук няма нищо неочаквано и прибързано. Напротив — всичко ще ви се стори логично, разбираемо и дори подразбиращо се от само себе си.

Тогава, в тибетския Град на боговете, стоях под поривите на студения високопланински вятър и си повтарях наум: „За какъв дявол ми щукна мисълта за ириса? Откъде долетя тя?“

„Какъв съм глупак“

Замислих се за глупостите, които толкова често вършим в живота си, като всеки път си повтаряме: „Какъв съм глупак! Защо постъпих така?“ Стори ми обаче, че разумът ми не отхвърли нелепата мисъл за ириса. Той сякаш я галеше и й се радваше. Стана ми дори приятно, че я бях допуснал до ума си, а не я бях прогонил с рязко движение на главата. „Глупости! Глупости!“, припявах си, докато крачех напред.

Спомних си, че през целия си живот бях вършил много, ама много глупости и всеки път се изчервявах като момиче.

Веднъж се бях изчервил точно пред един самонадеян тип с непроницаем израз на лицето. Той никога не би допуснал да извърши и най-дребната глупост и аз страшно исках да му подражавам. Не ми се удаваше обаче — глупостите ме преследваха. И се червях.

— Я-я! Вижте как стана червен като рак! — грижовно забелязваше някой от присъстващите, като ме караше да се изчервявам още по-силно, та чак лицето ми изпускаше пламък.

Постепенно започнах да се отнасям към нелепите си постъпки като към естествени несполуки и дори вече не се изчервявах чак толкова. А към хората, които вършеха глупости пред очите ми, започнах да се отнасям с дълбоко разбиране, като се стараех да ги потупам насърчително по раменете или да кажа нещо от сорта: „Случва се! След минутка тези глупаци всичко ще забравят!“ В мен остана обаче странното чувство на уважение към хората, които се изчервяват. „Браво на него, виж как се изчерви!“, мислех си понякога. Започнах дори да анализирам своята симпатия към изчервяването и забелязах, че обикновено тези хора са по-добри, почисти и по-дружелюбни от другите, които не се трогват от нищо и умеят да поддържат своя имидж.

След много-много години разбрах, че глупостите са определената от Бог противоотрова срещу най-страшният грях — да се смяташ за Бог. Глупавите постъпки понижават самомнението и не му дават да се възгордее прекалено от сполучливо подбраната вратовръзка или от краткотрайното внимание, проявено от някоя красавица. Щастлив е онзи, който върши глупости, понеже в манталитета му е вграден механизъм за борба с изкуственото самовъзвеличаване. Бог не дарява всеки с щастливата способност да върши щуротии и да се изчервява! Далеч не всеки има подобно право — да се изчерви заради себе си и да усети срам. Поредицата глупости, съпровождащи ни цял живот, са нещо като тренировка на съвестта. А човекът с тренирана съвест е способен да отиде в Долината на смъртта, където го очаква съдът на съвестта на царя на смъртта Яма.

Вършете, моля ви, глупости и се изчервявайте! Толкова е важно да тренирате своята съвест!

— Шефе, да тръгваме, а! Защо се бавим? — дочух гласа на Равил.

— Ами да тръгваме…

— За какво си се замислил?

— Хрумна ми една глупава мисъл, че ангелоподобният човек… че човекът е… очен ирис… в биополеви или холографски вариант — промълвих аз и усетих, че се изчервявам.

Отново пирамиди

После пак се заредиха пирамиди. Две от тях — №87 и №88, се виждаха отлично. По-голямата — с височина около 300 метра, завършваше с остър връх и две широки стъпала. Втората беше три пъти по-ниска от първата, със стъпаловидни очертания и срязан връх. Разбирах, че виждаме само част от пирамидалните конструкции, но нямах сили да изкача хълма, за да ги огледам изцяло.

Намръщен от болка, сведох глава над скиците. С Равил бяхме направили снимките. Камъкът, върху който бях седнал, ми се струваше удобен, макар да беше студен. Никак не ми се продължаваше нататък. Нали и мъртвите седят върху камъни! Странно е това щастие да бъдеш мъртъв! То е неразбираемо за нас — живите! И само онези, които умеят да медитират и мислено да влизат в света на мислите, наричан онзи свят, като се превръщат там в човек-мисъл, узнават какво означава истинското щастие — дареното от Бог висше и вечно щастие. Колко велико е то — щастието да бъдеш човек-мисъл! Колко щастливи са йогите, които умеят да се освобождават от гравитацията и да се издигат във въздуха, като за известно време забравят за тялото си и усещат себе си като съставна част от прекрасния и страстен свят на мислите!

