Ернст Мулдашев
В обятията на Шамбала (1)

За автора

Ернст Мулдашев е доктор по медицина, професор, директор на Общоруския център за очна и пластична хирургия, почетен консултант в Луисвилския университет (САЩ), член на Американската академия по офталмология, дипломиран офталмолог на Мексико, член на Международната академия на науките към ООН, майстор на спорта по спортен туризъм, трикратен шампион на СССР, депутат в Руската дума по времето на президента Елцин.

Той е първият лекар в света, извършил успешно операция за трансплантиране на око, създател на ново направление в медицината — регенеративната хирургия. Чудодейните биоматериали, изобретени от него и наречени алоплант, активират скритите възможности на организма за възстановяване на собствените тъкани, а биополето на растящите клетки потиска патологичната регенерация (рака) и нормализира функциите на болните клетки. Разработил е 90 принципно нови очни и пластични операции, спасили хиляди безнадеждно болни, отписани от консервативната медицина. Под негово ръководство в Центъра са внедрени 58 вида алоплант, патентовани в Русия, САЩ, Германия, Франция, Швейцария и Италия. Бил е в повече от 40 държави, където е извършвал операции и е чел лекции. Има над 300 научни публикации в руския и чуждестранния печат.

Така регенеративната хирургия прекрачва от сферата на фантастиката в реалността. Разбира се, през 1982 г. овластените партийни чиновници едва не го лишават от лекарски права, като го обвиняват в шарлатанство и лъженаука. Останал без работа, той заминава за Яркутск, където става еленовъд. По-късно, рискувайки поста си, министърът на здравеопазването в Башкирия Халим Каламов му предоставя малка стаичка в затънтена болница в краен квартал на гр. Уфа. Там го последват близките му сътрудници и съмишленици, които днес са гръбнакът на прочутия в цял свят Общоруски център за очна и пластична хирургия.

Ернст Мулдашев признава, че не може напълно да осъзнае механизма, по който действа неговото откритие. След успешната трансплантация на око, извършена на 22.02.2000 г., той разказва следното: „От трибуната на Общоруския конгрес на офталмолозите се чуваше: «Мулдашев опозори руската офталмология с авантюрата за присаждане на око. Всички добре знаят, че това е невъзможно. Не-въз-мож-но!». Мислех си защо ме съдят така, защо дори не ми позволиха да се изкажа, да не би да са богове! Не искаха да разберат, че очната трансплантация е резултат от сложни научни изводи, включващи не само медицински знания, но и данни от физиката и молекулярната биология, както и древни тибетски истини.

Как можех да обясня, че във вътрешността на окото по време на операцията изграждах от алоплант конструкции, които приличаха на видените от мен в Тибет… «огледала», свиващи времето! Времето наистина се сви и в трансплантираното око за невероятно къс срок враснаха кръвоносни съдове, които вече година и половина осигуряват снабдяването му.

Как можех да обясня, че до тази операция не би могло да се стигне без религиозните знания, придобити в хималайските и тибетските експедиции! Та нали тибетските лами и индийските свами възприемат тези знания като предадени през вековете от предишни земни цивилизации!

Ако бях говорил за тях на конгреса, в най-добрия случай щяха да ме възприемат като побъркан… Наистина трудно си представям механизма, при който мъртвата човешка тъкан (точно от нея е изготвен алоплантът) е в състояние да задейства огромния информационен пул и да създаде нови тъкани в друг организъм, стимулирайки регенерацията… Трудно е да си представим колко сложна е дори само една човешка клетка, а по някакви неизвестни нам закони клетките се включват в стройни структури и образуват кръвоносни и лимфни съдове, нерви, влакна… Ясно е, че всичко се извършва по строга и непрекъснато работеща програма, в сравнение с която и най-съвършеният компютър изглежда като детска играчка.

Къде са локализирани тези програми?

