Ернст Мулдашев
В обятията на Шамбала (18)

Пещерата на Миларепа

— Шефе, подгъват ли ти се краката? — попита ме Селиверстов, докато палехме по цигара.

— Сухи са… — отговорих тъжно, предизвиквайки недоумението на Сергей.

Монолит с шест страни

Отново тръгнахме напред. Скоро Тату, който вървеше отзад, ме повика:

— Сър, виждате ли малкия манастир на отсрещния склон? Там се намира пещерата на Миларепа.

Изкатерихме се по склона и след няколко минути стигнахме до манастира. На вид беше доста скромен и по-скоро наподобяваше плевня.

— Къде е входът към пещерата? — озадачи се Селиверстов.

— Вътре в манастира — поясни Тату.

— А това какво е? — посочих огромен, по-висок от манастира каменен монолит с формата на равностранен шестоъгълник.

— Камъкът, изсечен и донесен тук от самия Миларепа! — Тату гордо вирна глава. Приближих се към него. Нямаше съмнение, че е с изкуствен произход, че някога някой го е изсякъл от огромен каменен блок, след което го е пренесъл върху планинския склон и е изградил подпорна каменна стена, за да не може грамадният монолит да се преобърне.

Височината му беше около 8 метра, ширината — също толкова, а дебелината — около 4 метра. Външно приличаше на гигантско шестоъгълно колело. Поразителното беше, че всеки ъгъл и всяка страна бяха абсолютно еднакви. Каменното творение тежеше приблизително около 300 тона, ако приемем, че един кубически метър с плътността на гранит тежи 2,3–2,4 тона.

— Тату, откога се намира тук шестоъгълният монолит? Какво твърдят легендите?

— Твърдят, че го е изсякъл Миларепа. А той е живял в края на първото хилядолетие от нашата ера.

— Съгласно данните на специализираната литература, Миларепа е живял в периода от 1040 до 1123 година — намеси се в разговора Рафаел Юсупов, който се отличаваше с феноменална памет. — Миларепа е описан като човек със свръхестествени психични способности, тоест бил е истински махасиддха.

— Какъв, какъв? — попита Селиверстов.

— Махасиддха.

— Мухасидка, казвате? Какво пък е това? — ентусиазирано заразпитва Селиверстов.

— Ами… — запелтечи Юсупов — особено състояние на тялото и душата. Трудно ми е да го обясня, но съм сигурен, че ти, Сергей, не си махасиддха.

— А да не би пък вие, Рафаел Гаязович, да сте муха… михасидка?

— И аз не съм. Защо питаш?

— Няма нужда да ни замеряте с псевдоинтелигентски приказки, които карат човек да се чувства глупак. Мухасидка, мухосидка…

— Човек трябва да се просвещава.

— Аз ли не се просвещавам!? Дори помня как се наричат Великденските острови на един от най-древните езици.

— Как?

— Та-пи-то-о-те-хе-ну-а. Зная и как се превежда тази дума.

— Как?

— Пъпът на Земята. Ясно ли е? А вие, Рафаел Гаязович, сигурно не знаете как се превежда… онази… как беше…

— Ма-ха-сид-дха! Да беше го запомнил!

В този момент от манастира излезе монах и се приближи към нас. Разменихме си поздрави.

— Какво е това? — посочих аз шестоъгълния монолит.

— Камък — отговори той.

— Миларепа ли го е изсякъл?

— Разбира се — без сянка на съмнение потвърди монахът.

— А къде го е обработвал?

— Ей там, високо в планината, има твърди скали. След това Миларепа е повдигнал камъка с очите си и го е пренесъл тук.

— Как така „повдигнал го е с очите си“? — учуди се Рафаел Гаязович.

— Изтеглил е очите си от орбитите, обвил е камъка със зрителните си нерви и го е пренесъл тук! Ха! Далеч не всичко трябва да се приема буквално! И на най-неграмотния ще му стане ясно, че Миларепа е пренесъл камъка с психичната си енергия. А може да е използвал и енергията на петте елемента — ехидно изстреля Селиверстов.

— С какво Миларепа е обработил монолита? — попитах монаха.

— С ръцете си.

— …?

— От ръцете му се е излъчвала енергия, а докато е обработвал камъка, наоколо са хвърчали искри. Той го е повдигал с погледа си, преобръщал го е и отново го е обработвал с ръце. Когато го завършил, издигнал го е високо в небето и го е пренесъл по въздуха.

— Антигравитация — подхвърли Рафаел Юсупов и погледна боязливо към Селиверстов. — А с каква цел е поставен тук? — попитах аз.

— О-о-о — прониза ме с очи монахът. — Никога няма да разберете!

— Е, ще се опитаме, ще положим старания. Ние вярваме в тибетските легенди. Монахът се взря в очите ми и отчетливо произнесе:

— Само онзи, който е в състояние да повдигне камъка с очите си, може да влезе в Царството на мъртвите.

Погледнах монолита, усещайки, че погледът ми е отчайващо слаб. После се приближих и се опитах да го изместя. Камъкът изобщо не помръдна. Обзе ме вътрешно безпокойство и смущение. Дори се засрамих, че мисленето ми има толкова традиционно приземен характер. А грамадният шестоъгълен монолит лежеше пред мен и сякаш ми намекваше, че животът е доста по-сложен, отколкото си представяхме.

Спомних си за тибетците, които се покланяха на скелетите и също вярваха, че ще попаднат в Царството на мъртвите — в странния свят на сомати. Според тях там е много весело, защото освободените от телата си същества се наслаждават на воля на душевно озарение и наслади. Но там попадат само избраните. Онези, които Бог е дарил с особени способности — например способността да вдигат с поглед подобни шестоъгълни монолити.

— А защо камъкът е с шест страни? — попитах монаха.

— Ами… и това няма да разберете.

— Все пак?

— Шестте страни на този камък символизират шестте свята в Царството на мъртвите — монахът ме изгледа внимателно, сякаш се опитваше да долови дали съм разбрал поне нещичко.

— Странно, че там съществуват точно шест свята, а не… четири. Тату преведе моите думи. Монахът учудено вдигна вежди.

— В тибетските текстове има много сведения за Царството на мъртвите. Но ние, съвременните монаси, не можем да разберем всичко написано. Учителите са ни напуснали. Отдавна, много отдавна, не е излизал никой от Царството на мъртвите. Никой. А ние чакаме. Светът ни поглъща. Скоро от нас няма да остане и следа. Тревожа се, че няма да дочакаме мига, когато от Царството на мъртвите ще излезе учител и ще ни посъветва как да живеем. Но ние ще го чакаме с нетърпение — тъжно заключи монахът.

Аз също се натъжих. Но паралелно с тъгата усетих, че ме обзема и вдъхновение. Мислите ми закръжиха около паралелните светове. Скоро стигнах до извода, че влизайки един в друг като матрьошки, те се отличават от нашия свят само по геометрията на изкривеното пространство и различния ход на времето. Навярно основа на нашия триизмерен свят е триъгълникът (а като обемна фигура — тетраедърът), основа на четириизмерния е четириъгълникът (като обемна фигура — октаедърът) и т.н. Не зная защо, но ми се струваше, че онзи свят е шестизмерен и че е единен за всички светове преди шестото измерение. Тогава ние бихме се озовали във фракталния свят на отвъдното, където няма разстояния и мащаби. Там бихме видели също такива фрактални като нас събратя от други светове, които по време на земния си живот са били отделени от нас чрез невидимата преграда на пространството. Може би онзи свят не е само един — следващият трябва да се намира на нивото на 10-тото измерение, следващият на нивото на 14-тото измерение и т.н.

„Защо смятам, че не може да има двуизмерен живот, тоест живот в плоскост? Или едноизмерен живот, тоест живот в линия, или дори живот изобщо без измерения — нулев, тоест живот в една точка? — помислих си тогава. — Може би подобни форми на живот наистина съществуват?“

Разбирах, че ще го узнаем, едва когато се озовем в отвъдното и осъзнаем цялото величие на света, по-точно — на обединените светове. Сигурно хората от Царството на мъртвите живеят чрез душите си в отвъдното, като се наслаждават на божественото мироздание в цялото му многообразие. Те поне мъничко закрилят нас, хората от третото измерение, снизходително се отнасят към хората от второто измерение, принудени да живеят в плосък свят, и мъничко се присмиват на хората от първото измерение, които живеят в една линия, както и на хората от нулевото измерение, съществуващи в една точка! Но хората от шестото измерение знаят, че нулевото не е някаква затънтена и задръстена точка. Дори от точката човек може да се измъкне чрез чистота на душата и кристална яснота на помислите. Един ден величественото шестизмерно отвъдно ще прехвърли човека от нулевото в първото измерение и така ще му прокара път за възход по световете, ако той разбере, че главен критерий в живота е Чистата душа. А и обратният път сигурно съществува! Надолу по световете чак до пълното му изчезване — за онези, които не го проумеят. Кой знае какво е адът? Може би е пропадане в по-нисък свят — неугледен, чужд и примитивен, а раят — възкачване към по-висок.

Стоях близо до шестоъгълния монолит, омагьосан от мислите, които бяха нахлули сякаш от дълбините на подсъзнанието. И ми се стори, че вече съм обмислял този въпрос. Напрегнах паметта си, но всичко се беше объркало — и моята лична памет, и паметта на предците ми.

От този миг ще изминат две години и нещо, докато организирам научната експедиция в Египет. Там ще разработим хипотезата, че земята на египтяните някога е била посещавана от хора от паралелни светове. Те са оставили след себе си пирамидите и статуите с естествена големина. И когато направим логически издържан геометричен анализ на характера на изкривяване на пространството в паралелните светове, ще открием, че „нашето“ отвъдно трябва да се намира точно на нивото на шестото измерение. И за това, скъпи читатели, ще напиша подробно — обещавам ви! — в бъдещите си книги. Сигурно ще ви е интересно, тъй като ще ви отведе при тайните на чудните технологии на хората от по-високоразвитите светове.

А тогава, в Тибет, продължавах да стоя близо до шестоъгълния монолит. Погледнах монаха и предложих:

— Хайде да се снимаме заедно?

