Ръдиард Киплинг
Госпожа Батърст

Същия ден, в който на мен ми хрумна да посетя кораба от състава на кралския военен флот „Перидот“ в залива Саймън, на адмирала му хрумна да го изведе на крайбрежно плаване. Корабът се отдалечаваше, обвит в кълба дим, докато моят влак пристигаше. Екипажите на останалите кораби или товареха въглища, или провеждаха учебни стрелби в планините на височина хиляда фута, аз се въртях на пристанището, гладен и безпомощен, без шанс да се завърна в Кейптаун^[1] по-рано от пет вечерта. И в този критичен момент за щастие зърнах моя стар приятел, инспектор Хупър, инспектор на държавните жп линии, който имаше в подчинение локомотив и служебен вагон с тебеширен надпис: „За ремонт“.

— Ако намерите нещо за ядене — каза Хупър, — ще ви отведа по Гленгарифската долина до разпределителната гара и ще изчакаме, докато дойде товарът. Там е по-прохладно отколкото тук, разбирате ли.

Купих ядене и пиене от гръцките търговци, където можеш да намериш всичко, но на невероятни цени, и локомотивът ни докара до залив, ограден от пясъчни наноси. Там, изтеглена на стотина крачки, царуваше мърлява платформа, полузасипана от пясъка. Заравнени от морето дюни, по-бели от снежни преспи, се простираха, докъдето стига погледът из лилаво-кафявата долина, смесени с напукани скали и сухи храсталаци. Тълпа малайски рибари теглеха мрежа, а до тях се люшкаха две лодки — синя и зелена. Туристическа група бе избрала мястото за пикник и всички се разхождаха боси по ивицата, открита от отлива. През нея течеше ручейче, океанът блестеше, оцветен във всички цветове на дъгата, а срещу ни се издигаше ограда от планински била, чиито хълмисти подножия преливаха в сребристи пясъчници. Железопътната линия минаваше току над върховата точка, до която стигаше приливът, заобикаляше купчина страховити скали и изчезваше.

— Тук непрекъснато духа бриз — рече Хупър и отвори вратата, след като локомотивът замина. Нашият вагон остана в съседство с дюните, а силният югоизточен вятър, вилнеещ откъм върховете Елси, взе да соли с пепел калпавата ни бира. Едва седнал, Хупър разтвори подшитата папка с документи. Неотдавна се бе върнал от дълго пътуване, по време на което трябваше да опише повредените локомотиви и дрезини чак до границата с Родезия^[2].

Бризът приятно галеше клепачите ми. Звуците, които се чуваха високо от планините и под железата на вагона, монотонният шепот на песъчинките, които се свличаха и изпреварваха една друга, лекият плисък на вълните, гласовете на почиващите, шумоленето на изсъхналите документи на Хупър и безпощадното слънце в комбинация с бирата ме тласнаха към лека дрямка. И току в съзнанието ми планинските върхове от Фолс Бей се смениха от островърхи вълшебни създания, чух шум от стъпки над главата си, звън на веригата и вагонните спирачки.

— Прекратете веднага! — извика строго Хупър, без да вдига глава. — Пак тези палави малайски момченца… непрекъснато си играят около вагона ми… разбирате ли.

— Не ги съдете чак толкова — отвърнах. — Жп линията се счита за държавно сиропиталище в Африка.

— Вярно е… поне за вътрешността на страната. Нещо ми дойде наум — порови в джобовете на жилетката си. — Искам да ви покажа една много любопитна вещ от Уайки^[3]. Има такова място след Булавайо. Твърде интересен спомен, струва ми се…

— Старият хотел е претъпкан — дочухме глас. — С бели хора, доколкото мога да съдя от думите. Морската пехота напред! Давай, Притч. Щурмувай своя Белмонт. Урааа!

Възклицанието се изтегли като дълго въже след господин Пайкрофт, който притича около вагона и застана пред отворената врата. Взря се в лицето ми. Подире му изникна огромен сержант от морската пехота, който влачеше изсъхнало тръстиково стъбло и смутено тръскаше пясъка от пръстите си.

— Какво правите тук? — учудено попитах. — Доколкото знам „Йерофант“ е в открито море?

— Пристигнахме миналия вторник от Тристан да Куня^[4] за ремонт и ще стоим два месеца на док — ще сменят подложките на машината.

— Влизайте и сядайте! — Хупър отмести папките си.

— Това е господин Хупър, инспектор по железницата, — запознах ги, докато Пайкрофт се отместваше да пропусне мустакатия сержант.

— Това пък е сержант Причърд от „Агарик“. Стара дружка — продължи Пайкрофт. — Разхождаме се по брега.

Гигантът поруменя и кимна. Щом седна половината вагон се напълни.

— Това е моят приятел, господин Пайкрофт — обясних на Хупър, който вече бе отворил бутилка бира от допълнителните запаси, които моето шесто чувство бе добавило към покупката от гръцките спекуланти.

— Moi aussi^[5] — изрече Пайкрофт и извади изпод наметката си голяма бутилка с луксозен етикет.

