Ернст Мулдашев
В обятията на Шамбала (12)

Космическото огледало на Кайлас

И от другата страна Кайлас изглеждаше величествен. Знаех, че свещената планина е центърът на тантрическите сили на планетата и следователно се намираме в тяхна власт. Спомних си и думите на старшия човек, че силите в пещерата на Харати са му приятни и няма желание да излиза оттам. Спомних си и размислите преди началото на експедицията по темата „Планината мисли!“. А те свидетелстваха, че към нея трябва да се приближаваме с чиста душа. Обърнах се към момчетата и ги попитах:

— Кажете ми честно! Приятно ли ви е тук, близо до свещения Кайлас?

Всички замлъкнаха — изглежда анализираха душевното си състояние. Пръв се обади най-простодушният — Селиверстов:

— Аз, шефе, се чувствам отлично и ми е весело. И последната риза бих си свалил и… — той изгледа Юсупов. — А бе, хубаво ми е на душата! Само едно ме гложди. Когато се приближавахте през нощта с Равил към лагера, защо не сте видели фенерчето. Защото аз си знам, че ви светех, а не съм седял в палатката…

— Остави тази работа!

— Не е случайно, че поклонниците се стремят насам. На човек му става хубаво на душата — добави Равил.

Волю-неволю в мен се създаде впечатлението, че „планината ни е пуснала при себе си“ и че ние, подобно на старшия човек, усещаме тантрическите сили като нещо приятно. В главата ми изплува и твърдението му, че Кайлас е жив, а тантрическите сили са неговата мисловна енергия. Тя вижда и анализира душата на всяко живо същество, застанало пред свещената планина. Добре, че върнах от Непал в Москва кинооператора Квитковски, а не го взех с нас. Щяхме да се срамуваме пред планината заради прагматичната му душа.

Изпреварвайки яковете, продължихме напред. Не свалях очи от западната страна на Кайлас и търсех удобна позиция за скициране. Селиверстов от време на време се извръщаше към натоварените якове и си припяваше.

Западната страна на Кайлас блестеше под лъчите на слънцето. Всички щракаха с фотоапаратите и снимаха с видеокамерата, аз обикалях близките възвишения и правех скици. Беше сравнително топло, вятърът беше утихнал.

„Я виж ти, на пръв поглед изглежда така, сякаш западната страна на Кайлас е вдлъбнато огледало. А всъщност геометрията му е доста сложна“ — прошепнах си аз, свел глава над окончателната рисунка. Горната част представляваше гигантска стъпаловидна вдлъбната повърхност. Ъгълът на наклона спрямо хоризонталната ос беше около 45 градуса. Снежните преспи блестяха отгоре и откъм южната страна, но тук много добре се очертаваха стъпалата. Грамадната стъпаловидна чаша беше с размери минимум 700 на 700 метра.

Към мен се приближи Равил и посочи „чашата“, която рисувах:

— Прилича на космическо огледало…

Понечих да го попитам за предназначението й, но в последния момент си замълчах — нито той, нито аз бяхме в състояние да дадем дори хипотетично правилен отговор.

Долната част на чашата завършваше с красиво оформена вдлъбнатина, която плавно преминаваше във вдлъбната урва с ориентировъчна дължина 600 метра. А от южната страна на урвата, на малко по-ниско ниво се виждаше Малкият Кайлас като правилна остро-върха пирамида, поставена върху три каменни стълба, чиято височина беше около 600–800 метра.

„Виж ти! Камъкът Шантамани, т.е. Малкият Кайлас е разположен съвсем близо до космическото огледало“, отбелязах си наум и продължих проучванията си.

Още по-надолу се виждаше стъпаловидна повърхност, която също беше вдлъбната, но нямаше същата правилна форма като космическото огледало. В центъра й се забелязваше заоблено възвишение, а на три места — огледални конструкции, които сякаш бяха монтирани там. Отначало гледката ми се стори хаотична, но след като огледах урвата от различни точки, постепенно осъзнах, че по-скоро тук е изградена цялостна конструкция, чийто замисъл си оставаше напълно неразбираем за мен. „Вероятно е създадена, за да пренасочва фините енергии“, реших аз и продължих по-нататък.