— Не, не! — възрази той. — Не бива да ме снимате. Както и вътре в манастира. Обърнах внимание на външността му — беше на средна възраст, невзрачен, с големи очи, в които тъгата и носталгията плавно се редуваха и не оставяха място за радостта или възторга. Прекарах длан по тила си и го попитах:

— А каква роля играе всеки ъгъл в шестоъгълния монолит? Може би единият символизира нашия свят, вторият — друг и така нататък?

— Не зная. За това пише в тибетските текстове, но аз нищо не разбирам — тъжно продума той.

— А не ви ли се струва, че шестте ъгъла на този камък символизират шестте възможни апокалипсиса на Земята, при които земната ос всеки път се измества с 6666 километра!? — подхвърли Селиверстов. — Земята вече е преживяла четири апокалипсиса, останали са й два, за да завърши фаталния кръг, когато животът на повърхността й ще бъде напълно изтребен. Ще остане само Царството на мъртвите.

— Не всички обекти символизират нещо — намеси се в разговора Рафаел Юсупов. — Между другото, шестицата сама по себе си също е символ.

— За какво намеквате, Рафаел Гаязович!? — строго сбърчи вежди Селиверстов.

— Не се мръщи — успокои го Юсупов. — Ако се мръщиш, значи и ти си бил…

— Какъв — шестак?

— Ами да.

— А вие, Рафаел Гаязович, да не би никога да не сте бил шестак? Нито веднъж, така ли?

— Нито веднъж. Не харесвам компромисите, значи съм антишестак.

— О-хо-хо! Понякога в живота се налага човек да се прави на шестак, за да се сдобие с нещо — например с пари — захили се Селиверстов. — А какво според вас е антишестак?

— Какво? — наежи се Юсупов.

— Това е шестица, която се поддава на гордостта си.

— Да не би да искаш да кажеш, че аз съм… шестак!?

— Хайде да влизаме в манастира! — прекъснах спора им. Щом се озовахме вътре, докоснах монаха и го попитах:

— Кажете, според вас дали Миларепа — този велик йога и поет, е пристигнал от Царството на мъртвите?

Плочата на Миларепа

Монахът ме изгледа внимателно със своите тъжни очи и не отговори. С жест ни прикани да се приближим към малкия олтар, където горяха свещи и бяха подредени десетина статуетки, изобразяващи божества.

Докато се приближавах, някой ме дръпна за лакътя. Обърнах се — беше Равил.

— Шефе — прошепна той, — внесох под якето си видеокамерата. Искам тайно да снимам. Аз му кимнах заговорнически.

— А къде е входът към пещерата? — прогърмя басът на Селиверстов.

— Не ти ли е ясно, че входът е преграден от олтара, за да не могат хората да влизат там и да попадат под влиянието на психоенергийната бариера на пещерата, която според легендата води към Царството на мъртвите — скастри го Юсупов.

— Вече се сетих — отвърна Селиверстов. — Щях да мина и без вашето подсказване.

— Тогава защо питаш?

— Всеки има право да пита?

— На такова свято място е по-добре да се мълчи — с поучителен тон заяви Рафаел Юсупов. — Още повече на място, свързано с мъртвите, защото те обикновено мълчат.

— Аз пък съм жив. А вие, Рафаел Гаязович, като си сложите бялата маска…

— Хайде без евтини намеци — разсърди той. — Това съвсем не означава…

— Шефе — Равил оглеждаше олтара, — отзад се вижда стена, изградена от камъни, която прикрива входа към пещерата.

Селиверстов разгледа стената и подхвърли:

— Не само олтарът прегражда входа! Видяхте ли, Рафаел Гаязович…

Спомних си разказа на непалеца Туктен. Според него пещерата на Миларепа е изградена от огромни каменни плочи, които не могат да повдигнат дори хиляди хора вкупом.

— А къде са каменните плочи? — попитах аз.

— Ето ги. — Монахът посочи лошо осветената част от стената над олтара. В полумрака наистина видях огромна плоча, поставена хоризонтално на височина 2,5 метра.

— Може би ще разрешите да снимаме плочата? — обърнах се към него.

— Не, не, не — категорично запротестира той. — Не е разрешено!

— Но защо?

— Шефе, успях да снимам с видеокамерата. Да се надяваме, че е станало — прошепна в ухото ми Равил.

Монахът ни разказа, че квадратната плоча е широка 4 метра и с дебелина 40 сантиметра. Поставена е върху две шлифовани гранитни скали, в горната част, на които са направени специални правоъгълни вдлъбнатини за плочата. Ширината на прохода между скалите е 2,5 метра. Преди 20 години неговият учител построил каменната стена, която прегражда прохода, за да не може хората да влизат вътре в пещерата и да загиват. Пак той наредил олтарът да бъде поставен пред преградната стена.

Приближих се към олтара и наистина видях встрани от него две обработени скали с вдлъбнатини за поставяне на плочата. Тя явно се отличаваше от другите по своята структура и цвета на гранита. Лежеше върху тях неподвижно, сякаш беше напасната идеално. Определих на око тежестта й — беше някъде около десет тона.

— А истина ли е, че Миларепа е обработвал плочата на друго място? — обърнах се пак към монаха.

— Да, това място е високо в планината — отговори той.

— Обработвал я е с ръцете си и я е пренесъл тук с помощта на очите си? — подсмихнах се.

— Да, да — закима монахът. — Искам само да добавя, че великият йога Миларепа е направил много такива плочи и ги е пренесъл тук, за да прегради с тях входа към пещерата, която пак той е изградил сам.

— С какво е „направил“ пещерата? Пак ли с ръцете?

— Разбира се. С какво друго? — почуди се монахът на моята недосетливост.

— Не е ли разполагал с някакви уреди?

— Не, уреди не е имало.

— Да не би с ръцете си да е направил цял тунел в скалистата почва? — усъмни се Рафаел Юсупов.

— Разбира се — невъзмутимо отговори монахът.

— Да… — избоботи Юсупов, — при това прераждане едва ли ще разберем точния смисъл на израза „работа с ръце“. Напълно възможно е в следващия живот…

— Разбира се, вие, Рафаел Гаязович, пак няма да го разберете — някъде отстрани подхвърли Селиверстов.

— Защо пък?

— Ами защото не се прераждате твърде сполучливо! — авторитетно произнесе Селиверстов.

— Несполучливо!? Аз ли не съм сполучлив?

— Да, несполучлив сте!

— Ти да не би да си нещо повече! Да ти имам прераждането…

— Добре де — подаде ръка за помирение Селиверстов, — в този свят всички не сме много сполучливи… нито можем тунели да копаем с ръцете си, нито с очите си да пренасяме плочи. При това положение ще твърдите ли все така, че сме сполучливи? Единственото, което можем, е да вдигнем камък от земята и да го използваме като оръжие на пролетариата. Надявам се, че при следващото прераждане ще имаме по-голям късмет.

Размисли за силите на паралелния свят

Отдалечих се в другия край на манастира и се замислих. Може би Миларепа е работил с ръцете си на принципа на филипинските лечители. Една мисъл упорито ми повтаряше, че те влизат по някакъв вълшебен начин в човешкото тяло и „работят“ там с помощта на силите от паралелния четириизмерен свят. Напълно възможно е Миларепа също да е използвал силите от паралелния свят, за да обработи камъка.

Почесах се по тила и продължих да анализирам. Искрено вярвах, че паралелните светове съществуват, независимо че са невидими за нас. Според мен понятието пространство не означава само разстоянието от оградата до плевнята, а е основа на мирозданието. Различните изкривявания на пространството създават различни вещества и енергии. Всичко, което виждаме около себе си, всъщност е изкривено пространство. Напълно ясно съзнавах, че многообразието на вариантите може да е безкрайно. Но същевременно разбирах, че Създателят не е дал възможност на пространството да се изкривява хаотично. Той го е групирал според характера на изкривяването. Изкривеното пространство от типа триъгълник (като обемна фигура — тетраедър) е създало триизмерния свят, в който живеем, а изкривеното пространство от типа четириъгълник (като обемна фигура — октаедър) е създало четириизмерния свят и т.н.

Ние, триизмерните хора, виждаме само триизмерната котка, триизмерната жена, триизмерния завистник и не се досещаме, че те — и котката, и жената, и завистникът — могат да бъдат и четириизмерни! Пространството е странна субстанция — то е многолико. Достатъчно е само да се промени типът изкривяване от триъгълник на четириъгълник и изведнъж всичко наоколо ще стане различно. Ще се появи един нов свят и пред вас, скъпи читатели, ще изникнат нови лица, само дето ще бъдат четириизмерни. Може би сред тях ще намерите своята нова четириизмерна любов.

Струва си да ви напомня нещо от вече написаното. А именно, че триизмерното вещество изглежда е триъгълно изкривено пространство, където времето е спряно (или почти спряно!). Цялото разнообразие на веществата се определя от различието на ъглите в триъгълника. Триизмерната енергия е триъгълно изкривено пространство, в което времето тече. Всички варианти на видовете енергия също се определят от разликите в ъглите на триъгълниците. Сигурно разбирате, че същата логика може да се приложи и спрямо четириъгълно изкривеното пространство, петоъгълно изкривеното и т.н.

Естествено, трудно ни е да си представим, че веществото от паралелния свят е невидимо и ние сякаш преминаваме през него. Уверявам ви, скъпи читатели, че е точно така, понеже веществото е празно пространство. Ако образно си представим, че ядрото на атома е равно по големина на грахово зърно, то електронът ще лети на разстояние 5 километра. На подобно разстояние ние, простете, изобщо няма да забележим граховото зърно. А и твърдостта на камъка или елмаза зависи не от плътността на неговото вещество, а от типа изкривяване на загадъчната субстанция, наречена пространство.

Струва ми се, освен това, че Създателят е предвидил и възможността да се преминава от един паралелен свят в друг. По принцип това би трябвало да става лесно. Например, ако триъгълно изкривеното пространство се превърне в четириъгълно или обратното. Само че на света трябва да съществува сила, способна да го осъществи! Каква би трябвало да е тя?