— Та това е истински „Бас“! — възкликна Хупър.

— Благодарностите към Причърд — обясни Пайкрофт. — Ни една не е в състояние да му устои.

— Не е съвсем така — меко възрази Причърд.

— Без да го възприемате в прекия смисъл на думата, очите на този момък говорят повече от всичко останало.

— Къде се случи? — полюбопитствах аз.

— Близо, при залива Колк. Тя изтупваше килим на задната тераса. Причърд не бе успял дори да проведе артилерийската подготовка, а тя се скри вътре в къщата и прехвърли през оградата бутилките. — Пайкрофт потупа с длан топлото шише.

— Припозна се и толкоз — рече Причърд. — Няма да се учудя, ако ме е взела за Маклийн. Почти еднакви сме на ръст.

Слушал бях от собственици на имения в Мюзънбърг, Сейнт Джеймз и Колк да се оплакват, че е много трудно да задържиш запаси от бира и добра слугиня близо до брега, но чак сега разбрах за какво става въпрос. Обаче бирата беше великолепна и вдигах чаша заедно с останалите за здравето на свободомислещите девойки от крайбрежието.

— Униформата направо ги поразява, готови са на всичко за нея — обясни картинно Пайкрофт. — Моята моряшка е съвсем обикновена, никого не докарва до възторзи. Докато Притч няма проблеми, нагласен ли е от глава до пети, всеки път съблазнява „бедната Мери от верандата“ — ex officio^[6], както се казва.

— Обърка ме с Маклийн, казах ти — упорстваше Причърд. — А то… ако го слушаш, няма да повярваш, че вчера…

— Притч — рече Пайкрофт, — да те предупредя овреме. Ако почнем да разказваме всичко, което знаем един за друг, обитателите на това заведение ще го напуснат поживо-поздраво. Та нали с изключение на дезертьорството…

— Това си бяха самоотлъчки без разрешение. Опитай се да докажеш обратното — възрази бурно сержантът. — И щом започна, не е ли време да споменем за Ванкувър’87?

— Да споменем ли? А кой беше загребни в черупката, с която акостирахме на брега? Кой разказа на юнгата Найвън…

— Разбира се, военният съд не ви се размина, нали? — попитах.

Историята как юнгата Найвън подлъгал седем-осем моряци и морски пехотинци в горите на Британска Колумбия, отдавна е легенда във флота.

— Да, не ни се размина! — отговори Причърд. — Но щяха да ни съдят и за убийство, ако юнгата Найвън не се оказа толкоз хитър. Омота ни, че имал някакъв чичо, който ще ни даде земя под аренда да направим ферма. Разясни, че е роден близо до остров Ванкувър^[7] и непрекъснато се правеше на дете невинно от гората.

— Но ние му повярвахме — продължи Пайкрофт. — Аз му повярвах… ти му повярва… Патерсън му повярва… и онзи морски пехотинец, дето се ожени за търговката с кокосови орехи, един с голяма уста?

— Да. Джоунз Лигльото, направо го бях забравил — каза Причърд. — Наистина, и Лигльото повярва, и Джон Енсти също, и Мун. Бяхме много млади и жадни за впечатления.

— Затова пък милички и доверчиви колкото ви душа иска — допълни Пайкрофт.

— Помниш ли, той настояваше да вървим в колона и да се пазим от мечките? Помниш ли, Пай, как подскачаше през блатото по гъстите тръстики и се преструваше, че надушва дима от чичовата си къща. А ние просто си обикаляхме непрекъснато през цялото време из необитаемия, кален, негоден за нищо остров! Обиколихме го за един ден и се върнахме при лодката, която бяхме закотвили на брега. Цял ден юнгата Найвън ни въртя в кръг, уж за да търсим чичовата му ферма. Убеждаваше ни, че според местните закони чичо му е длъжен да ни предостави земя за обработване!

— Не се ядосвай, Притч! Ние просто му повярвахме — успокоително каза Пайкрофт.

— Той беше образован, книжки без картинки бе чел. Беше измислил всичко това само за да слезе на брега и да накара целия екипаж да говори за него. Цяло денонощие ние — осем мъже — следвахме юнгата Найвън из необитаемия остров край Ванкувър! След което изпратиха патрул да ни издирва. Бяхме неповторима гледка — компания от идиоти!

— Какво наказание ви наложиха? — попита Хупър.

— Два часа върху главите ни се стоварваха гръмотевици и мълнии. Последваха ги яростно море, снежни бури и мразовит вятър до края на плаването — поясни Пайкрофт. — Нищо друго и не сме очаквали, но ни беше тежко. Уверявам ви, господин Хупър, и моряшкото сърце не е от камък. Истински ни стана тежко, когато ни набедиха, че ние, моряците и морските пехотинци, сме дали лош пример за юнгата Найвън. Да бе, оказа се, че ние, пършивите мечтатели, пожелали да обработват собствена земя, сме го повели по лош път! А той ни измами и му се размина.