Разбира се, не само в гените, ще каже всеки молекулярен биолог. Според последни данни от физиката програмите са записани във фина енергия, наричана в Изтока божествена… Кой е създал тези програми? Не ми е удобно да го произнасям пред консервативни и ортодоксални учени, но отговорът идва от само себе си — създадени са от Бога…“

Убеден, че науката и религията са две сфери на познанието, че различията им са по-скоро външни и формални, отколкото същностни, че синтезът помежду им би могъл да роди принципно нови перспективи и възможности в безкрайната спирала на знанията, той организира четири последователни експедиции до Индия, Непал и Тибет под егидата на Международната академия на науките към ООН. Целта на експедициите е да се издирят изворите за произхода на човечеството.

Така се появяват сензационните разкрития, които потвърждават хипотезите за наличието на особена форма на живот във финия (онзи) свят, за взаимоотношенията между духа (финия свят) и материята (физическия свят), за процесите на стареенето и безсмъртието, за дематериализацията и материализацията, за Генофонда на човечеството, съставен от представители на предишни цивилизации, които контролират еволюцията и са готови да възродят живота на планетата в случай на глобална катастрофа. Авторът доказва, че древните митове, легенди и религии, както и текстовете на т.нар. посветени (Нострадамус, Е. Блаватская, Н. Рьорих и др.), не са плод на развинтена фантазия, а отразяват научните постижения на нашите предходници (лемурийци и атланти), че техният общ източник е Всеобщото информационно пространство или Висшият разум, когото обикновено наричаме Бог.

Смайващите паралели и аналогии между съвременната наука и езотеричните и религиозни знания коренно променят представите ни за човека, еволюцията и Вселената и очертават една изумителна картина, в която има всичко друго, но не и чудеса. Една картина, която започва от Сътворението, уплътняването на духа и появата на материята, проследява развитието на петте човешки раси (според терминологията на Блаватская) и стига до наши дни, до сомати-пещерите и подземната техногенна цивилизация на Шамбала и Агарти, живееща в други пространствено-времеви измерения, различни от нашите.

В този смисъл загадъчните явления и феномени, определяни от традиционната наука като несъстоятелни и случайни, получават своето логично и естествено обяснение.

1999 г. Руската експедиция в Тибет бавно напредваше към заветната цел. Снощи бяхме разположили лагера си в подстъпите към легендарния Град на Боговете, но призори внезапно се събудих. Лежах в палатката, кръстосал ръце зад главата си, и се чудех колко леко и непринудено ме завладяваха най-неочаквани мисли. „Ех, ако съзнанието ми бачкаше така и денем!“, въздъхнах с досада и се отдадох на мислите си, които препускаха като в забързан каданс и сякаш прелистваха „бордовия“ бележник, където записвах всичко, свързано с организирането и провеждането на експедицията.

Все пак не е ли странно, че изобщо ми хрумна идеята за Града на боговете? Тя яко се беше загнездила в мен и не ми даваше мира. Като скърцах със зъби и негодувах, че така и не намерих първоизточници за него, организирах експедицията, за да търся това призрачно място, разположено в поднебесните тибетски планини. Отчасти ме успокояваше фактът, че досегашните изследвания доведоха до изумителната идея за световната система от пирамиди и древни монументи, започваща от свещената планина Кайлас. Недалеч от нея сега стоеше нашата палатка, където се излежавах в момента. Именно тук според изчисленията ни трябваше да се намира Градът на боговете.

Припомних се неотдавнашните ни приключения в Непал и Тибет. Всичко, което се случи там, далече от родината, сега ми се струваше като фантастика. Моят руски разум отказваше да повярва в разказите на непалските и тибетските лами. Твърде земен, той не желаеше да възприеме, че на света реално съществуват чудеса. И че няма никакъв смисъл ламите, които носят върху плещите си бремето на древността, да фантазират. На тях просто им се иска хората (включително и ние — самодоволните европейци) да повярват, че и преди нас на Земята са съществували велики цивилизации и че техните най-добри синове и дъщери не са изчезнали от лицето на планетата, а и досега живеят в прекрасната Шамбала зад призрачната преграда на паралелния свят. Че Царството на мъртвите… съществува заедно с нас — Царството на живите мъртви.

„Златните плочи на Харати“ — тази мисъл прозвуча патетично, като ми напомни, че кълбото започна да се разплита именно от легендарната загадка, на която попаднахме в Катманду.