Разбира се, не мога да зная с точност, защото не съм Бог, а само дребничък, висок едва 1,80 м триизмерен човек. Имам обаче правото да се досещам и да правя предположения. Например: силата, която е способна да променя типа изкривяване на пространството или, казано с други думи, да ни прехвърля от един свят в друг, е силата на мисълта. Струва ми се, че мисълта се намира извън пространството, и съм убеден, че тя се състои от също толкова значима субстанция, колкото и пространството.

В такъв случай от каква субстанция се състои мисълта?

Не мога да твърдя със сигурност и нищо не мога да докажа, но според мен мисълта е съставена от енергията на времето. Защото само времето може да повлияе върху пространството. Единствено то определя дали триизмерно изкривеното пространство да е вещество (ако времето е спряно) или енергия (ако тече). Все пак смятам, че мисълта е не просто време, свързано с пространството, а е свободно време, тоест свободната енергия на времето, която живее извън пространството по свои собствени закони в прекрасния свят на мислите — света на времето. Ненапразно най-дълбокият смисъл на изключително мъдрите източни религии се свежда до това, че Бог е преди всичко време и че главната мандала на света е Калачакра — мандалата на времето, по аналогия с която е построен Градът на боговете със сияещия над него свещен Кайлас.

Отново се почесах по тила и с неприятно чувство установих, че в горната му част има плешивина. Представих си, че силата на мисълта или… силата на свободното време е способна да прехвърля веществата и енергиите от един свят в друг. Тя въздейства пряко само върху определените от Бог пет първични елемента — огън, вода, вятър, земя и човек. Докато за останалите природни създания този закон не важи.

Ако силата на мисълта прехвърли в някакъв паралелен свят, което и да е природно създание — котка, дърво или завистник, то това творение ще изчезне в безкрайната далечина на другия свят. То ще се разпадне и няма да се сглоби наново в друга котка, дърво или… И само човек с Чиста душа (а не завистник!)… или вода… или огън… или вятър… или земя няма да се разпаднат в другия паралелен свят, няма да се слеят с безкрайността му, а грациозно ще се съберат и ще се изправят пред паралелните хора или паралелната вода… или паралелния огън… или паралелния вятър… или паралелната земя в нов паралелен облик. Със своята поява те ще затвърдят силата на мисълта, в която (ех, колко е важно!) главен постулат е чистотата на помислите.

— Шефе! Рафаел Гаязович съвсем ме довърши! Обиди ме заради думата прерожденец! — чух гласа на Селиверстов.

— Стига сте се заяждали! Оставете ме да помисля още малко.

Сега вече можех да си представя, че Миларепа е изсичал от скалите огромни плочи и дори е направил тунел с ръцете си. Той е прехвърлял веществото, което е обкръжавало мисловния образ на плочата или на почвата вътре в предполагаемия тунел, към четвъртото измерение, където то безследно е изчезвало, и е оставял в триизмерния свят плочата или тунела.

Миларепа е знаел, че Бог го е надарил със сила на мисълта от много висока степен, с помощта на която е могъл да превърне триизмерното вещество в четириизмерно. Той е разбирал, че мисълта е енергия на свободното време. Затова с помощта на мисълта е въздействал върху една от двете главни съставки на мирозданието — времето, а другата е пространството. Той е използвал енергията на времето… чрез своята мисъл. Как е ставало това?

Жадуваното прещракване

В този миг мислите ми станаха по-абстрактни и се опитаха да вникнат в тайните на мирозданието. Дори приседнах на някаква пейка в манастира на Миларепа и отново се почесах по тила с неприятното усещане за плешивина.

Представих си, че веществото е изкривено и затворено пространство, вътре в което е заключена енергията на времето. В триизмерния свят тя е заключена вътре в тетраедъра — обемната фигура на триъгълника, в четириизмерния свят — в октаедъра, тоест вътре в обемната фигура на четириъгълника, и т.н. Но макар и заключена, енергията на времето не губи своята сила. Тя само е притаена и се проявява веднага, щом определени обстоятелства й позволяват да излезе навън. Ненапразно например едно банално парче дърво може да гори с ярък огън или гъстата черна течност, наричана нефт, да съдържа в себе си толкова енергия, че почти всички достижения на съвременното човечество се базират върху използването й. Струва ми се, че във всички видове енергии — независимо дали е топлинна или някаква друга — най-важният елемент е скритата и тайнствена енергия на времето, пусната навън.

Напълно обосновано е в тази връзка да си зададем въпроса какво ще стане, ако за сметка на силите на свободното време (или силите на мисълта) увеличим енергийния потенциал на заключеното вътре време, например на триизмерно изкривеното пространство? Дали изкривеното пространство ще се разпадне, като се разтресе от прекаленото количество на клокочещата в него енергия на времето?

Не зная защо, но ми се струва, че триизмерно изкривеното пространство под формата на тетраедър няма да се разпадне, а ще отреагира автоматично. С едно прещракване то ще превърне тетраедърния тип изкривяване на пространството в октаедърен, тоест в четириизмерен. Вследствие на това триизмерното (или тетраедърното) вещество ще стане четириизмерно (или октаедърно), тоест ще се превърне във вещество от паралелния четириизмерен свят, където всичко е различно — други са жабите, дърветата, простете, жените и много-много… други четириизмерни неща. И трябва да кажем, че това друго е много по-мощно не просто защото е по-едро, а защото във всяка частица на четириизмерното вещество е заключено по-голямо количество енергия на времето.

Преминаването към друг, по-висок паралелен свят е чудо, разбира се. Но то е достижимо, защото Бог е създал сила, способна да го осъществи. Тя се нарича енергия на свободното време или сила на мисълта.

Колко важно е да владеем мислите си, да ги чистим от налепите на вездесъщите призиви на алчния, завистливия или подлия характер. Когато успеем да заредим със своята мисъл (или с енергията на свободното време) баналното триизмерно вещество и чуем желаното прещракване, сигнализиращо за преминаването му в четириизмерно вещество, тогава внезапно ще усетим своята лична сила на мисълта. Тогава пред теб — бившия триизмерен човек, ще се отвори новият четириизмерен свят, където може би ще откриеш своята нова… четириизмерна любов!

Как обаче триизмерната енергия може да бъде превърната в четириизмерна?

Разбирах, че триизмерната енергия е тетраедрически изкривено пространство, в което — за разлика от веществото — времето тече, а не е заключено. Въпреки това не можех да си представя как времето може да тече в тетраедрически изкривеното пространство. Все мислех и мислех, като от време на време прекарвах длан по плешивината си. Не си го представях образно. Дори ми се стори, че от многобройните почесвания си бях направил мазол на плешивината. И тогава осъзнах, че понеже съм триизмерен човек, никога няма да мога да си го представя. За тази цел би трябвало да стана най-малкото четириизмерен, а може би и петизмерен.

Понамръщих се, когато установих, че плешивината ми не може да оправдае своето предназначение като „признак за голям ум“.

Съвсем ясно си представих обаче как човек с висока степен на силата на мисълта е способен да „зареди“ с мисълта си, тоест с енергията на свободното време, триизмерното време, тоест онова, чието течение е ограничено от триизмерно изкривеното пространство. Щом „зареждането“ достигне определено ниво, нещо прещраква и преобразува триизмерните „рамки“ на хода на времето в четириизмерни. После станалата вече по-мощна след зареждането енергия на времето тече в новия четириизмерен „коридор“, изчезвайки завинаги от триизмерния свят и запълвайки новия четириизмерен.

Тогава си помислих, че хората от по-висшите паралелни светове биха могли, ако пожелаят, да „източат“ нашия триизмерен свят, като преобразуват триизмерните енергии в своите четири-пет — или шестизмерни светове. Те никога няма да го сторят обаче, защото разбират, че силата на мисълта, способна да прехвърля енергиите и веществата от един свят в друг, им е дарена от Бога. А той е създал тези светове и е вдъхнал на хората в тях способността да мислят, като използват енергията на свободното време. Но сигурно чистотата на техните четириизмерни или петизмерни помисли е по-голяма.

Тилът ме засърбя. Стана ми жал за невидимите двуизмерни хора, принудени да живеят в плоския свят. Нямаше как да им изразя съчувствието си, защото не притежавах онази сила на мисълта, която би могла да ме прехвърли в техния неприятен свят, който прилича на равна гладка плешивина. А още по̀ жал ми стана за едноизмерните хора, принудени да живеят в една линия, от която им е толкова трудно да слязат. Или… хората на нулевото измерение, които пребивават в една точка — те пък изобщо не могат да се измъкнат. Нещо повече — нямах никакво желание да попадам там дори от любопитство или съчувствие.

Стори ми се, че едноизмерният свят е създаден, за да претърпяват там наказанията си онези, които са заменили чистотата и силата на мисълта срещу свръх сит тумбак или клокочеща омраза. С една дума, този свят е бил създаден като ад. Естествено, едва ли някой умира от желание да се озове там.

— Е-е-ех! — изпъшка Селиверстов, докато се опитваше да повдигне плочата, поставена навремето от Миларепа точно на това място.

— Няма да стане! Слаби са ни силиците! — изкоментира Рафаел Юсупов.

— А вие, Рафаел Гаязович, да не би да сте по-силен!? — възмути се от думите му Селиверстов. — Аз, за разлика от вас поне се опитах!

Материализиране и дематериализиране

В този миг ми хрумна мисълта, че Миларепа е използвал не само механизма за преобразуване на триизмерното вещество на камъка в четириизмерно. Напълно възможно е да е превръщал триизмерното вещество в триизмерна енергия, като е задействал хода на времето във веществото. С други думи, Миларепа е могъл да предизвика процес на дематериализация на веществото, тоест процес на преминаване на веществото в енергия в рамките на едно измерение. За него е бил възможен и обратният процес — материализацията, когато ходът на времето в енергията е трябвало да бъде спрян.

Очевидно енергията на свободното време е необикновено силна. Ако овладеем силата на своята мисъл, можем да правим чудеса — да преминаваме в други светове, да дематериализираме или материализираме.