— Е, направихме му яка „мечка“, след като излезе от ареста. Чувал ли си напоследък нещо за него, Пай?

— Май е станал лоцман на влекач из Ламанш. И се нарича сега Л. Л. Найвън, господин!

— А Енсти умря от треска в Бенин^[8], — замислено добави Причърд. — Какво стана с Мун? За Джоунз знаем всичко.

— Мун… Мун. Кога последно чух да се приказва за него?… Да, когато плавах на „Паладиум“ Срещнах Куигли в базата Бенкран. Той ми разказа, че Мун избягал преди три години, докато шлепът „Астрилд“ се мотаел из южните морета. Мун все се опитваше да завлече някоя жена и да се закотви на брега. Измъкнал се „по терлици“ и нямало как да го търсят из архипелага, дори ако щурманът да е бил в час.

— А не е ли бил? — поинтересува се Хупър.

— Ами! Куигли разказваше, че през половината време „Астрилд“ се влачел със скоростта на костенурка, а през останалата половина снасял костенуркови яйца из околните рифове. Когато все пак се добрал до Сидни, обшивката висяла като мръсно бельо на въже, а шпангоутите^[9] били раздробени. Капитанът се кълнял, че последното се случило на дока, когато повдигали нещастното корабче върху стапела^[10]. Удивителни неща стават по море, господин Хупър.

— Сигурно. Подходящи истории за данъкоплатците — отвърна Хупър и отпуши нова бутилка. Сержантът, обаче, беше от тези приказливи люде, които трудно могат да бъдат спрени.

— Странно, че точно в този момент си спомних за Мун? — замислено рече той. — Шестнайсет години вярна служба и да избяга внезапно?!

— Годините нямат значение. Ето ти още едно доказателство — добави Пайкрофт.

— Какво? — с любопитство попитах аз.

— „Старият кокал“, на когото оставаха осемнайсет месеца до пенсия, за него намекваш, нали? — рече Причърд. — Фамилното му име започва с В., нали?

— Ако бъдем точни, не можем да кажем, че той наистина дезертира — отбеляза Пайкрофт.

— Естествено, не. Непрекъсната отпуска във вътрешността на страната.

— Във вътрешността? — неочаквано се заинтересува Хупър. — А разпространили ли са описанието му?

— Това пък защо? — сопна се Причърд.

— Защото дезертьорите оставят следи като походна колона по време на война. Сякаш са орисани да следват определен маршрут. Зная за един юнак, когото арестуваха в Солзбъри на път за Ниаса. Казват, макар да не съм абсолютно сигурен, че на речните кораби в Ниаса не задават излишни въпроси. Казват, че някакъв интендант от Източното параходство е капитан на боен катер там.

— И мислиш, че Хръп е тръгнал по този маршрут? — попита Причърд.

— Казва ли ти някой? Изпратиха го в Блумфонтейн^[11] да прибере боеприпасите, останали в крепостта след войната^[12]. Известно е, че ги е събрал и натоварил на вагоните. И оттогава никакъв Хръп не е нито чут, нито видян. Случи се преди четири месеца, а casus belli^[13] продължава да е открит.

— Можете ли да го опишете? — отново настоя Хупър.

— Защо, жп линиите да не би да получават награда за заловен дезертьор? — попита Причърд.

— Да не мислите, че заради някаква награда задавам подобен въпрос?! — сърдито отговори Хупър.

— А защо го наричате „Хръп“? — намесих се аз, за да загладя неловкото положение. Двамата мъже се измерваха с погледи от упор.

— Защото лебедката се счупи в неподходящо време — обясни Пайкрофт. — И отнесе четири от зъбите му… долните, откъм левия борд, нали, Притч? И макар да плати сума пари за изкуствени зъби, протезата не се оказа достатъчно плътна. Когато заговореше по-бързо, тя се местеше и се чуваше хрущящ звук. Оттук и Хръп. Известен беше като особняк сред нас, от долната палуба, макар да си бе един простоват дългуч със смесена кръв и гъста черна коса, който умееше да говори завладяващо.

— Четири изкуствени зъби на долната лява челюст — замислено рече Хупър и бръкна в джобчето на жилетката си. — А татуировката му каква беше?

— Вижте какво — почна Причърд, като се изправи — разбира се, ние сме ви благодарни за гостоприемството и заради това, че ни уважихте с внимание, но ми се струва, че правите грешка…

Потърсих с поглед Пайкрофт за помощ, защото Хупър мигновено почервеня.

— Ако дебелият сержант от долната палуба благоволи отново да пусне котва и да съхрани своето статус кво^[14], ще сме в състояние отново да разговаряме като интелигентни хора — произнесе бавно Пайкрофт. — И, разбира се, като приятели. Господин Хупър, той реши, че сте представител на закона.

— Само подчертах, че когато някой човек показва толкова силно, не, досадно любопитство към описанието на един наш приятел…

— Господин Причърд — намесих се и аз. — Гарантирам за господин Хупър.

— Извини се веднага! — заповяда Пайкрофт, без да му мигне окото. — Ти си един дребнав грубиян, Притч!

