Ернст Мулдашев
В обятията на Шамбала (2)

Първите пирамиди в града на боговете

„Дано времето е хубаво, дано…“, повтарях си наум, докато помагах да прикрепим раниците към яковете, взети под наем от местните говедари. Бяха ни препоръчали да тръгнем с леки раници, защото походът ще е на височина 5000–6000 метра, а при такива условия тежките товари щяха да ни забавят. Яковете, както твърдяха тибетците, не само мъкнели големи денкове, но и умело преодолявали каменните плата и дори с лекота се катерели по по-полегатите склонове.

— Край! Разтоварвайте! Не забравяйте как сте връзвали раниците, за да не провисва после товарът — нареди водачът Тату. — Утре тръгваме рано, по изгрев-слънце. Яковете ще товарим по тъмно.

Вдигнах глава и с тревога огледах черните облаци, затулили района на свещената планина. Та нали вчера Кайлас се виждаше съвсем ясно, а днес… Нима времето ще ни погоди номер? Ако не се оправи, нищичко няма да видим! Дори няма и да зърнем Града на боговете, който е някъде тук. И тогава цялата експедиция ще се окаже напразна!

Нима виждам пирамида

Обзет от подобни мисли, приседнах на тревата и се загледах в планината. В ръцете си държах карта, по която можех точно да определя местоположението й, въпреки че облаците я скриваха. После погледът ми се плъзна на запад и внезапно се натъкна на друга планина с правилна форма. Вгледах се внимателно и сърцето ми се разтуптя.

— Ама това не е планина! Пирамида е! — възкликнах аз и подскочих от изненада.

С нетърпеливо движение измъкнах фотоапарата и като изтеглих обектива максимално, щракнах няколко пъти. После порових в сака, извадих бележника и скицирах пирамидалната конструкция, която рязко се очертаваше на фона на сравнително ниския полегат склон.

„Ама че работа! Ама че работа!“ — повтарях си, като глуповато мърдах с устни. Нали още в Непал на два-три пъти ми беше хрумвало, че легендарният Град на боговете вероятно е съставен от древни пирамиди, разположени около основната пирамида — свещената планина Кайлас. Че ступите в Сваямбанат отразяват и символизират комплекса Кайлас. Тогава бях преброил ступите — бяха 108. Нима и около Кайлас са 108? Нима планината, разпростряла се пред мен, е една от тях?

Прецених на око разстоянието до нея, взех под внимание необходимите координати и отбелязах разположението й върху картата. После бързо се насочих към лагера и отдалеч се развиках:

— Рафаел! Равил! Бързо излизайте от палатките! Дайте цифровата камера и пригответе бележника.

Тримата се върнахме до мястото, където стоях преди малко, и оттам заснехме с цифровата камера пирамидалната планина. Помолих момчетата да изкарат изображението върху екрана на лаптопа и да го увеличат, за да се убедим в пирамидалната й форма.

Рафаел Юсупов се справи доста бързо.

— Прилича на пирамида, нали!? — възторжено мърморех аз. — Но ако е така, то тя е много древна. Вижте, на увеличеното изображение се виждат разрушени места. Жалко, че снежната шапка, която я покрива, пречи да се огледат страничните повърхности! Дали е пирамида? Може би само така ни се струва? Може би си представяме желаното за действително?

Съмненията заседнаха в гърлото ми. Със съжаление си признах своята по детски наивна и безпочвена мечтателност — бях я намразил. „Аз, аз… съм глупав мечтател, докарах тук цяла експедиция — разсъждавах в онзи миг, като стисках в ръка компаса. — Лесно е да се къпеш в розови мечти, докато седиш в уютния кабинет! Реалността е по-сурова — изисква доказателства! А къде са те? Само тази неясна компютърна рисунка? А облаците? Проклетите черни облаци! Закрили са от погледа ни не само свещения Кайлас. Скоро ще забулят и тази сравнително ниско разположена пирамида. А и дали все пак е пирамида?“

Потръпвайки от студ, нервно запалих цигара.

Рафаел и Равил мълчаха.

„Поне дума да бяха проронили! Да заявят, че съм глупак и фантазьор, а те… нищо не казват — нали съм им шеф“. С невероятно усилие се постарах да отхвърля съмненията и да анализирам хипотезата, че в района на свещения Кайлас съществува цял комплекс от древни пирамидални конструкции, които като цяло съставят Града на боговете.