Силата на мисълта може да бъде опасна

Както си седях на пейката в манастира на Миларепа, внезапно с ужас си помислих, че човек, владеещ силата на мисълта, е изключително опасен. Та нали с помощта на тази невероятна сила противникът може да бъде дематериализиран. Той ще се превърне в кълбо кипящи енергии или ще бъде прехвърлен в паралелен свят — например в свят от нулевото измерение, където животът преминава в точка и откъдето никога няма да се върне. „Човек, който владее силата на своята мисъл, едва ли не става Бог! Той може почти всичко! — прошепнах си тихо. — Колко е важно да бъдем добри и да имаме само чисти помисли! В противен случай човекът се превръща от полубог в демон.“

Мислите ми отскочиха към нашия свят, от който се бях отдалечил безкрайно. Пред взора на моето въображение изплуваха лица на съвременни хора. Те далеч невинаги бяха одухотворени и приятелски. Само израженията на децата бяха добри и мили. Но както се знае, не децата управляват вкусовете в обществото, тъкмо обратното — то учи децата как да живеят „по-реално“. Ние ги караме да вярват не само в доброто, но и в лошото. Обясняваме им, че хората по природа са зли и че не бива да се оставят някой да ги обижда, че трябва да умеят да се защищават. Ние ги принуждаваме да мислят най-вече за себе си, а не за околните. Самите ние не разбираме обаче, че така култивираме в тях егоизъм, като ги отдалечаваме от божествения постулат да обичат преди всичко хората. А американските екшъни, пропагандиращи образа на „добрия егоист“, ни подпомагат в тази дейност и затвърждават в децата, че „свещената мъст“ е най-доброто деяние.

Възпитавайки децата, ние искаме да ги направим подобни на себе си. Но и на нас понякога, забили нос във възглавницата, ни се ще да вярваме в чудеса. В същите чудеса, в които толкова искрено вярват децата. Чувстваме се превъзходно под влиянието на нощните мисли, когато съзнанието си отпочива и на преден план излиза вечното подсъзнание. То ни въвежда в света на мечтите — в онзи свят, в който всички хора са добри. Все пак такъв свят съществува. Наистина съществува! Но… в друго измерение.

Нашият свят не бива да узнава тайната сила на мисълта. Ако това се случи, ще настъпи невероятна катастрофа. Хората ще започнат да си съперничат по пътя към безграничната власт, като се прикриват под маската на „отмъстителния добряк“ и в крайна сметка ще заличат нашия свят. Най-вероятно Земята ще се измести с 6666 километра и ще изтрие от лицето си това заблудено човечество, неосъзнало божествения постулат, че „трябва да се обичат преди всичко хората!“. Кой знае, ако продължава така, Бог ще прехвърли нашето триизмерно човечество в двуизмерния свят, в който ще живеем като насекоми върху гладък лист хартия и ще си представяме целия свят като плоскост, закрепена върху гърбовете на три кита. Дълбоко в душите си ще усещаме, че всеки „кит“ олицетворява света на някое от измеренията и тъповато двуизмерно ще скърбим по загубения триизмерен свят, в който — оказва се — ни е било по-хубаво, отколкото тук, върху плоскостта.

Спасителните заклинания

Убеден съм, Бог е предвидил „защита“ за триизмерното човечество, за да го предпази от съблазнителното овладяване на чудодейната сила на мисълта. Струва ми се, че „защитата“ се крие в тайните заклинания, тоест мантрите. Само онзи, който знае заклинанията, може да я овладее. Известно е, освен това, че съществуват множество заклинания. Броят им е голям, защото всяко е ориентирано към конкретен аспект, който активира силата на мисълта. Опитайте се да ги научите всичките! Господ дава по едно заклинание на човек. Ако изобщо му дава!

Спомних си пещерата на Харати и двамата мъже, които служеха там. Свещеникът и старшият човек знаеха заклинанието за влизане в сомати-пещерата. Бившият свещеник я беше разкрил на жена си, след което тутакси умрял — Харати не му простил. Очевидно Царството на мъртвите и Шамбала са създадени до голяма степен, за да охраняват свещените тайни на заклинанията, да не допуснат неособено добрите триизмерни хора до чудодейната сила. Сигурно те наистина виждат всичко и четат мислите на всеки от нас.

По принцип ми беше известно, че отделни хора знаят някои от заклинанията, предадени им от свръхчовека, който установявал телепатичен контакт с тях. Хималайските йоги дори ми показаха някои неща. Когато ме посветиха в тайните по време на третата хималайска експедиция, в очите им можеше да се прочете явен възторг от факта, че е достатъчно някой да прошепне заклинание, да помисли какво най-страстно желае и то ще стане реалност. Йогите обаче признаваха, че дарените им заклинания се отнасят за не толкова важни проблеми, например — как да се пазят от студа, как да пребивават дълго време под водата, как да убият с поглед кокошка и т.н. И твърдяха, че на света не съществуват заклинания, с помощта на които би могло да се извърши нещо твърде лошо. Тези заклинания се пазят строго, защото…

В паметта ми изплува образът на Сан Баба, който умееше да материализира пепел и ориз, както и да ги дематериализира. Спомних си как той материализира пепел и я издуха от дланта си. А неговият заместник по научната част — г-н Мурти, ми разказа, че Саи Баба знае заклинание, което представлявало поредица от числа, но пред никого не го споменавал, защото… Размърдах се на пейката и отново огледах плочата, която Миларепа беше „оформил с ръцете си“ и „пренесъл с очите си“. И се опитах да вникна що за човек е бил той. Свръхчовек? Или…? Подсъзнанието ми подсказваше, че Миларепа е бил изключително силен йога, но не и свръхчовек. Знаел е важни заклинания — повече от другите йоги, но не е бил свръхчовек, защото онзи знае всички заклинания, отнасящи се към земния живот.

В такъв случай кой е свръхчовекът? Разбира се, нямах и нямам право да зная, но ми се струва, че той е мъртъв, който живее в Царството на мъртвите. Още веднъж ще повторя — мъртъв.

Дематериализация или пренасяне в друго измерение

Докато гледах грамадната каменна плоча, ясно осъзнах, че за да я създаде и премести, Миларепа е използвал силата на мисълта, като е прехвърлял триизмерното вещество на камъка в четириизмерния свят, а не е предизвиквал дематериализация на камъка в рамките на триизмерния свят, тоест не го е трансформирал в енергия. Ако беше използвал ефекта на дематериализация, то този процес би предизвикал отделянето на голямо количество енергия — нещо като взрив, който със сигурност би намерил отражение в легендите.

В крайна сметка стигнах до извода, че след като е „рисувал“ в гранитната скала обемния мисловен образ на „изрязваната“ плоча, йогата е прехвърлял в четвъртото измерение само най-близките до него каменни слоеве. В резултат триизмерното вещество на скалата около плочата е изчезвало в безкрайните далнини на четвъртото измерение. А каменната плоча е „паднала“ от скалата в готов вид. Изглежда по същото време той е размахвал ръце, произнасяйки заклинанията, което вече е намерило отражение в преданията — „обработвал е плочата с ръце“.

Антигравитацията

А как Миларепа е пренесъл плочата? Ако това наистина е станало с помощта на „очите“, изглежда се е проявил антигравитационният ефект на силата на мисълта. Трудно беше, скъпи читатели, да повярвам на друго обяснение, защото грамадната плоча лежеше пред мен, пренесена тук преди 1000 години, когато не е имало нито трактори, нито кранове. Но какво е гравитация и антигравитация?

По-горе вече отбелязах, че според мен веществото е изкривено пространство, вътре в което е заключена енергията на времето. Под думата „заключена“ разбирам спирането на хода на времето. Добавих обаче и думите: „или почти е спряло“. Точно това „почти“, което доста дълго се задържа в моите размисли, започна да играе главна роля при анализирането. Според мен точно това „почти“ е гравитацията.

Отново нищо не мога да твърдя категорично, но ми се струва, че веществото е изкривено пространство, в което времето е спряло напълно. Повтарям — напълно! И няма… тегло. Което означава, че всяка хилядатонна скала може да стане по-лека и от пухче, ако в нейното вещество времето спре напълно… без онова „почти“. Но в реалните условия то съществува. „Почти“ означава малък, много бавен ход на времето във веществото. А ходът на времето, както вече обсъдихме, е енергия — подобна на електричеството или… гравитацията например.

Гравитацията, струва ми се, е енергия, определяна от бавния ход на времето. Разбира се, енергията на гравитацията е по-слаба, отколкото например енергията на ядрения разпад. Но тя присъства навсякъде, където има вещество.

С помощта на силата на мисълта, тоест на енергията на свободното време, изглежда може да се спре ходът на времето във веществото и да се получи антигравитационен ефект, при който веществото става по-леко от пух. Енергията на свободното време е такава енергия, която е способна да влияе върху времето в различните му състояния. А благодарение на това може да се извършват чудеса, за които дори не подозираме. За тази цел обаче трябва да знаем заклинанията, които свято се охраняват от Царството на мъртвите. Миларепа-йога очевидно е знаел някои от тях и ги е прилагал. Не бива да се изключва възможността той наистина да е пренасял тежести с „очите си“, когато силата на мисълта е предизвиквала не само спиране на времето във веществото на камъка и го е олекотявала, но е притежавала и телекинетични свойства. Това е ставало вероятно по следния начин: Миларепа е вдигал във въздуха „ошлайфаната с ръце“ грамадна каменна плоча с погледа си и пак с него я е пренасял по въздуха на такова разстояние, докъдето му стигал погледът, а после още и още…

Освен това, скъпи читатели, ще се повторя, като кажа, че в град Пемза живее човек, който е в състояние да повдига чугунени плочи и да ги задържа над гърдите си. Изглежда той умее да използва силата на мисълта и да предизвиква антигравитационен ефект. Може би дори не знае, че умее да спира времето във веществото за сметка на своята енергия на свободното време или силата на мисълта.

Самият тунел, тоест пещерата, която Миларепа облицовал с каменни плочи, е била изградена навярно по следния начин. Той е „нарисувал“ мисловния образ на тунела и всяко вещество, което е изпълвало вътрешната част на тунела, е прехвърлил със силата на мисълта в четвъртото измерение. Така в триизмерния свят е останал само тунелът.