— Но как мога да разбера, че… — започна другият.

— Обясненията са излишни. Извини се!

Гигантът объркано се огледа и ни подаде поред огромната си лапа, в която нашите длани поред потънаха.

— Не бях прав — проблея като сукалче. — Подозренията ми бяха без причина, господин Хупър. Извинете ме!

— Няма защо, бяхте предпазлив колкото е нужно — отвърна Хупър. — Разбира се, и аз бих се държал с непознати по същия начин. Но ако имате желание, разкажете ми по-подробно за този господин Викъри. Не се притеснявайте, разговорът ще остане между нас.

— Защо избяга Викъри? — почнах, но усмивката на Пайкрофт ме накара да изменя въпроса си. — Коя бе тя?

— Държеше малък хотел в Хураки — близо до Оукланд^[15] — обясни Пайкрофт.

— Дявол да го вземе! — изрева Причърд и тресна с длан коляното си. — Нима госпожа Батърст?!

Пайкрофт бавно наведе глава и сержантът извика на помощ всички адски сили да укротят изумлението му.

— Доколкото ми стана ясно, госпожа Би е в основата на всичко.

— Но Хръп беше женен! — извика Причърд.

— И с петнайсетгодишна дъщеря в прибавка. Показвал ми е нейни снимки. Между другото досега не се е случвало подобни странични неща да ми променят важните посоки в живота. А на теб?

— Всемогъщи Боже! Госпожа Батърст… — Причърд продължи да се чуди. — Каквото и да кажеш, Пай, все едно, няма да ти повярвам, че е виновна. Тя не е такава!

— Преди да почна разказа, ще ти призная, че си глупаво магаре и ревеш без причина! Само обяснявам обстоятелства. Макар че ти си прав — тя не е виновна.

— Рекох ти, няма да повярвам, дори цяла нощ да ми повтаряш, че е тя! — бе краткият отговор.

Подобна вяра в една жена у сержант от морската пехота ме порази.

— Няма значение! — възкликнах и аз. — Разкажете ми каква жена е тя?

— Тя е вдовица — започна Пайкрофт. — Останала рано без мъж и не пожелала да повтори. Близо до Оукланд държеше малък хотел за младши офицери. Бе облечена винаги с черна коприна, а на шията си…

— Интересувате се каква жена е тя — прекъсна го възбудено Причърд. — Ще ви разправя един случай. За пръв път попаднах в Оукланд през 97-а, когато „Мароканецът“ завърши своята мисия. Получих повишение и отидох заедно с останалите. Тя се стараеше да ни угажда във всичко, беше безкрайно любезна, но и никога не пропускаше да получи своето — до последното пени. „Можете сега да платите — обясняваше тя, — а може и по-късно. Зная, че няма да ме подведете. Ако имате затруднения, изпратете ми парите от къщи.“ Е, джентълмени, с очите си видях как свали часовника си с верижка от врата и го даде на един боцман, който беше забравил своя на кораба. Да не закъснее за последния катер. „Не зная името ви, но когато вече няма да ви трябва, попитайте за мен на пристанището, почти всички там ме познават. Помолете някого и той ще ми го предаде.“ И говореше тъй, сякаш часовникът не струваше трийсет фунта, а най-много половин крона. Малък златен часовник, Пай, със син монограм на капачето. Но това, което искам да кажа, е, че по онова време тя предлагаше една бира, която страшно ми харесваше — марката й бе „Слит“. Обръщах й непрекъснато внимание, не една и две бутилки пресуших, докато бяхме в онзи залив — почти всяка вечер отскачах дотам. Веднъж останахме на бара сами, шегувахме се, за да ни е весело, и аз я попитах „Госпожо Би, следващия път, когато дойда, нали няма да забравите коя бира особено ми харесва — както и вие, всъщност?“ (Позволяваше да й се говори така, да) „О, сержант Причърд, благодаря ви!“ — отговори тя и оправи една къдрица край ухото си. Помниш ли как оправяше тя тази къдрица, Пай?

— Има си хас! — потвърди красноречиво морякът.

— И тя продължи: „Да, сержант Причърд. Ще запомня тази бира, в случай че не размислите. Останалите не я харесват много, обаче за да се подсигуря, ще я побутна по-навътре върху лавиците.“ Тогава отряза от края на лентата, с която привързваше косите си. На бара винаги имаше ножички за обрязване на пури — помниш ли, Пай? — и завърза панделки на всички бутилки, които оставаха. Бяха четири. През 97-а се случи, не, още през 96-а. През 98-а отплавах със „Стремителен“ в китайски води на дълго плаване. И чак през 1901 отново попаднах в Оукландския залив, вече на „Картезианец“. Естествено, заедно с всички останали, отидох при госпожа Би, да видя какво се е променило. Всичко си беше като преди… Пай, помниш ли голямото дърво при входа й? Не бях изрекъл и една дума (всички се надпреварваха да я поздравяват), но тя веднага ме забеляза.