Може би тази планина е само началото, първата лястовица? Може би ще открием и други… Отново премислих всички аргументи и предпоставки, които ни бяха насочили към далечния и суров Тибет, за да търсим точно тук легендарния град. Пресмятах, съпоставях, а някъде от дълбините на съзнанието ми бавно изплува въпросът, който ме терзаеше отдавна — какво все пак е предназначението на Града на боговете? На всяка цена трябваше да намеря някакъв отговор — умозрителен, хипотетичен или дори фантастичен, но все пак отговор. Излишно е да казвам, че така и не открих нищо. Разочарованието и раздразнението отново ме стиснаха за гърлото. Втресе ме.

В този миг все още не подозирах, че доста време няма да го открия. А отговорът ще се окаже толкова лесен, че аз дълго ще седя с глупаво зяпнала уста и ще мисля какви са причините за разпространената по земята човешка злоба, заради която е бил построен този небесен град.

Поклатих глава и за да изляза от безизходицата, попитах момчетата:

— Приятели, каква според вас е височината на пирамидалната планина?

— Какво? Говори по-силно! Вятърът… — подскочи Рафаел Юсупов.

— Каква е височината? — повторих аз.

— Ами… — Рафаел се загледа. — Разстоянието до нея е… около двайсет километра, а тя се извисява и над склона. Освен това не виждаме основата й.

— Добре де, по-висока ли е от Хеопсовата пирамида, чиято височина е 146 метра?

— Според мен е по-висока.

Помислих си, че тази пирамидална планина е направо джудже в сравнение със свещения Кайлас, който, ако приемем, разбира се, че също е пирамидална конструкция, създадена от древните…

— Изглежда е много древна — посочих към нея аз.

— Какво? — пак недочу Рафаел Юсупов. — Говори по-силно! Вятърът вие ужасно.

— Древна ли е планината? — извиках.

— Ами… За целта трябва да се приближим към нея, необходими са ни специалисти по геология, те ще преценят…

— Нямаме геолози сред нас — прекъсна го Равил. — Шефе, към нея ли ще се насочим?

— Едва ли. Ще се придържаме към набелязания маршрут. Интересно, как ли е била построена? Ако, разбира се, е пирамида, а не е естествена планина… — промърморих си под носа.

— Ти ще говориш ли по-високо? — накокошини се Рафаел Юсупов.

— Гаязич, смъкни си шапката от ушите — потупа го по рамото Равил.

— Какво!? — отново недочу Рафаел Юсупов.

Съмненията не ме напускаха. А съвсем скоро щяхме да станем свидетели на огромно многообразие от пирамидални конструкции и постепенно и мъчително бавно съмненията ни щяха да се разсеят и ние най-сетне щяхме да разберем, че пред очите ни е Градът на боговете — такъв, какъвто е.

— Момчета, хайде, прибирайте се в лагера! Аз ще поостана тук. Облаците май се разсейват. Ще взема и цифровата камера — казах аз.

Отново седнах на тревата, която ми беше харесала. Имах усещането, че ме сгрява отдолу. Внимателно премествах погледа си от една извивка на хребета към друга — опитвах се да открия още нещо интересно. Тъкмо се бях отчаял, когато внезапно очите ми се спряха върху разположени близо до първата пирамидална планина странни ивици, които се подадоха изпод придвижващия се нагоре облак. Вгледах се по-внимателно — ивиците наистина бяха странни. Но върхът на планината бе закрит от облак.

Дивите кучета

Търпеливо изчаквах и се надявах, че облакът ще се махне и ще разкрие новата ми находка. В този момент отзад се чу шум. Неволно трепнах и се обърнах. Отвратително на вид куче, появило се неизвестно откъде, стоеше и ме гледаше.

Изправих се с лице към него и също го загледах мълчаливо. То не издържа човешкия поглед и като се разлая, се нахвърли срещу мен. Успях да го ритна, но псето направи няколко кръга, огласяйки околността с лай и ръмжене, и в следващия миг се появиха още две големи кучета, които ме наобиколиха. Опитаха се да ме нападнат в гръб и да ме захапят за крака. Едва успявах да се отбранявам.