Малко след това видяхме още една група подобни на пирамида конструкции — №96 и №97. Двете грамадни пирамиди с височина по 500–600 метра се издигаха в далечината. Първата беше стъпаловидна, а втората — без стъпала, със срязан връх, върху който бе положена огромна каменна плоча. Вече се смрачаваше, затова изображението на снимките и на видео лентата не бяха от най-добро качество, но очите ми различаваха подробностите достатъчно добре.

До тях забелязахме още една стъпаловидна конструкция — №112, но тя бе доста по-ниска — приблизително 80–100 метра. Едва успях да я скицирам, защото я закри сянката на облак.

Вечерта в кухненската палатка се отказах от храната — „навечерях“ се с шепа хапчета за стомах. Болката утихна. Промъкнах се в другата палатка и заспах като пребит. Изобщо не чух дали някой хъркаше до мен или не.

Сутринта продължихме пътя си сред пирамидите. Равил откри една група от три подобни на пирамида образувания — №107 и №109. Той помоли за разрешение да се изкачи на едно от възвишенията, зад което беше забелязал нещо необикновено, което не се вписваше в обичайния пейзаж. Щом Равил ми махна с ръка, аз също се изкатерих по склона и от върха на възвишението скицирах три малки пирамиди с височина 150–200 метра. Две от тях бяха стъпаловидни, а едната — островърха.

От клисурата занаднича друга пирамидална конструкция — №111. Беше доста висока — 300–400 метра, и имаше форма на равностранна пирамида, на чийто връх се виждаше трапецовидно образувание с нещо кръгло отгоре.

Най-накрая видяхме дълга около 700 метра конструкция — №142, със срязан връх, висок около 200 метра, върху която бе поставена малка правоъгълна плоча. Близо до нея стърчеше трапецовидна каменна плоча — №143, с височина не по-малко от 100 метра, която приличаше на отражател. Някаква необикновена извита конструкция — №144, допълваше целия странен ансамбъл.

Навлязохме в обширна долина. Изминахме около три километра и аз спрях. Огледах се и казах:

— Братлета! Според мен вече се намираме в гигантската мандала на Града на боговете.

— Май е тъй — съгласи се Равил, — не се виждат повече пирамиди. Пред нас се разпростираха обикновени тибетски планини. Всички линии в тях танцуваха произволно и безсистемно. Нямаше нито една права линия, нито един красив ъгъл, нито едно стъпало, което да привлече погледа. А на мен все ми се искаше да различавам пирамиди едва ли не по навик.

Наведох глава. Гледката беше безинтересна за мен. Уморено продължих напред. Момчетата умърлушено ме последваха.

Спомних си за комплекса Сваямбанат в Катманду, в който всички 108 малки ступи бяха различни. Тук, в Града на боговете, също не срещнахме еднотипни пирамиди. Убеден съм, че Сваямбанат символизира Града на боговете. За какво е бил построен обаче, с каква цел е била извършена тази гигантска работа?

Болката в стомаха ми пречеше да мисля. Долината на смъртта бе останала зад гърба ми. И аз бях длъжен… да мисля!

Продължихме по равната долина към мястото, където преди похода бяхме издигнали нашата палатка. Бях го отбелязал на картата и се насочвах право натам. Загадъчният и неповторим Град на боговете се отдалечаваше от нас с всяка крачка.

Спомних си, че в началото на пътешествието до Тибет ми бе хрумнало, че животът в Шамбала е свързан с пирамидите. По какъв начин — не знаех. Виждах пред себе си само необикновените очи, изрисувани върху ступа Сваямбанат. Мира не ми даваше мисълта, че те гледат към главната обител на Шамбала — Града на боговете.

Внезапно спрях и се извърнах назад. Искрящият връх на Кайлас стърчеше зад планините и сякаш достигаше небето.

— Кулата на Шамбала — произнесох тихо.