— Нима това е трудно? — вметнах аз.

— Почакайте! Придвижих се към бара и я чух да казва на племенницата си: „Ада, подай онази бира, която господин Причърд толкова обича!“ И, джентълмени, не успях да й стисна ръката, когато четирите бутилки с панделките се материализираха от нищото. Отвори тя една и ме погледна с присвити очи, както гледат късогледите. „Надявам се, сержант Причърд, че не сте се променили и продължавате да обичате това, на което бяхте верен и преди?“ Ето каква жена е тя — цели пет години бяха изтекли!

— Все още не мога да си я представя — каза Хупър, но с искрена симпатия.

— Тя… тя през целия си живот не се замисляше дали да нахрани скитника, и дали си струва да разобличи мръсника — добави Причърд с жар.

— И това нищо не ми говори. Майка ми беше такъв тип жена.

Гигантът наду гърди под униформата и обели очи към покрива на вагона. Внезапно се намеси Пайкрофт:

— С колко жени на този свят си бил в интимна близост, Притч?

Вратът на Причърд, който беше с внушителната обиколка поне седемнайсет дюйма, почервеня, до корена на късите косми, които го обсипваха.

— Със стотици — продължи Пайкрофт. — И аз така. И колко от тях си запомнил, ако не броим първата… последната… и, възможно е, още една!

— Малко са, много малко, ако трябва да бъда искрен — облекчено отговори сержант Причърд.

— А колко пъти си бил в Оукланд?

— Един… два… — почна той, — знаеш ли, не се събират повече от три пъти за десет години. Но помня всеки път, който съм се срещал с госпожа Би!

— И аз, а съм бил в Оукланд само два пъти. Помня къде бе застанала, как изглеждаше, какво говореше. В това е секретът! Не в красотата както говорят, нито в думите. Главното е нейното Присъствие. Случва се един мъж да види жена на улицата само за миг и да не е в състояние да я забрави. А доста по-често се случва да изкараш цял месец с някоя, цял месец, преди отново да тръгнеш на плаване, и си спомняш дори какво е говорила в съня си.

— Ясно! — рече Хупър. — Започвам да схващам. Познавал съм само две такива жени!

— И те не бяха виновни?

— Ни най-малко. Знам го със сигурност!

— А ако някой се влюби в такава жена, господин Хупър? — продължи Причърд.

— Той ще се побърка. Или ще спаси душата си — беше спокойният отговор.

— Абсолютно сте прав! — каза сержантът. — Познавате живота, господин Хупър, това е ясно. — И остави на масата бутилката си.

— Викъри виждал ли я често? — намесих се аз.

— Тайна, обгърната в мрак — отвърна Пайкрофт. — Срещнах се с него в последно време, заедно плавахме на „Йерофант“, но и на кораба не го познаваха добре. Разбирате ли, той беше, както казват, особен човек. Веднъж или дваж продума за Оукланд и за госпожа Би. Припомних си това по-късно. Лично аз мисля, че е имало нещо помежду им. Но не забравяйте, че разказвам своя версия по чужди думи. Даже и без никакви обяснения, просто си го мисля.

— Как така? — учуди се Хупър. — Трябва да сте видели нещо, да сте чули?

— Даа — измънка Пайкрофт. — По-рано мислех, че наистина трябва непременно да си видял и чул това, за което разказваш. С течение на годините ставаме по-малко придирчиви. Вероятно шапките прашасват… Бяхте ли в Кейптаун миналия декември, когато пристигна циркът на Филис?

— Не, бях във вътрешността на страната — обясни Хупър, леко раздразнен, задето разговорът тръгва в друга посока.

— Питам, защото те бяха докарали научно откритие, новата мода, която се наричаше „Дом и приятели за три пенса“.

— За кинематографа ли става дума? Подвижни картинки за знаменити боксьори и параходи? Виждал съм какво представлява.

— Не знам дали е жива или подвижна фотография. Лондонският мост с омнибусите, транспортен кораб отвежда войниците към мястото на сражението, парад на морската пехота в Портсмут, пристигането на бързия влак от Плимут в Падингтън^[16].

— Виждал съм ги. Всички съм гледал — повтори нетърпеливо Хупър.

— С „Йерофант“ пристигнахме навръх Бъдни Вечер и всички вкупом получихме отпуск.

— Според мен Кейптаун е най-скучният град на света. Дори в Дърбан е по-весело. Отидохме за Коледа там — допълни Причърд.

— Не съм посветен в тайните на индийските пери, както рече нашия доктор на интенданта, така че не мога да твърдя с пълна сигурност. Но след учебните стрелби в Мозамбик програмата на Филис ми се стори прекрасна. През първите две-три вечери не успях да се освободя, защото стана една бъркотия с нашия мерач. Лейтенант, ученичка от Запада, той повреди жироскопа… обаче помня, че Викъри слезе на брега с корабния дърводелец Ригдън — наричахме го стария Крокъс. По правило стария Крокъс никъде и никога не напускаше кораба и трябваше с крик да го вдигаме, а ако случайно слезеше на брега, прибираше се винаги наклонен напред като лилия под тежестта на росата. Онази нощ го свалихме в трюма, но преди да го усмирим, изприказва куп неща за Викъри като достоен компаньон за бутилка и похвали водоизместимостта на стомаха му. Ала Крокъс се изразяваше доста живописно.