Нямах никакво друго оръжие, освен ножа в ръката си. Не се решавах да се наведа и да вдигна камък, да не би в същото време да се нахвърлят отгоре ми. На врата ми се висяха двата фотоапарата и ми пречеха на движенията. Сакът се търкаляше на земята. Влажният вятър шумно прелистваше експедиционния дневник, който лежеше наблизо.

Усещах, че кучетата искат да ме изтощят. Скоро наистина започнах да се уморявам. Тогава свалих плетената си шапка и я хвърлих пред себе си. Едно от тях инстинктивно се метна върху нея. Рискувайки, аз също се хвърлих напред и понеже бях спечелил част от секундата, с пълна сила го изритах по челюстта. Като при забавена снимка забелязах, че твърдата ми туристическа обувка направо влиза в муцуната на озлобената твар, чупейки костта. Раздиращ вопъл огласи планината.

Обърнах се рязко. Онемели, другите две други кучета стояха и ме наблюдаваха, оголили зъби. Нараненото псе виеше неистово и се въртеше в кръг. Наведох се, вдигнах голям камък и го хвърлих по тях. Кучетата се отдалечиха на около десет метра и отново ме загледаха като призраци. Дадох си вид, че тръгвам към тях, за да ги сплаша. Те отскочиха още на няколко метра и пак зяпнаха в мен. Раненото псе се заклатушка и се опита да избяга.

С достойнство, присъщо на по-силното животно, небрежно повдигнах плетената си шапка, експедиционния дневник и сака. Отдалечих се с вирнат нос. За съжаление вървях не по посока към лагера, а двете кучета продължаваха да ме следят мълчаливо. Когато доста се отдалечих, отзад се чу вой. Обърнах се и видях как те се хвърлиха встрани и като стигнаха до осакатения си събрат, се спряха пред него.

— У-а-а! — зави раненото псе, сякаш разбираше жестокостта на вълчите закони. Скоро всичко заприлича на ръмжащо кълбо.

Обърнах им гръб и продължих да вървя. Скрих се зад един хълм, отново намерих суха трева, седнах, ориентирах се по компаса и потърсих с поглед необикновените ивици, привлекли вниманието ми. Не можех обаче да се концентрирам, сърцето ми биеше тежко, постоянно се оглеждах — страхувах се да не ме нападнат отново. Едва след като изпуших три цигари, постепенно се абстрахирах от неотдавнашното „кучешко хоро“.

Още една пирамида

Отново заоглеждах внимателно склоновете на планината. След известно време се убедих, че това не са никакви странни ивици — зад облаците се показа стъпаловидна пирамида.

Достатъчно добре се виждаше, че има правилна пирамидална форма с пресечен връх. Въпреки че откъм южната страна бе частично покрита със сняг, подобните на стъпала ивици се открояваха съвсем ясно.

Бързо я скицирах, да не би облакът отново да я закрие. После я заснех с обикновена и цифрова камера. Стори ми си, че близо до нея, на сравнително късо разстояние, се намира още една пирамидална конструкция, която беше по-малка по размер и с друга форма. През бинокъла се виждаше, че снегът я е покрил почти изцяло, но страните и цилиндричното образувание на върха личаха добре. Скицирах и нея, макар да не бях убеден, че има отношение към пирамидите.

Изпреварвайки събитията, ще споделя, че след прецизната компютърна обработка установихме, че и последната конструкция можеше да бъде интерпретирана като пирамидална планина, въпреки че някои съмнения оставаха.

След като приключих с рисунките и снимките, продължих да разглеждам втората пирамидална планина. Тя се виждаше най-ясно и приличаше на стъпаловидните пирамиди в Латинска Америка. Но в сравнение с тях беше несравнимо по-голяма и вероятно надвишаваше по размери дори великата Хеопсова пирамида в Египет.

Сериозно се замислих, че може би ще е по-целесъобразно да изоставим набелязания маршрут и да се насочим към тях. Искаше ми се да ги изследвам, да направя необходимите измервания, да се изкача на един от върховете. Тогава с по-голяма достоверност бихме могли да твърдим, че сме намерили нови, неизвестни досега пирамиди. Точните координати, с които разполагах, щяха да ни дадат възможност да ги открием независимо дали времето е хубаво или не.