Спомних си, че през 1998 година в гр. Ришикеш — Индия, в един от храмовете държах в ръце една книга, озаглавена „Енергията на съзнанието“. Тогава я прелиствах, като с всяка следваща страница се учудвах все повече. Там пишеше, че някога някой е разделил енергията на човешкото съзнание на повече от 200 вида, всяка от които имаше свое название и беше описана толкова подробно, с толкова схеми и рисунки, та човек трудно можеше да си представи, че целият този колосален труд е плод на буйна фантазия. Свещеникът в храма ми обясни, че книгата е преведена на английски от санскрит и е била написана в дълбоката древност от учени на велика цивилизация, живяла на Земята преди нас. Очевидно древните са владеели тайните на фините енергии и са били наясно, че чрез конструирането на различни форми те могат да бъдат насочвани така, че да влияят върху съзнанието.

Още по-надолу по западния склон на Кайлас от различни гледни точки се забелязваше и друга дъговидно вдлъбната урва с толкова съвършени форми, че не оставаше и капка съмнение по отношение на изкуствения й произход. Докато я гледах през бинокъла, все ми се струваше, че в горната й част се открояват един-два реда каменни фигури — или еднакви скални образувания, или древни статуи, изменени вече от климатичните фактори.

— Каква ли роля изпълнява дъговидната конструкция? — въздъхнах аз и кисело се усмихнах, защото не се сещах за отговора. Равил, който стоеше до мен, се засмя. — Какво, Равил? — обърнах се към него.

— Ето какво си мисля — огледалото улавя космическата енергия и я разпределя между пирамидите в Града на боговете, които по този начин я усвояват. Така ли е?

— Кой знае…

— Защо да не приемем, че космическото огледало на Кайлас е локатор, чрез който разположената под планината Шамбала общува с други светове? — вдъхновено продължи Равил. — Техническото й ниво позволява подобно нещо! Може би благодарение на огледалото са отлитали в космоса?

— Кой знае… — отново въздъхнах аз.

И двамата замлъкнахме. Освен с фантазията си не разполагахме с друго средство, за да разберем поне отчасти творението на древните хора. Трябваше да изминат почти три години, за да можем ние с Равил, анализирайки картата-схема на Града на боговете, да стигнем до извода, че западната му част, включително и споменатото космическо огледало, е било изградено, за да се управлява времето и да се създаде… нов човек. За това обаче, скъпи читатели, ще поговорим в следващия том. Обещавам ви, че пътешествието в „тялото на времето“ ще е увлекателно.

— М-да… — измучах аз сега, прекъсвайки мълчанието. — Знаеш ли какво ми хрумна?

— Какво?

— Помниш ли старшият човек, който твърдеше, че Харати чете човешките мисли и така вижда всичко? Харати най-вероятно е човек от Царството на мъртвите. Значи Царството на мъртвите чете нашите мисли, нали така?

— Ами да.

— Освен това старшият човек спомена, че и самият Кайлас е способен да чете мислите на хората, пристигнали тук. Така в крайна сметка стигаме до извода, че камъкът Шантамани, скрит в пирамидата на Малкия Кайлас, също следи и анализира човешките мисли. Оттук следва, че ние с теб сме прозрачни като стъкло. Всичките ни мисли стават известни там… Само дето ние с теб едва ли сме толкова опасни, че някой да си губи времето и да ги анализира. Но освен нас съществуват и ангели, призраци, хора от паралелните светове и извънземни. Нали и те също мислят? — Запалих цигара и продължих: — От Шамбала, Царството на мъртвите и самият… космически Кайлас четат нашите мисли. Най-важното е, че всички те сигурно обръщат внимание дали в душите ни има зли и отрицателни мисли, които не бива да бъдат допускани до тази светиня, където може би е създаден… новият човек. Та нали те са разрушителен фактор, нещо като „инфекциозна бомба“ за процеса на съзиданието.

Отново потеглихме напред. Слънцето грееше. Мислите ни бяха светли и чисти. Всичко в този свят ми изглеждаше прекрасно.

— Шефе, виждам някакъв дворец, но без прозорци и врати! — чух зад гърба си възторжения глас на Равил.