— Плавал съм със стария Крокъс на „Гръмбой“ — допълни Причърд. — Печен е и с характер, дума да няма!

— Следващата вечер слязох в Кейптаун с Доусън и Прат. Току пред входа на цирка ме спря Викъри „Ей! — викна ми той. — Точно теб търся. Ела, седни до мен. На местата по един шилинг.“ Опитах се да откажа, защото трипенсовите места повече подхождаха на финансите ми, така да се каже. „Не се дърпай — настоя Викъри, — аз плащам!“ Напуснах Прат и Даусън с надеждата, че не само билети, но и бутилка ще почерпи. „Не! — отсече той, когато му намекнах. — Не сега. Не сега! После пий, колкото можеш да поемеш, но сега те искам трезвен!“ Зърнах в този миг лицето му на светлината на уличния фенер и мигом желанието ми за пиячка се изпари. Разберете ме правилно. Не ме уплаши изражението му. Но ме разтревожи. Не мога точно да го опиша, наистина ме разтревожи… Ако все пак ви е интересно, напомни ми за онези твари в колби, които можеш да намериш у търговците на всякакви измишльотини в Плимут — съхраняват ги в спирт. Бели и сбръчкани — неродени ембриони май се наричат!

— Странни понятия използваш, Пай! — отбеляза сержантът, след което запали угасналата си лула.

— Възможно е. Седяхме на първия ред и скоро започна филма „Дом и приятели“. Щом се появи заглавието, Викъри ме тупна по коляното „Ако видиш нещо неочаквано — вика — пошепни ми на ухото.“ А останалите думи потънаха в хрупането на изкуствените му зъби. Показаха Лондонския мост и разни там, беше изключително интересно. Никога не бях виждал нещо подобно. Бръмчеше зад нас, като динамомашина, ала картинките бяха истински — живи и подвижни.

— Гледал съм — каза Хупър. — Показват ставащото в момента на снимането, нали разбирате?

— А после върху магическия екран пристигна пощенският влак от запад на Падингтънската гара. Първо видяхме празните платформи и носачите, застанали в очакване. Показа се локомотивът, идеше право към нас, и жените от първите редове наскачаха. Вратите на вагоните се отвориха, заслизаха пътниците, носачите взимаха багажа им — точно както става наистина. Само… само някой, който вървеше бързо напред, той… как да се изразя?… излизаше от екрана. Казвам ви, беше ми изключително интересно! И на останалите. Видях един старец с огромна раница как изпусна някаква книга, наведе се да я вдигне… и в този миг, зад двама носачи, съвсем бавно, се появи тя. Държи чантичка в ръцете си и се оглежда наоколо — самата госпожа Батърст. И сред сто хиляди души не можеш да сбъркаш походката й. Направи няколко крачки — право срещу нас — и ни погледна с онзи присвит, късоглед поглед, за който ви спомена Притч. Приближаваше се, приближаваше, и после се стопи от екрана като… както изчезва сянка на свещ. В този миг чух Доусън да се провиква от задните редове „Боже мой! Та това е госпожа Би!“

Хупър преглътна шумно и погълнат от разказа, се наведе напред.

— Викъри отново ме докосна по коляното. Хрупаше с четирите си изкуствени зъба и отваряше уста, сякаш не можеше да си поеме въздух. „Сигурен ли си, че е тя?“ „Сигурен съм! — отвърнах — не чу ли Доусън? Тя е.“. „Аз и преди бях сигурен — продължи той, — но те поканих, за да се убедя окончателно. Утре ще дойдеш ли отново тук с мен?“

„С удоволствие — казах — прилича ми на среща между стари познати.“

— Вярно — рече той и отхлупи капачето на джобния си часовник — наистина. Ще я видя отново след двадесет и четири часа без пет минути. Да вървим да те почерпя. За теб вероятно е удоволствие, но за мен няма живот вече на тази земя!

Излезе на улицата, главата му се мяташе насам-натам и се блъскаше из хората като пиян. Мислех, че ще пийнем бързо и веднага ще се върнем, защото исках да погледам номера с дресираните слонове. Ала Викъри се втурна в плаване из целия град, като пускаше котва за следващия бар всеки три минути по Гринуич. Аз не съм пияница, макар че някои от тук присъстващите — и ме погледна изкосо — май ме е виждал в приповдигнато настроение след дълъг разговор. Но ако все пак реша да пийна чашка-две, предпочитам да пусна котва някъде в спокойни води, а не да вдигам наздравици и същевременно да се нося напред със скорост осемнайсет мили. Има в планината хотел до големия водоем… как се казва?

— Молтенският резервоар — отвърнах не съвсем убедено, обаче Хупър кимна.