Какво да правя? Накъде да поемем с момчетата? Дълбоко в душата си се надявах, че времето ще се смили над нас и в района на свещения Кайлас ще видим още необикновени пирамиди. А легендарната Долина на смъртта? А Огледалото на царя на смъртта Яма? А портата към Шамбала? Или загадъчната пещера на Миларепа? „Не! Ще тръгнем по набелязания маршрут!“ — казах си твърдо, като наново осъзнах, че главната цел на експедицията все пак е Градът на боговете, а не подробното описание на нови пирамиди.

Неочаквано лъчите на залязващото слънце пробиха облаците и огряха един участък, разположен по-източно от първите пирамидални планини, които вече бях видял. В студения сумрак съзрях още една пирамидална конструкция. „Да не ми се привижда? — сепнах се аз. — И само да ми се струва, че действително виждам онова, което ми се иска да видя?“

Изплаших се, че конструкцията отново ще изчезне зад облаците, затова я скицирах набързо. Но щом грабнах фотоапарата, облакът погълна злополучния слънчев лъч и рязко влоши качеството на снимката. Жалко, първо трябваше да снимам!

Все пак съвсем ясно бях видял, че тази необикновена планина завършваше с точно очертан пирамидален връх, разположен върху основа, която приличаше на четиристранен купол. „Виж ти, какво разнообразие на пирамидални конструкции! И нито една не се повтаря!“ — промърморих си аз с удивление.

Смрачаваше се бързо. Ориентирах се по компаса къде е нашият лагер, но за съжаление отново трябваше да мина през мястото, където ме бяха нападнали подивелите псета. И затова реших да заобиколя, като се отклоня сега с 30 градуса в западна посока, а щом измина половината път — с 30 градуса в източна.

Крачех, ориентирайки се по стрелката на компаса. Мислите ми витаеха около пирамидалните планини и се опитваха да открият тяхното предназначение. Но така и не намирах отговор на въпроса си.

Беше се стъмнило напълно. Според изчисленията ми до лагера оставаше около километър и половина.

— У-у-у, у-у-у — зловещо се разнесе кучешки вой.

— Дявол да го вземе! — изругах на глас и измъкнах ножа.

— У-у-у, у-у-у — раздаде се наблизо.

Ако бях сбъркал посоката и подминех лагера, щях да съм принуден да нощувам насред заледеното тибетско плато при температура минус 10 градуса и в компанията на подивели кучета.

Спускайки се по хълма, се спънах в буца пръст и се проснах на земята в цял ръст.

— Р-р-р — чух ръмжене съвсем наблизо.

Полазиха ме тръпки. Кучетата ме виждаха, а аз тях — не. Изправих се и отново продължих напред. Малко по-наляво от посоката, в която вървях, излетя ракета. Момчетата ми даваха сигнал. Бързо тръгнах натам и скоро стигнах до лагера.

— У-у-у — чу се вече някъде надалеч.

С въздишка на облекчение се вмъкнах в палатката.

— Утре отново ще разгледаме пирамидите — прошепнах аз, посягайки към храната след глътка разреден спирт.

Страната на боговете

На сутринта, промушил глава от палатката, видях Сергей Селиверстов, който ловко товареше яка. Животното мучеше, но не се съпротивляваше. Щом приключи, Сергей Анатолиевич изпъшка:

— Уф! Стана!

Разсъмваше се. Тръгнахме на север с намерението да пресечем плоската долина пред свещената планина и с надеждата, че силният западен вятър ще прогони облаците от Кайлас и околните планини. Вървяхме един след друг, с леки раници на гърба.

Яковете пристъпваха редом до нас, водени от говедарите.

— Колко е студено, а! Вървим, вървим, а все не мога да се стопля — обади се крачещият след мен Рафаел Юсупов, докато аз си припомнях отделни пасажи от книгата на Ангарика Говинда. Бях я прехвърлил набързо в храма на лама Кетсун Зангпо, като се надвесвах от време на време през прозореца, за да пуша. Разказвайки за долината, по която вървяхме сега, Ангарика Говинда пишеше, че пристигналият тук поклонник се изправя пред предвечното и вижда Страната на боговете.

Внимателно се вглеждах и в пролуките между облаците, които изобщо не желаеха да се махат — бяха се заклещили в района на свещения Кайлас. Усещаше се обаче, че силният западен вятър скоро ще ги отнесе.