Филипинските лечители

Изглежда те също владеят силата на мисълта и знаят заклинания, с помощта на които им се удава да направят горе-долу това, което е правил Миларепа-йога. Именно по време на медитация лечителят „рисува“ мисловния образ на своята ръка, с която трябва да проникне в човешкото тяло. После „рисува“ и пространството около ръката, в което ще „работи“. Ширината на това пространство е познато само на него. Той знае също, че мисловното пространство трябва да се премества заедно с ръката му.

В това мисловно пространство се разиграват основните събития. Той концентрира силата на мисълта си точно в пространството около своята ръка. Може би разбира, че неговата мисъл е енергия на свободното време, може би не. Според мен обаче той изпълва триизмерното вещество на мисловното пространство с енергия на времето. Концентрирайки се все повече и произнасяйки заклинанията наум, той пълни с тази енергия веществото около ръката си, докато във възбуденото му подсъзнание не се чуе жадуваното прещракване, което маркира преминаването на тетраедрически изкривената материя в октаедрически изкривена. С една дума, след прещракването триизмерната материя се превръща в четириизмерна само в очертаното чрез мисълта пространство около ръката. После лечителят смело вкарва ръката си в човешкото тяло и тя свободно преминава през него. Той разбира, че е извършил чудо и то благодарение на своята собствена сила на мисълта. Вдига очи към небето и произнася наум: „Благодаря ти. Боже! Благодаря ти, че ме дари със силата на мисълта! Че в главата ми неизвестно откъде изплува това изпълнено със страст заклинание и се появи призивът да лекувам хората, като вкарвам в телата им ръката си, за да «напипам болестта» и да я извлека от тях.“

Лечителят знае, че заклинанието е предадено лично и само на него. Че няма право да разкрива тайната, защото така му е наредил свръхчовекът. Ако го каже някому, веднага ще умре. Трудно му е да осъзнае кой е този свръхчовек, но чувства, че той присъства незримо в него самия — в мъничкия филипински човечец с невзрачна фигура, който по негова воля е станал лечител. И само понякога дълбоко в душата му, като ярък сноп светлина, се появява мисълта, че той, лечителят, е нещо като „изложбен експонат“. Задачата му е да демонстрира силата на мисълта, която все още не може да бъде поверена на човечеството заради злобните, завистливите, алчните и подлите хора, които не дават възможност на другите да осъзнаят напълно смисъла на красивия, страстен и дразнещ въображението символ — Чистата душа.

Съмнявам се, че той знае нещо за четириизмерната материя, която създава със своята сила на мисълта в очертаното около ръката му пространство. Той знае обаче, че именно това пространство дава свобода на ръката му „да прониква навсякъде“. Той сигурно се чуди на своите способности, а после, след като излезе от състоянието на медитация или транс, хвърля поглед към бедните филипински колиби и още повече се чуди защо Бог не е дал на всички останали хора, бездарно съществуващи в тях, способността да използват силата на мисълта. С нейна помощ те биха могли да правят чудеса и да превърнат живота си в истинско вълшебство. Лечителят естествено не знае, че ако на хората, които хранят свинете си близо до бамбуковата колиба, им се разреши да използват на воля силата на мисълта, то повечето от тях ще се превърнат в демони и ще се унищожават един друг в угода на долнопробните си стремежи. О, колко вода трябва да изтече, докато хората започнат да живеят с кристално светли мисли в душите си.

Размърдах се на пейката, като се опитах да се отърва от тъжните мисли, и отново потънах в света на филипинските лечители. По принцип разбирах, че ръката му, „облечена в зона“, в която триизмерното вещество се превръща в четириизмерно, може безпрепятствено да влезе в тялото на човека. Изглежда процесът на преминаване на триизмерното вещество в четириизмерно се извършва мигновено. Затова накъдето и да посегне той вътре в тялото на болния, тъканите и органите му, намиращи се в зоната около ръката му, моментално стават четириизмерни. Зоната, която лечителят е „заредил“ с енергия на свободното време, действа безотказно. Изглежда зоната има малка ширина. Поне в документалните филми за филипинските феномени не се вижда около ръцете им широка прозрачна ивица.

Пак погледнах към каменната плоча на Миларепа. Внезапно ме обзеха съмнения. „Нещо не е така! — възкликнах наум. — Нещо не пасва! Когато разсъждавах за евентуалния механизъм на «работа» на Миларепа-йога, излизаше, че той е прехвърлял триизмерната почва от мисловния образ на тунела в четириизмерния свят, където тази почва е изчезвала в безкрайните далнини на паралелния свят. Тогава защо тъканите на човека, които лечителят също прехвърля в паралелния четириизмерен свят, не изчезват?“

Отново се почесах по плешивината. Нейната двуизмерна полирана повърхност ми беше неприятна. Мисловният ми апарат се напрегна и почти изправен, си казах: „Петте елемента! Само петте елемента — водата, огънят, вятърът, земята и човекът, могат да преминават от един свят в друг и да се връщат обратно. Всичко друго остава там, след като бъде прехвърлено в паралелния свят. Само петте елемента се връщат обратно! Затова тъканите на човешкото тяло, прехвърлени от лечителя в друго пространствено измерение, могат да се върнат обратно в нашия свят, където живеем и… боледуваме.“

Главата ми клюмна от умора. Мислите ми течаха плавно и спокойно. Всичко се подреждаше в една обща система. Вече разбирах, че енергията на свободното време, тоест силата на мисълта, може да действа в зоната около ръката на хилъра, като за миг изпълва триизмерните тъкани на болния и след прещракването променя качественото им състояние в четириизмерна материя. После, следвайки ръката на хилъра, „зоната“ се премества и прехвърля нови тъкани на болния в четириизмерното състояние. Докато тъканите, напуснали влиянието на „зоната“, с обратно прещракване се връщат в триизмерното състояние. Този процес — прехвърлянето на материята от триизмерния в четириизмерния свят и обратно — се извършва мигновено.

Съмнявам се, разбира се, че тези краткотрайни преминавания от единия свят в другия са под съзнателния контрол на лечителя. Известно е, че в подобни моменти той почти изключва своето съзнание. Някакъв създаден от Бога механизъм, намиращ се в подсъзнанието, ръководи този процес, като засилва или намалява зареждането на „зоната“ с енергията на свободното време. О, колко загадки се крият още в баналното на пръв поглед понятие време!

Спомних си, че по някое време лечителят извлича с ръката си от човешкото тяло някакво парченце месо. Какво е то? Очевидно е болестотворният агент. Предполагам, че лечителят „вижда“ болните участъци точно в четвъртото измерение, където те сигурно излъчват особена светлина и се възприемат от него с подсъзнанието му, в което той е потопен.

Обаче тогава остава, образно казано, „дупка“ или дефект на мястото на премахнатия болен орган. Но човешкият организъм не търпи вътре в себе си „дупки“. Това ми е известно като хирург. „Дупката“ (или дефектът) задължително трябва да бъде запълнена — най-добре с регенерирала здрава тъкан, в най-лошия — с шев. Познавам неколцина хора, които са се лекували при филипинските лечители. Те нямаха никакви белези от шевове по тялото си, а един хирург — повярвайте — винаги би ги различил. Следователно, вадейки болестотворната телесна част, лечителят веднага „зашива дупката“, останала на това място, с нормална здрава тъкан, без да прави шев. Как става това?

Замисляйки се над тази тема, усетих такова напрежение, че инстинктивно се изправих от пейката, където седях.

Файлът на регенерацията

Докато слушах обичайната препирня между Селиверстов и Юсупов, отново потънах в мислите си. Разсъждавах по темата за различните възможности тъканите на мястото на даден дефект да регенерират. Неочаквано за самия себе си стигнах до извода, че в света на четвъртото измерение е възможно тъканите да регенерират мигновено!

В този миг си спомних приказките и фантастичните филми, в които раните на пришълци от Космоса зарастват пред очите ни. Като лекар зная, че механизмът за зарастване е доста сложен и дълъг. Необходимо е в раната да се появят базисни клетки, а те да се превърнат в други клетки, които да започнат да се делят, образувайки себеподобни. Нужно е също така „фабриката за колаген“ — фиброобластите, да произвеждат колаген, който да образува снопчета от влакънца и т.н. Ако в паралелния четириизмерен свят регенерирането протича мигновено, то това означава, че механизмът е съвсем различен.

Регенерирането на тъканите в нашия триизмерен свят стартира и протича под контрола на непозната нам програма, която според мен се локализира в човешкото биополе. Тя ръководи невероятно сложния процес на самостоятелно възстановяване на тъканите. Тогава тече балансирано възпроизвеждане не само на клетки, но и на влакънца, молекули, матрици и ред дрзти елементи, съставящи тъканта. Програмата сякаш нарежда на клетките и молекулите: „Размножавайте се и растете според този план!“ А клетките и молекулите се подчиняват на този „файл на регенерацията“. Те съзидателно работят, за да може след няколко месеца на мястото на дефекта, тоест „дупката“, да се създаде новата тъкан. Човешкото съзнание е неспособно да възприеме съществуването и действието на този биополеви „файл на регенерацията“. Човешкото подсъзнание обаче знае за него всичко и ръководи работата му, без да затормозява съзнанието, което и без друго е претрупано с многобройните проблеми на изхранването, поддържането на хигиената, задоволяването прищевките на любимата и други подобни.

И тъй, в триизмерния свят „файлът на регенерацията“ стартира процеса на естествения растеж на тъканите, за да може след няколко месеца (повтарям — след няколко месеца!) гордо да рапортува пред подсъзнанието: „Край! Дупката е затворена, тъканите са възстановени!“ Подсъзнанието на триизмерния човек сигурно кима утвърдително, но сигурно му е малко тъжно, понеже знае как работи неговият четириизмерен събрат. Убеден съм, че в загадъчния и призрачен четириизмерен свят също съществува биополеви „файл на регенерацията“, чието предназначение, образно казано, е „да затваря дупките“. Но той работи на друг принцип и е по-съвършен. Не започва процес на деление на клетките, а мигновено стартира… процес на материализация. Как става това?