Спомних си за непалските ступи и машината на древните, за камъка Шантамани и странното небесно сияние, за очите, които Селиверстов беше видял в небето, за загадъчните кръгове и Дяволското езеро. И внезапно осъзнах, че целият този конгломерат от тайни не можеше да е случаен. Че зад него стои нещо. Всичко свидетелстваше, че зад това мистично нещо се крие Шамбала, в чиито обятия толкова ни се искаше да се озовем.

Ако нещото наистина съществуваше, то ние очевидно се намирахме пред прага на неговата обител. Жадувах да се срещна с него, страстно желаех поне за миг да се докосна до Великия обединен разум на всички земни раси — до разума на Шамбала. Мечтаех си, макар да знаех, че моят нищожно слаб ум е твърде безинтересен за тях — невидимите хора на Шамбала, които след Всемирния потоп отново ни бяха създали и то точно тук, в главната им обител — Града на боговете.

Разбирах, че никога няма да ме пуснат в подземния свят, в Царството на мъртвите, защото любопитството ми не заслужава подобна награда. Исках да зърна поне легендарната порта към Шамбала. Или митичната Долина на смъртта, за да усетя дъха на Яма — царя на смъртта. Исках… Но още не знаех дали в очертанията на божествения град съществува надземна част на Шамбала!

Продължавах да лежа в палатката с ръце под главата. Навън бушуваше и виеше тибетският вятър. С нетърпение очаквах утрото.

Още не знаех, че не само ще намерим, но и ще се възхитим на невероятните технологии на Шамбала, благодарение на които е бил изграден този странен град, състоящ се от огромни пирамиди и монументи, без обаче да разберем предназначението му — поне в първия момент. Дълго щяхме да разсъждаваме на тази тема и едва след експедицията, когато в Уфа приключвахме трудоемката работа по съставянето на картата-схема на Града на боговете, едва тогава щеше да изкристализира хипотезата за неговото предназначение. Думата матрица отново щеше да грейне в ярки багри.

Все още не знаех, че Долината на смъртта така ще стисне чрез сгъстеното време всяка моя клетчица и молекула, че дълго след това ще спирам, запъхтян и останал без дъх, ще падам на колене и дълго ще стена от непоносима болка в областта на слънчевия сплит.

Не знаех също, че точно на това място след излизането от Града на боговете отново ще разпънем палатка и аз ще се мятам от болка, усещайки, че заедно с нея от мен излиза натрупаната през целия ми живот отрицателна енергия. Тази нощ обаче прегръщам като нещо твърде ценно своите бележници с рисунките на монументите от поднебесния град.

Не бях сигурен дали все пак ще оцелея и ще напиша книгата. Не бях сигурен дали паметта ми, преминала през изпитанието на сгъстеното време в Долината на смъртта, добросъвестно ще ме снабдява с информация не само за всяка крачка в експедицията, но и за всяка мисъл, възникнала в сърцето на Тибет.

Продължавах да се излежавам. Навън вятърът виеше, но на душата ми беше спокойно и хубаво — край мен спяха участниците в тибетската експедиция.

Сергей Анатолиевич Селиверстов похъркваше равномерно. От време на време мърдаше с устни като дете — вероятно сънуваше розови сънища, изпълнени с оптимизъм и романтика, толкова характерни за него.

Равил Шамилевич Мирхайдаров, свит на кълбо, с едната си ръка държеше видеокамерата, която внимателно бе нагласил до възглавницата.

Рафаел Гаязович Юсупов беше забил нос в гърдите на Селиверстов, прострял съсухрената си ръка върху него. Той сякаш и насън го придържаше към земята и като че ли не му даваше възможност да „хвръкне“ заедно с романтичните си пориви.

Ръцете ми съвсем изтръпнаха. Измъкнах ги изпод главата си и се обърнах настрани. Зад палатката продължаваше да вие тибетският вятър. Вече не се надявах да заспя, просто очаквах утрото, когато трябваше да съберем сили, за да стъпим най-сетне върху земята на легендарния Град на боговете.