И тогава погледът ми попадна на необикновена планина, която ясно се открояваше между тибетските хълмове. Спрях рязко. Якът до мен също спря и ми закри гледката. Направих няколко крачки напред, но якът ме последва и пак затули гледката.

— Ама че добитък! — ядосах се аз.

— Шефе, той не иска да гледаш натам — разсмя се Селиверстов.

Повиках говедаря и нашия водач Тату, който ми обясни, че животното ме е взело за говедар, затова престава да се движи, щом спра и аз. Така са го научили от малко.

— И какво да правя в такъв случай!?

След като се посъветва, Тату отговори, че трябва да спираме там, където расте трева — якът ще пощипва от тревичката и ще престане да копира движенията на… „говедаря“.

— Ама ние спираме тогава, когато виждаме пирамидални планини, а не подходяща трева за яка! — пак се разсмя Селиверстов.

Тату отново се посъветва с говедаря.

— Щом поискате да спрете, веднага направете крачка назад.

— Не разбрах!? — ококори се Сергей.

— Ако спрете и веднага се върнете няколко крачки назад, якът няма да ви последва. Той е умно животно — върви само напред и никога назад, за да икономисва силите си.

— М-да — промълвих аз и пристъпих малко назад, измъкнах експедиционния дневник и се заех да скицирам необикновената планина, която приличаше на пирамида. Селиверстов и Равил фотографираха.

— Любопитното е — заговори Равил, — че сякаш е шлайфана отпред, тоест откъм нашата посока, докато страничните плоскости изглежда не са били обработени. Дали не е едностранна пирамида?

— Не бива да изключваме и този вариант — подкрепи го Рафаел Юсупов. — Страничните плоскости явно са били подложени на голямо разрушение. Обърнете внимание, че западната страна е по-разрушена от южната. В Тибет по-чести са западните ветрове.

Необикновената планина предизвикваше съмнения в мен — беше твърде екстравагантна и превзета. В главата ми се въртяха чопнати оттук и там сведения от специализираната литература, че някои части на ДНК и на белтъка колаген имат пирамидална структура, а веществото представлява особено състояние на пространството и времето. „Сигурно пирамидите влияят върху пространството и времето — помислих си колебливо, — но как? Каква е ролята на формата на пирамидата? Или на нейните стъпала?“

Якът извърна глава и като впери поглед в мен — „говедаря“, ми намекна, че е време да потегляме. Тръгнахме напред.

„Моят“ як вървеше отстрани и на няколко крачки зад мен, като ми даваше възможност да се озъртам, без да ме притеснява. Не бяхме изминали и двеста метра, когато едва ли не всички едновременно видяхме съвсем отчетливо конструкция, за която изобщо не се усъмнихме, че се числи към пирамидите. Всички се заковаха като един. Якът ни доближи и също спря, като закри гледката.

— Да те вземат дяволите, отстъпи назад!

Якът обаче не помръдна от мястото си, затова се върнах назад и я скицирах. Оказа се, че е пресечена пирамида с едно ясно оформено стъпало. Беше грамадна, несравнимо по-голяма от Хеопсовата.

— Ама че работа! — възкликна Селиверстов. — Може би ще се приближим и ще я изследваме, както се полага?

— Какви ли чудеса ще видим по-нататък!? Какво ли ни чака още!? — кой знае защо се усмихна Равил.

— На горната площадка има снежна шапка. Това означава, че върхът се намира на повече от 6000 метра — отбеляза Рафаел Юсупов. — По това време на годината в Тибет има сняг на височина не по-малко от 6000 метра.

Предложих да се преместим на запад, за да надзърнем зад хребета, заграждащ източната страна на пирамидалната планина. Щом потеглихме, „нашият“ як се помъкна след нас, докато останалите три следваха истинския говедар.

— Шефе, много те е харесвал — заяде ме Сергей.

Когато успяхме да надзърнем зад хребета, видяхме, че недалеч от пирамидалната планина се намира друга дъгообразна конструкция, завършваща със симетрична издатина със стъпала. Вътре в нея все още висеше полупрозрачен и безформен къс сутрешна мъгла, през която се виждаше въпросната дъга.

— Странно съчетание! Сякаш извитата пирамида е съчетана с огледало на времето — промърморих аз.

— Какво? — изгледа ме Рафаел Юсупов.