Хайде да се опитаме да проникнем в тайните на хипотетичния четириизмерен свят. Разбира се, там бушуват по-мощни енергии и потенциалът на силата на мисълта, тоест на енергията на свободното време, е по-висок. Естествено е в този по-наситен с енергия на времето свят да съществуват онези феномени, за които ние, по-слабо заредените с енергия триизмерни хора, говорим като за чудеса — антигравитация, материализация, дематериализация. Сигурно има и много други процеси, за които дори не можем да се досетим. Сигурно и медицината там е съвсем друга.

Най-вероятно тя също се базира върху силата на мисълта на тамошните хора. Техните лекари приличат повече на шамани и според мен лекуват не толкова с лекарства, колкото със силата на мисълта. Най-силните им хора се удостояват със званието лекари. Кой, ако не те, ще знаят, че в основата на лечението лежи създаденият от Бога „файл на регенерацията“, по чиято програма мигновено може да се „отгледа“ нова тъкан на мястото на наранената, благодарение на възможностите за материализация.

Лекарите и учените в четириизмерния свят разбират, че най-важната енергия е енергията на времето. По учебните предмети „Енергия на времето“ и „Светът на мислите“ трябва задължително да имаш отличен, понеже те градят основата на всички знания. В тяхното училище сигурно преподават определени заклинания, които трябва да бъдат наизустени. Без да се знаят те, е невъзможно да се живее в свят, чиято енергетика се базира върху силата на мисълта.

Разбира се, в медицинските институти бъдещите лекари изучават заклинанията, помагащи да се дематериализират патологичните обекти и веднага, на същото място, да се материализира нормална човешка тъкан.

Може би в четириизмерния свят лекуват рака по следния начин. Притежаващият екстрасензорни способности лекар намира в четириизмерното тяло на пациента тумор с метастази. Той концентрира и насочва своята сила на мисълта точно натам, като произнася няколко заклинания. „Файлът на регенерацията“ се задейства веднага, като отначало дематериализира неотговарящата на програмата на файла туморна тъкан и на секундата чрез материализация „отглежда“ на мястото й нова нормална тъкан. Така бившият онкоболен си тръгва здрав.

Лекарят, разбира се, знае, че мисълта е енергия на свободното време. За сметка на силата на своята мисъл, многократно умножена и пренасочена от заклинанието, той ускорява хода на времето в патологичния участък на тъканите. В резултат веществото се превръща в енергия. (Изглежда в четириизмерния свят съществуват различни заклинания за дематериализация. Сигурно лекарят избира онова, при чието използване се отделя безвредна за организма енергия.) Веднага следва друго заклинание — за материализация, след което силата на мисълта почти спира хода на времето в биополевата програма на дадения участък или във „файла на регенерацията“, където има точни енергийни копия на здрави клетки и всички останали органи. Щом като времето в енергийните копия на клетките спре или почти спре, те веднага стават веществени, тоест се материализират.

Не мисля, че лекарят всеки път шепне заклинания. Най-вероятно ги казва наум или те сами се подреждат едно след друго, докато той е изпаднал в състояние на транс, освобождавайки от бремето на съзнанието своето божествено подсъзнание. Ето защо процесът на регенерация протича светкавично.

Мнозина от четириизмерните хора навярно сами се лекуват, понеже Бог им е разрешил да използват светите заклинания. Той ги е въвел в тяхното подсъзнание, затова е достатъчно само да си пожелаят и… раната сама зараства пред очите им. А Бог ги е допуснал до тях, защото разцветът на обществото им се дължи на Чистата душа.

По-малко ли тежат четириизмерните гиганти

Може би Бог е направил за тях още едно благо дело — намалил е теглото им. За тази цел мъничко е увеличил скоростта на локалното време във веществото на октаедрически изкривеното пространство на четириизмерния свят, за да намали силата на гравитацията. Главата ми съвсем клюмна. Нямах сили дори да се почеша по тила.

— Шефе, за какво мислиш? — прекъсна ме гласът на Селиверстов.

— За филипинските лечители.

— Аз пък гледам ръцете на Рафаел Гаязович. Виж какви са костеливи и загребващи, с такива ръце само из чужди тела да лазиш.

— Защо пък да са загребващи? — възмути се Рафаел.

— Костеливата ръка винаги е загребваща — мъдро обобщи Селиверстов.

— Какви ги дрънкаш! Аз съм само един безкористен учен! — скочи срещу него Юсупов.

— Казват, че в Америка такива костеливи като вас ги поставят на специална диета със сандвичи и пица. Не ги оставят, докато не напълнеят толкова, че не само корем да им порасне, а и пръстите им да се покрият с мазнина. Там имало поверие, че костеливата ръка е загребваща. Затова има толкова тлъсти американци. Те просто прикриват своята страст да загребват. Иначе никой от тях няма да успее да прецака съседа. А ако не го прецака, каква радост му остава? И що за живот е това — без подобна радост? Принуждават се да пълнеят, за да прикрият любовта си към парите. А костеливият… той направо си издава алчността — поучително приключи монолога си Селиверстов.

— Какво искаш да ми внушиш? Че защото съм костелив, обичам парите, така ли?

— Без преки аналогии! Може би говоря за костеливостта в преносен смисъл. А вие, Рафаел Гаязович, всичко възприемате буквално! Човек може да си помисли, че главата ви е само от кости! — поомекна Селиверстов.

— Я се погледни! Тук направо на вейка заприлича. Къде ти е коремът? Къде!? Няма го! Тибет те изсмука…

— Кой ме е изсмукал? — ококори се Селиверстов.

— Тибет до такава степен изсмука тлъстините ти, че и твоите ръце станаха костеливи като моите. А за страстта да загребват няма какво да приказваме. От тебе като от касиер-домакин на експедицията човек не може да изпроси нито стотинка. Всички пари си скатал в чантичката на кръста.

— Да, поотслабнах малко. И коланът на чантичката преместих с шест дупки. Затова пък тя не се смъква от корема ми и не ми увисва между краката, както при някои…

Светът на мислите и пространствата

Огледах с вътрешния си взор всички свои размисли за силата на мисълта и допуснах хипотезата, че светът се състои, общо взето, от две части:

Свят на мислите, в който съществува и управлява свободната от пространството мислеща енергия на времето, ръководена от Главното начало на свободното време, тоест от Бога.

Свят на пространството (по-точно — на пространствата), където времето — Божественото начало — е заключено вътре в материята, съобразно строгата система на изкривените пространства на различните светове, като по този начин оформя многобройните и систематизирани варианти на материален живот, в основата на които лежат веществото и енергията.

Главата ми забръмча от пренапрежение. Каменната плоча на Миларепа лежеше пред мен. Едва повдигнах глава и си прошепнах: „Благодаря ти. Боже, че ми прати тези мисли!“.

Още веднъж ще изброя какво може да постигне силата на мисълта. Списъкът е доста дълъг: да прехвърля от едно пространствено измерение в друго, да преобразува енергията на едно пространствено измерение в енергия на друго, да дематериализира, да материализира, да създава антигравитация… А колко още феномени може да роди мисълта, която ни посещава и денем, и нощем! Колко чудеса биха се осъществили, ако я освободим от натиска на заблудените души! Та нали тя се ръководи непосредствено от… самия Бог!

В този миг осъзнах, че хаотичните ми предположения се бяха подредили в стройна система. Това чувство ми беше познато! То никога не ме е подвеждало! Щом възникнеше, аз се надигах, отивах в операционната и смело пристъпвах към операцията. След като приключех с последния шев, откъсвах поглед от микроскопа и за да не ми се присмеят операционните сестри, тайно отправях взор към небето. Лицето ми бе скрито под хирургическа маска и аз тихичко прошепвах: „Благодаря ти, Боже!“

— Той дълго мисли — каза монахът и ме посочи, когато излязохме от манастира. — Това е добре.

После разказа вече известната ми легенда за борбата между Миларепа-йога и Бонпо-йога, когато двамата стигнали до върха на свещения Кайлас и по време на двубоя разрушили северната му страна.

— Миларепа-йога е допуснал грешка, като е влязъл в двубой с Бонпо-йога — разказваше той. — Заради нея не са му простили и не са го пуснали в Царството на мъртвите. Освен това са изличили от паметта му заветното заклинание. Затова Миларепа сам е започнал да прокарва отделен вход натам… където са Вечният живот и щастието…

Правото на грешка

Сведох очи и си помислих за правото на човека да греши. Спомних си за едно момиче, чиито родители до такава степен го надзираваха и се страхуваха да не направи нещо фатално през пубертета, че тя в крайна сметка им се възпротиви. И пожела да греши. Мечтаеше да греши.

Веднъж ми разказа следното: „Изпаднах в истерия. Започнах да чупя чинии. Замерях с всичко, което ми попадаше под ръка!“

Котката се скри в ъгъла! Родителите ми се втрещиха! А аз им викам: „Вие какво, гледате ме като писано яйце! Предпазвате ме от грешки, така ли? Да не би вие самите никога да не сте грешили!? Та нали сте събрали акъл точно чрез грешки! И аз искам, искам да получа своите синини и да се науча да живея, а не да следвам вашите указания като някаква безлична мухла! А може би точно това искате, за да демонстрирате пред мен своята «мъдрост»? Показвайте я, ама не пред мен — сополанката, а пред другите, които също са се поучили от своите грешки! Май няма да ви мине номерът! Страх ви е да го сторите пред тях! Опасявате се, че вашата «мъдрост» ще се окаже пълна глупост! Пред мен, недозрялата, може, така ли!? Не мен предпазвате от грешки, а удовлетворявате своето самолюбие! Аз пък искам да допускам грешки! Искам, искам, искам…“

Скоро момичето напусна семейството си, отиде да живее под наем и започна така да греши и да отмъщава на родителите си. После навакса изпуснатото истерично, пресилено, усещайки дълбоко удовлетворение от всяка своя грешка. Разбира се, родителите й отначало се възмущаваха и дори се отрекоха от нея. След време родителският дълг отново ги върна към дъщеря им. Тя обаче ги измерила от главата до петите със студения поглед на чужд човек.