— Та там, най-сетне, Викъри зави обратно. Спуснахме се през парка — вятърът бе югоизточен, и спряхме по-дълго при доковете. После тръгнахме към Соления поток, и Викъри не пропусна ни една кръчма. Ходеше и пиеше, ходеше и пиеше, а потта се лееше от него като река. Тогава разбрах, защо старият Крокус се прибра в такъв вид, двамата с Викъри два часа и половина скитосвахме като цигани и докато се върнем на пристанището плувнах в пот и миришех на бъчва.

— Каза ли нещо по пътя? — запита Причърд.

— От осем без петнайсет до единайсет и петнайсет вечерта чух от него само „Да ударим още по едно!“ И беше утро, и беше вечер, Ден Първи, както казва Светото Писание…

Накратко, пет вечери поред обхождах Кейптаун в компанията на господин Викъри и за това време извървях по суша петдесет мили и изсмуках два галона^[17] от най-отвратителната пиячка, която може да бъде намерена южно от екватора. Пътешествахме все по един и същи маршрут. Билети по два шилинга за двамата, петминутен филм, четиридесет и пет секунди госпожа Би на екрана идеше насреща ни с чантичка в ръце и ни гледаше с премрежения си поглед. После тръгвахме по улиците и пиехме, докато стане време за влака.

— Какво си мислехте тогава? — попита Хупър и опипа джобчето на жилетката си.

— Разни работи — отвърна Пайкрофт — но дори и днес не мога да си обясня всичко. Лудост? Този мъж бе побъркан от месеци, вероятно и от години. Назнайвам нещичко за маниаците, като всеки военен моряк. Служил съм под командването на капитан-безумец, служил съм заедно и с един пълен психар, но, слава на Бога, в различно време. Мога да ви кажа имената на трима капитани, чието място си е в лудницата, но никога не съм бил близко до душевноболни, докато не се хвърлят върху хората с камък или с дръжката на лебедката. Само веднъж направих опит да тръгна срещу вятъра в присъствието на мичман Викъри „Чудя се какво ли прави тя в Англия — казах — не ви ли се струва, че търси някого?“ Беше пак в парка, пак скитахме като клетници и духаше югоизточният вятър. „Тя търси мен“ — отвърна той, спря като закован на място и затрака със зъби. Когато пиеше всичките му зъби почукваха по чашата, а четирите изкуствени тракаха като апарата на Маркони. „Да, тя търси мен — повтори и продължи много меко, дори може да се каже, ласкаво. — НО — допълни той — напред, господин Пайкрофт, и ще ви бъда дълбоко признателен, ако се ограничите в разговора около пиенето, което ви поднасят. Иначе — отсече — макар да изпитвам към вас най-добри чувства, не е изключено да извърша и убийство! Разбирате ли ме?“ — повтори. „Отлично — отговорих — но бъдете спокойни, в такъв случай има вероятност, малка вероятност, вие да умрете, а мен да опандизят.“ „Е, не — каза той — дори се боя да мисля за подобно изкушение.“ Тогава аз казах, бяхме точно под фенера пред вратите на парка, до последната спирка на трамвая: „Да предположим, че се стигне до убийство, или до опит за убийство… няма да се отървете от полицията… и ще се наложи там да давате обяснения… неизбежно е!“ „Така е по-добре — каза той и потърка челото си. — Така е по-добре, защото, знаеш ли, Пай, в сегашното си състояние аз едва ли мога смислено да обясня каквото и да е.“ И доколкото помня само тези негови думи слушах по време на нашите разходки.

— И това наричате разходки! — възкликна Хупър. — Боже мой, какви разходки!

— Приличаха на неизлечима болест — потвърди Пайкрофт сериозно, — но въобще не мислех за опасност, докато циркът не замина. Тогава ми дойде наум, че са го лишили от стимулантите, и може, честно казано, да ме ръгне с ножа си. Ето защо след като гледахме филма за последен път и тръгнахме да се разхождаме, се стараех да бъда колкото се може по-далеч от началника, както говорим, докато сме на служба. Ето защо се поинтересувах, когато вахтеният ме информира, че Хръп е поискал разрешение да говори с капитана. По правило младшите офицери не се задържат много в каютата на капитана, но Хръп остана вътре повече от час. Виждах ясно вратата на каютата от мястото, където работех. Първи излезе Викъри и ми кимна с усмивка. Сякаш ме треснаха с веслото по главата, защото пет вечери поред виждах истинското му лице, и всяка подобна промяна ми изглеждаше също тъй неуместна като хладилник в ада. Капитанът се появи малко по-късно. Неговото лице нищо не изразяваше, та се обърнах към рулевия, който бе плавал с него почти осем години и го познаваше по-добре от морската сигнализация. Лемсън — тъй беше името на рулевия — няколко пъти кръстоса ограденото си място и се спусна при мен видимо притеснен. „При такова сурово изражение очаквай неприятности — каза ми Лемсън. — Някой ще бъде обесен. Виждал съм подобно изражение у него само веднъж — когато на «Фантастичен» изхвърляха зад борда оръдейните цели“. А според днешните дивашки разбирания, господин Хупър, да изхвърляш зад борда оръдейните цели, значи, че вдигаш бунт. Правят го за да привлекат вниманието на властите и на вестник „Уестърн морнинг нюз“. А бунта обикновено командва някой огняр.