— Необикновената пирамида сякаш е съчетана с огледало на времето — произнесох по-високо и забелязах, че Рафаел отново е нахлузил шапката си.

В този миг все още не знаех, че скоро ще срещнем такива грамадни и извити каменни конструкции, че ще осъзнаем нагледно понятието сгъстяване на времето, а името на гениалния руски учен Николай Козирев няма да слиза от устата ни. Смутени, ще усещаме, че все пак сигурно съществува необятен и необясним за нас всемогъщ разум, въвеждащ чрез шепота на интуицията в съзнанието на избрани от него хора определени идеи, които не съвпадат с битуващите в науката представи и за които няма реално доказателство. Неколцина от учените, критикували Козирев за уж налудничавите му теории, знаеха обаче, че подобни огледала са били създадени в древността — в закрития от тибетските облаци Град на боговете.

— Изглежда якът вече е схванал, че ни затулва гледката — отбеляза Селиверстов, докато наблюдаваше животното.

Тръгнахме напред по набелязания маршрут. Със затаен дъх очаквах появата на нови пирамидални конструкции.

— Какви са тези стъпала вляво под облаците? — възкликна Селиверстов. — Якът не пречи, той е вдясно.

— Къде?

— Ето я… Стъпаловидна пирамида!

— Едно, две, три, четири, пет, шест — преброих стъпалата. — Снимайте, а аз ще скицирам.

— Шефе, задава се облак — извика Селиверстов. — Ех, скри се! Снимах облака!

— М-да — разочаровано погледнах експедиционния дневник. — Какво пък, ще я скицирам по памет. Но ви уверявам, че е по-голяма от досегашните. Не е покрита със сняг, значи не е толкова нависоко. А колко ясно са оформени стъпалата! Добре че определих посоката й с компаса! Така ще фиксираме точното й местоположение.

— Е, не е фатално — успокои ни Равил, — какво толкова, че не я заснехме. Не виждате ли колко много са пирамидите?

— Не е пирамида, а пирамидална планина или пирамидоподобна конструкция. Бъди по-точен при употребата на научни термини — назидателно го сряза Рафаел Юсупов. — Дали тази конструкция е истинска пирамида, предстои тепърва да се доказва. Ако съдим по общоизвестните египетски пирамиди, то те са древни конструкции с пирамидална форма, съставени от каменни блокове.

— А защо вие, Рафаел Гаязович, смятате, че пирамидата задължително е съставена от каменни блокове? — намеси се Селиверстов. — Защо да не е създадена чрез обработване на естествена планина? В Египет няма планини, затова са ги изграждали с каменни блокове. А тук, в Тибет, е пълно с планини. Какъв смисъл има да дялат каменни блокове и да ги подреждат един върху друг? По-лесно е да се ошлайфа цяла планина. Основното в пирамидата е нейната форма, а не съдържанието. Формата пречупва пространството.

— Не пречупва, а изкривява! — внесе поредната си корекция Рафаел Юсупов.

— Между другото в Катманду видяхме древната машина за шлайфане на планини — подхвърли Равил. — Кой знае, може би е хвърчала тук и ги е обработвала.

— Съжалявам, че ще поохладя ентусиазма ви, но съм длъжен да добавя — намръщи се Рафаел Юсупов, — че ме смущава многообразието на формите им. Повторяемостта на едни или други факти в науката е признак за достоверност.

— Не съм съгласен — сряза го Селиверстов. — Когато в Катманду изучавахме комплекса със ступи Сваямбанат, който можем да приемем за символ… на пирамидалния комплекс в свещения Кайлас, всички обърнахме внимание колко многообразни са малките ступи. Нито един сред 108-те не се повтаряше. А те може би символизират пирамидите, влизащи в Града на боговете, тоест в пирамидалния комплекс на Кайлас.

— Различните пирамиди изкривяват пространството по различен начин — продума Равил. — Само че защо, каква е необходимостта от подобно нещо?

— Вижте! — извиках аз, като им посочих открилия се заснежен хребет. — Още една пирамида! Появи се сред облаците.

— Не е пирамида, а пирамидална планина — заяде ме Селиверстов.

— Снимайте, ей! Иначе облаците ще я закрият. Да я вземат мътните, пак не успяхме! Дори да я заснемем не успяхме, камо ли да я скицираме.