— Остарели ми изглеждате — отбелязала сухо.

Запълнило дефицита от грешки, момичето благопристойно сключи брак с напълно приличен, леко пълничък и мекушав младеж, с когото заживя в нашия триизмерен свят, пълен с противоречия и контрасти, където няма само бяло, а задължително се появява и черното, за да можем чрез взаимния им контраст да се радваме на широкия свят.

Мъжът й се оказа домошар и абсолютно образцов съпруг, който винаги кимаше одобрително и никога не й възразяваше. Веднъж тя не изтърпяла и му тръснала: „Ех, Ваньо, да беше отишъл някъде да се позабавляваш с други жени! Защо все вкъщи седиш!?“

Щом излязохме от манастира на Миларепа и разреденият въздух на височина 5000 метра изпълни дробовете ми, си спомних още един подобен случай. Живяло едно красиво момиче. С едри гърди, с дълга плитка и елегантна походка. То имало безброй обожатели. Започнало обаче да се среща с един мъж и скоро забременяло. Гинекологът „зарадвал“ бъдещата майка, като й казал, че ще има близнаци. Тя обаче бързо разбрала, че не обича бащата на своите деца. А поставяла любовта на първо място в живота си, в това число и към децата, които носела в утробата си. Тогава напуснала мъжа, с когото имала връзка, и станала самотна майка на две прекрасни дечица — момченце и момиченце. Пристигнала с тях в дома на родителите си. „Какво пък толкова!“ — казали те и взели на ръце двете напикани и врещящи бебета. Родителите й разбирали, че дъщеря им е допуснала грешка и че не е постъпила „като хората“. Но те я обичали и знаели, че тя поставя любовта на първо място.

След няколко години неочаквано срещнах младата майка на улицата и я попитах как са децата.

— Растат — отговори тя, озарена от майчинското си щастие.

— А как е личният живот? Срещна ли някого…

— О! — смути се тя. — Срещнах. Много ме обича, истински, по мъжки…

— А ти него?

— Да.

— Заедно ли сте?

— Не. Той е женен. Но нали не е задължително. Казват, че първата жена е от Бога. Затова пък…

— И всичко това в името на любовта?

— А как да живея, ако не изпитвам любов! Само за да постъпя „като хората“? Ако майката не усеща любов в душата си, то и децата й ще пораснат неспособни да обичат.

— Виждам, че изобщо не се разкайваш — погледнах я с добри очи.

— Бог ми изпрати тази грешка, за да изпита любовта в моята душа — отговори тя, свеждайки поглед.

Тези думи се бяха врязали в паметта ми. Осъзнах, че грешката е преди всичко изпитание, изпратено от миналото по твоята кармична линия. Разбрах също, че критерий за оценка на поведението е любовта, която си длъжен да съхраниш в душата си. „Нима наистина са се свършили мъжете, заслужаващи да бъдат обичани истински?“, помислих си с негодувание.

Спомних си и предсказанието на Елена Блаватская, че човечеството вече излиза от „материалната яма“ и че в по-нататъшното му развитие ще се засилва духовният компонент в човешката душа. В това отношение ние, мъжете, като че ли изоставаме от жените. Тях природата ги е дарила с по-голям чувствен потенциал. Те често скучаят с нас, защото преизпълнената им с чувства душа се нуждае да ги отдаде, а не да съзерцава тъпо планината от мускули, върху които е опъната тениска с твърде къси ръкави, за да се демонстрира цялото „мъжко достойнство“. Получава се така, че много жени предпочитат да са самотни, но верни на мечтата си. Други стават самотни майки, за да възпитават момчетата като истински мъже на бъдещето — антиподи на планините от мускули в прилепнали тениски, а момичетата — като принцеси на бъдещето, които с един поглед ще облагородяват всичко наоколо и ще внушават на хората, че скоро ще настъпи „чувственият век“. Сигурно много грешки ще допуснат хората, следвайки този път, но те все по-добре ще разбират, че не бива да живеят ограничени от понятието „като хората“, а според това, което им „повелява душата“. А грешките — тези вездесъщи душевни изпитания, упорито и деликатно ще ги подтикват да осъзнаят основополагащото понятие Чиста душа. Някой ден, нека дори да е в далечното бъдеще, те ще усетят великата радост да бъдат чисти. После ще започне новата ера — ерата на чудесата, на онези чудеса, които се намират например тук, в Града на боговете, но не са създадени от нас, поне не и засега.

Отново погледнах камъка, обработен от Миларепа. Сигурно той е владеел технологиите на Чистата душа. Защо тогава е допуснал грешката да влезе в двубой с Бонпо-йога? Нима и такива хора могат да грешат? Нима и боговете грешат? Защо светът е така устроен, че винаги и навсякъде всички да се учат от грешките си? А уважението към възрастните не е ли всъщност уважение към „цицините“, получени при преодоляването на грешките? Нима внезапното издигане на един млад и талантлив учен е само озарение, което не е минало през житейските изпитания, а творчеството на побелелия учен е упорит труд „под сянката на цицините“?

Защо Миларепа се е стремял към Царството на мъртвите

Разбира се, не знаех защо Миларепа-йога е подхванал изграждането на тази пещера. Може би не е могъл да попадне в Царството на мъртвите през входа, разположен върху западната стена на Дома на щастливия камък. Явно мъртвите са го наказали за грешката, като са заличили от паметта му заклинанието, с което се отваря вратата и са го принудили да пробива нов вход. А може би този нов вход е бил необходим и те са оставили в паметта на Миларепа нужните заклинания, като са му наредили да го пробие. Преди това обаче са го подложили на изпитание, за да го включат в техните редици. Може би Миларепа и сега е там…

Обърнах се към монаха, който стоеше до мен и го попитах:

— Кажете, моля ви, някой влизал ли е в пещерата на Миларепа? Действат ли там тантрическите сили, които са непреодолими за човека?

— Действат и още как!

— Какви са те? В някои сомати-пещери предизвикват ослепяване, онемяване, уплаха, главоболие или внезапна слабост. Тук как е?

— Не зная. Не съм влизал… — сконфузи се монахът.

— И все пак?

— Сигурен съм само, че там е много страшно! Хората изпадат в паника! Обзема ги страх, че просто ще умрат, без да станат мъртви, а техните кости…

— Много кости ли има в пещерата?

— Твърди се, че са много.

— А защо са влизали хората?

— Искали са да станат мъртви.

— И са умрели?

— Да.

— Но не са станали мъртви?

— Не, не. Просто са умрели. Мъртвите сами избират онези, които са достойни да станат мъртви — изгледа ме монахът. — Да не би и вие да искате?

— Аз ли? — този път аз се сконфузих. — Едва ли ще мога… Засега съм си тук…

— Аз също… съм тук… засега… — отвърна монахът.

Какво огромно значение има за Земята феноменът сомати! Колко велик е подземният свят, където, освен Шамбала има и много мъртви. Те живеят, без да се грижат за своето тяло. Не губят време да приготвят храна, да ходят до тоалетната, да дишат, да се обличат и гримират. Те знаят, че техните тела са необходими само в случай на глобална катастрофа. Тогава те ще влязат в „машината“, наричана тяло. И отново ще започнат телесен живот, изпълнен с грижи за стомаха, за да продължат божествения експеримент по усвояването на материалната страна на живота. Как не им се иска сигурно да се занимават със стомашни проблеми, щом могат вечно да пребивават в отвъдното и прекрасния свят на мислите. Оттам те съзерцават своите тела, с които са свързани чрез „сребърна нишка“. Те им напомнят, че дълг на духа или на човека-мисъл е да не късат тази връзка с планетата Земя, в чиито дълбоки подземия се намират техните „машини“.

Монахът ме гледаше изпод вежди. Пред мен се намираше шестоъгълният камък. А мислите ми весело кръжаха и ми припомняха за своята сила. И ми повтаряха, че главното в човека е мисълта. Защото на онзи свят човекът всъщност е мисъл. Той се е зародил там, в света на мислите или в света на свободното време, който се управлява непосредствено от самия Бог — Властелина на свободната енергия на времето.

Без да искам, си спомних обичайните за руския човек разговори в кухнята, когато двама-трима мъже или жени с чаши водка в ръка опушват помещението като лисичарник и така се разгорещяват от разговора си, та им се струва, че ги чува целият свят. Светът наистина ги чува. Убеден съм, че нито една мисъл не отминава просто тъй. А ако хората пускат в пространството прекалено много еднотипни мисли, в даден момент те се сумират и започват самостоятелно да влияят върху съзнанието им. По време на революционни ситуации това явление се нарича политическо настроение на масите. Японски изследователи намериха научно обяснение на този факт.

Те описват така наречения феномен на стотната маймуна, при който една от тях се досетила да измие батата (сладък картоф), хвърлен от учените в пясъка. Тази „прогресивна“ маймуна научила и някои от събратята си (за да не им скърца пясък между зъбите), а те от своя страна обучили други. Когато бройката им достигнала цифрата сто, изведнъж всички маймуни по японските острови (а те са много!) едновременно се научили да мият бататите, хвърлени върху пясъка. Задействал се е някакъв мощен информационен механизъм за натрупване и разпространяване на мисли.

Спомних си разказа на една моя английска пациентка, която сподели с мен, че причина за болестта й е стресът, предизвикан от факта, че любимият й напуснал родния Лондон и заминал за Ню Йорк, където му. Предложили по-изгодна работа. Когато след една година се срещнали отново, тя не могла да го познае — бил станал безобразно алчен. Тя дълго се опитвала да се пребори с алчността му, но нищо не постигнала. Пред нея стоял същият лондонски младеж, но в очите му горяла друга страст — парите. Пред тях красивата англичанка губела по точки. Веднъж той й казал дори, че е неин ред да плати за вечерята в ресторанта. Тя беше абсолютно убедена, че Америка е „заразила“ нейния любим. Тя смяташе алчността за заразна болест, а Щатите — за „инфекциозна бомба“

Разбирах, че ненапразно гениалният руски учен Влаил Петрович Казначеев е предложил термина информосома, като доказа, че информацията може да се разпространява по неведоми начини. Струва ми се, че в основата на тези информосоми лежат, ако мога така да се изразя, „концентрати от мисли“. Те са способни нахално да се внедряват в други организми, принуждавайки ги да мислят или да вършат заложеното в „концентратите от мисли“.