— Струва ми се, че беше малката пирамида, чиято снимка ни показа монахът Арун — подхвърли Селиверстов. — Снимката дълго стоя на бюрото ти, затова добре я запомних.

— Може би, може би… — замислих се аз и си припомних разказа на монаха, който като поклонник беше посетил района на свещения Кайлас и беше видял тук, върху хребета, подобно на пирамида образувание, сякаш изсечено в скалата. — Наистина прилича на неговата снимка. Ракурсът е по-друг, но пък и ние сме на по-далечно разстояние.

Докато вървях редом с яка, си припомних и разсъжденията на Ангарика Говинда, че тук поклонникът се озовава в обкръжението на невидими спътници — духовни събратя, които също отиват на поклонение в планината, където пред телесния взор се разкрива свръх структурата на нещо по-велико и недостъпно. През главата ми отново профучаха мислите за паралелните светове — нали свещеният Кайлас и целият комплекс около него са били построени едновременно в няколко паралелни свята.

Щом спряхме да похапнем, аз се загледах към Равил и Тату, които си правеха снимки. И неволно си представих, че до тях стоят двама невидими спътника от паралелен свят.

Като се приближихме към планините, бавно започнахме да се изкачваме по нисък хълм. Силният западен вятър беше прогонил тежките облаци и тук-там се усмихваше светлосиньото небе. Самият Кайлас беше някъде зад хълма. Когато се изкачихме на върха, направо ахнахме.

— О! — успя да извика Селиверстов, но и викът му сякаш замръзна пред невероятната гледка. Встрани от нас, подредени една след друга, се извисяваха три грамадни пирамиди.

Разликата между тях и тибетските планини беше толкова явна, че езикът ни не се обръщаше да ги наречем подобни на пирамида конструкции.

— Очевидно е, че са древни — пръв се опомни Рафаел Юсупов. — Вятърът е ерозирал тук-там някои от стъпалата, но въпреки това са добре очертани. И трите пирамиди се различават една от друга, но личи и общият им стил на конструиране и изграждане.

Заснехме ги.

— Приятели, ще се изкача ей на онзи хълм и ще погледна надолу, за да разгледам основите им — ентусиазирано предложих аз и веднага си прехапах езика. — Всъщност… какъв смисъл има? За нас е важно да отбележим само наличието на пирамиди в Тибет. Ако тръгна, ще загубя поне два часа. Може и времето да се развали, така няма да видим… следващите пирамиди, дай Боже.

— Ще станем първооткриватели на тибетските пирамиди! — Равил възторжено вдигна палеца си.

— Нашата цел е друга! Да открием Града на боговете! — високопарно произнесе Селиверстов. — Макар че той едва сега започва, нали е съставен от пирамиди. Интересно, какво ли е било предназначението му?

— Вижте какво — прекъснах Селиверстов, — ще се раздвижа по склона на хълма, за да скицирам пирамидите от различни позиции. А и третата едва-едва се подава зад него, затова трябва да се придвижа наляво и нагоре, ако искам да я разгледам добре.

Честно казано, не успях да потичам по хълма. И аз, и Равил едва си поемахме дъх при бързото ходене. Все пак се намирахме на 5000 метра височина! За да рисувам, често ми се налагаше да лягам на земята, защото беше по-удобно. Скицата обаче стана хубава. Помислих си, че и занапред ще трябва да търся различни ракурси, защото за разлика от снимката рисунката отразява обема на обектите.

Докато скицирах, Равил внимателно се вглеждаше в североизточна посока.

— Шефе, какво е това там?

— Чакай да си довърша скицата.

Като приключих, насочих поглед натам, където сочеше Равил. Зад хълма едва-едва се подаваше някакво криво образувание, разположено на плосък като маса връх.

— Увеличи максимално видеокамерата и го разгледай. Тя е помощна от бинокъла. Равил се опита и с досада заяви:

— Не става, дявол да го вземе, ръцете ми треперят. Необходим е статив.

— И все пак какво има там?

— Прилича на човек.

— Какви ги говориш!?

— Човекът сякаш е седнал — ококори се Равил.

— Хайде по-бързо да слезем при момчетата! Ще вземем статива и ще се върнем, но ще се изкачим още по-нагоре, за да го разгледаме по-добре. Може би е статуята на…

— На кого?

— На Четящия човек.

Очите на Равил се ококориха още повече.