Ненапразно е толкова гадно да си в компанията на скъперник. И колко приятно е да седиш до светъл човек!

Продължавах да стоя на едно място, без да откъсвам поглед от шестоъгълния камък на Миларепа. Момчетата не ме подканяха. Те разбираха и, струва ми се, мъничко ме съжаляваха заради наплива на вездесъщите мисли, които толкова превъзбуждаха мозъка ми, че той направо сипеше градушка от купища информосоми. А на мен ми беше тъжно, защото недоумявах как така хората не могат да разберат, че щастието не е в парите.

За себе си вече бях убеден, че мисълта няма как да не е живо същество. Родоначалният онзи свят — пра майката на всички форми на живот, е свят на мислите. Всеки озовал се там се превръща в човек-мисъл — свободен, изначален и велик. И е направляван единствено от Създателя, дарил всичко живо с най-важното — способността да мисли.

„Страхувайте се от лошите мисли!“ — прииска ми се да извикам. Чудесно е, че понякога страстно желаем да се скупчим в една кухня и като освободим с помощта на алкохола и цигарите своите мисли, да си поговорим на най-различни теми. Но, моля ви, говорете добронамерено!

Продължавах да съзерцавам шестоъгълния камък. Скоро мислите ми се прехвърлиха към мъртвите. Разбрах защо са ни необходими те. Мъртвият също е човек-мисъл, но земен. Той е необходим тук, на Земята, защото човекът-мисъл от онзи свят е космически. На Земята е пълно с проблеми — трябва да се охраняват свещените заклинания, да се следи мисленето на хората, които се опитват да попаднат в сомати-пещерите, да се определя степента на заплаха от появата на глобални катастрофи и т.н. Ние не знаем нищо за мъртвите и не разбираме ролята им за живота на Земята.

А тя е колосална!

Мъртвите, чиито тела пребивават в дълбоките подземия на Тибет и Хималаите, са стражите на нашите мисли! Ненапразно йогите се стремят поне мъничко да приличат на тях, като се отказват от телесните грижи и чрез медитации влизат в земния свят на мислите! Неслучайно и Миларепа-йога се е стремял да стане мъртъв! И ненапразно казват за йогите, че прочистват аурата на Земята!

Внезапната болка в стомаха прекъсна мислите ми. Разбрах, че някой от мъртвите ги е прочел и е решил да ме прочисти още повече, като изгони от мен по-голямо количество от натрупалата се отрицателна енергия. Леко се присвих, сдържайки стоновете си. Издаде ме обаче болезнената гримаса.

— Шефе, какво става? Пак ли те заболя? — Селиверстов внимателно сложи ръка на рамото ми.

— Не ми обръщай внимание! Долината на смъртта… бих я нарекъл Долината на мъртвите… Там важат законите на мъртвите и няма място за законите на живите! Само онзи, който може да приеме техните закони, като премине през изпитанията… Нима целият ни живот е тотална грешка!? — изхриптях аз.

Мътният ми поглед обходи околните планини. Те сякаш се полюшваха в разредения въздух и ни подсещаха, че не са мъртви. Дали изобщо в природата съществува нещо наистина мъртво? Може би с тази дума древните са изразявали понятието неподвижно, понеже са знаели, че всичко в природата е живо? А може би онова, което е неподвижно в материалния свят, в света на мислите води по-интензивен живот от онези, които умеят да движат ръце и крака? Може би…

Внезапно се усетих като някакъв звяр в зоологическа градина! Нима на мъртвите им е разрешено да проникват в мислите на всеки от нас? За миг забравих за болката и разбрах, че навярно е така. Нещо повече — на мъртвите им е позволено да влияят върху нашите мисли, да ни наказват и прочистват. Какво пък толкова, че живеем пред погледите им, сякаш сме в зоопарк! Ако поддържаме чистотата на мислите си, тогава няма да имаме какво да крием!

Всеки човек в една или друга степен е способен да чете мислите на другите хора. С ръка на сърцето трябва да си признаем, че много често вярваме не на думите, а на очите, в които се взираме. Колко често ми се случва! Я се опитайте да поговорите с човек, който не ви гледа в очите — веднага ще усетите дискомфорт. Няма да ви достига информация! Нашият дух е притаен, но въпреки всичко се проявява и доказателството е, че всички ние взаимно си четем мислите — поне отчасти. Но на нас ни е оставено само това „отчасти“.

Пак се намръщих от болка. Свалих раницата и извадих хапчетата за стомах. Сложих ги върху пресъхналия си език и усетих, че не мога да ги преглътна. Равил ме забеляза и ми подаде шише вода.

— Сергей, тебе болял ли те е някога стомах? — попита Рафаел Юсупов.

— Понякога, ако преям. Защо питате?

— Ами така, без причина.

— Да не намеквате нещо, Рафаел Гаязович? — сбърчи вежди Селиверстов.

— А, не. Просто така попитах…

— Между другото, никога не съм бил роб на стомаха си, независимо от добрия апетит. Не съм капризен. Ям всичко. Дори и гвоздеи мога да смеля.

— Гвоздеи ли?

— Да, гвоздеи. Какво толкова?

— А, не, нищо…

— А пък вие, Рафаел Гаязович, би трябвало да се замислите над проблемите на вашия стомах. Имам усещането, че той вече нищо не мели, а всичко изпраща в червата, към изхода. Иначе как да си обясним защо сте толкова слаб?

— Просто при мен, Сергей, КПД-то при преработването на храната е по-нисък. Затова…

— Всичко отива в свирката? — прекъсна го Селиверстов.

— Каква свирка?

— Задната.

— Хайде, хайде! Сякаш при тебе нищо не излиза оттам!

— Излиза — смути се Селиверстов, — но по-малко.

— Не бих казал — многозначително произнесе Юсупов.

— Вие пък откъде знаете?

— Съществуват факти…

— Какви факти?

— Разходът на тоалетната хартия! Нали ти самият като касиер-домакин ми възложи да я контролирам.

— Може би аз просто по-многократно я използвам, отколкото вие, Рафаел Гаязович.

— Да не намекваш, че съм нечистоплътен!

— А вие вглеждате ли се в това, което е излязло? — Селиверстов присви очи.

— Не ми е интересно. Но на теб, Сергей, явно ти е много интересно!

— Всекиму е интересно.

— Не и на мен. Да се разглежда точно това е недостойно занимание.

— Я без префърцунени изрази! Да не би да твърдите, че никога не сте си гледали…

— Никога.

— Не ви вярвам!

— Защо?

— Ами защото, ако бяхте си го погледнали, Рафаел Гаязович, щяхте да откриете там несмляна храна, например морков.

— Между другото, обичам моркови.

— И ги употребявате не само за да си „го“ украсите!?

— Това пък откъде ти хрумна!?

— Храносмилателният тракт не е канализационна тръба — многозначително дигна показалец Селиверстов. — В него храната се мели…

— Смила се — внесе поправка Рафаел Юсупов.

Докато слушах поредната препирня между двамата, си казах, че те поне не са роби на стомасите си. В противен случай съдбата едва ли би ги довела в далечния Тибет и едва ли би ги подложила на толкова лишения. Нещо повече, тук някак си не ни се ядеше. По-силно беше клокочещото от възбуда духовно начало. И Селиверстов, и Юсупов еднакво отслабваха.

Болката постихна. Вдигнах глава, погледнах монаха и го попитах:

— Кажете ми, моля ви, вярвате ли, че плочите и шестоъгълният камък са обработени от човешки ръце?

— Разбира се, че вярвам. Тези хора са били в състояние да обработват не само отделни скали, а цели планини. Например онези… — посочи монахът.

Обработените планини

Проследих посоката, в която сочеше монахът, и видях, че планините на противоположния склон наистина бяха като обработени — през тях минаваха хоризонтални бразди, които приличаха на стъпала.

— Не можем да изключим вероятността конкретните планински структури да са със слоест характер, а предизвиканата от вятъра ерозия да е оформила въпросното подобие на стъпала — чу се гласът на Рафаел Юсупов.

— Какво!? — не го разбра монахът.

Тату преведе думите на Юсупов, доколкото му стигаха възможностите.

— А, не! — възкликна монахът. — Не е вятърът! Хора са направили стъпалата!

— Как са ги направили? — не се предаваше Рафаел Юсупов.

— С ръце и глава — смути се монахът. — Така твърди легендата.

— Легендата е нещо сериозно! — не се сдържа Селиверстов.

— Какво е предназначението им? — отново попита подробният Юсупов.

— Не зная. Нищо не пише по този въпрос — монахът сведе очи. Аз също не разбирах предназначението на стъпалата и дори нямах никакви предположения. Тогава още не знаех, че те са способни да намаляват фините енергии при влизането в нашия триизмерен свят от друг, например четириизмерен, който по своята природа е по-зареден с енергии. Трябваше да приключи египетската експедиция, за да се приближа поне мъничко до разбирането на този въпрос. Защото там, в горещия Египет, започнахме да интерпретираме стъпаловидните пирамиди като места за влизане в нашия свят, а класическите островърхи пирамиди — като места за изход от нашия свят.

Тогава в Тибет бях по-склонен да приема предположението на Рафаел Юсупов. Някъде дълбоко в душата ми се таеше мисълта, че великата Шамбала, съществуваща едновременно в няколко паралелни свята, навремето е създала тук онова, от което ще зависи нашето бъдеще, и че един ден сред нас ще се появят нови хора, които ще приличат на нас, но ще бъдат други…

На раздяла стиснах ръката на монаха. А Селиверстов толкова дълго я тръска, че според мен го изплаши.

Продължихме по своя маршрут. Крачех и аз, присвивайки се от болка. Свечеряваше се. Скоро спряхме и започнахме да разпъваме палатките. Стомашната болка напълно ме срази. Легнах на земята, останал без дъх и сили в студената тибетска вечер.

Мъртвите не ме бяха пощадили.