Естествено слухът започна да се разпространява и на долната палуба и всички взехме да се питаме не таи ли някой от нас тежък грях на съвестта си. Но нищо не открихме, само един от младшите огняри си призна, че нечия рубашка незнайно как се отзовала в собственото му шкафче. Капитанът, тъй да се каже, „даде сигнал за смъртна присъда“, но никого не обесиха на мачтата. А капитанът обядва на брега и се върна към три часа и изражението му бе съвсем нормално. Лимсън загуби престижа си задето вдигна лъжлива тревога. И само един човек, някой си господин Пайкрофт, успя да свърже двата факта, когато научи, че Викъри е получил заповед още същата вечер да замине за боеприпасите, останали след войната в крепостта на Блумфонтейн. И не изпратиха никого под командването на мичман Викъри. Щеше да представлява сам кораба, без придружители.

Сержантът изсвири многозначително.

— Ето какво мисля аз — рече Пайкрофт. — От катера слязохме двамата и той ме помоли да го изпратя донякъде. Доста гръмко потракваше със зъбите, но общо взето беше весел.

— Вероятно ще ти бъде интересно да научиш — заприказва и спря точно срещу главната врата на Адмиралтейството — че утре вечер циркът на Филис има представление в Уорчестър. Отново ще я видя. Беше много търпелив с мен — продължи.

— Викъри, чуйте ме и вие — отговорих му аз. — Тази история толкова ми омръзна, че повече не мога да изтърпя. Оправяйте се сами. А и не искам да научавам нищо повече!

— Ти! — извика той. — Ти пък от какво се оплакваш? Ти само гледаше отстрани. Аз трябва да търпя — каза ми, — но това няма никакво значение. И преди да се сбогуваме, ще ти съобщя само едно нещо. Помни — направи пауза (стояхме точно пред вратите на Адмиралтейството) — помни, че аз не съм убиец, защото законната ми жена почина при раждане, шест седмици след като отплувах в морето. Поне затова не съм виновен! — каза той.

— Тогава какво толкова сте направили? — попитах. — И какво последва от действията ви?

— Последва — рече той — мълчание.

Стисна ми ръка, затрака със зъбите и тръгна към гарата на Саймънстаун.

— А отиде ли в Уорчестър, за да гледа госпожа Батърст? — попитах аз.

— Неизвестно. Появи се в Блумфонтейн, нареди да се товарят боеприпасите на платформите, след което изчезна. Покри се… дезертира, ако смятате, че е по-правилно — а му оставаха осемнайсет месеца до пенсия. Ако говореше истината за съпругата си, той беше свободен човек. Как трябва да разбираме постъпката му?

— Нещастникът! — възкликна Хупър. — Да я вижда всяка вечер! Чудя се как ли се е чувствал?

— И аз се задавах този въпрос много дълги нощи поред.

— Но аз съм готов да се закълна, че госпожа Би няма никаква вина — рече сержантът с непоколебима твърдост.

— Не. Каквото и да е било — престъпление или измама — той го е извършил. Имах възможност да наблюдавам лицето му пет вечери подред. И не изпитвам особено желание да бродя из Кейптаун, когато духа югоизточният вятър. Аз, може да се каже, още чувам как потракват тези фалшиви зъби.

— А, тези зъби — каза Хупър и отново пъхна ръка в джобчето на жилетката си. — Изкуствените зъби са вечни. Можете да прочетете за тях във всяко дело за убийство.

— Мислите ли, че капитанът е знаел нещо…? — попитах аз.

— Не съм се интересувал по това направление — отговори Пайкроф невъзмутимо.

Потънахме в мисли и почуквахме с пръсти по празните бирени бутилки, а отпускарите, потни, посипани с пясък, преминаха край вагона, подпявайки „Пчела и трендафил“.

— Това девойче с кепето си го бива — забеляза Пайкрофт.

— И неговото описание не е било публикувано? — попита Причърд.

— Преди да пристигнат тези джентълмени — Хупър се обърна към мен, — ви попитах чували ли сте за Уайки — по пътя към Замбези^[18], близо до Булавайо.

— Нима е стигнал дотам в опит да се добере до това езеро… как му беше името? — продължи Причърд.

Хупър поклати глава и продължи:

— Разбирате ли, жп линията там е много своеобразна. Преминава през стара тикова гора — по-точно някакъв вид махагон — седемдесет и две мили без никакъв завой. И какво се случва? Влакът в протежение на четиридесет мили двадесет и три пъти дерайлира. Бях там преди месец, трябваше да заместя един болен инспектор. Той ме помоли да потърся в гората двама скитници.

— Двама? — възкликна Пайкрофт. — Не завиждам на втория, ако…

— След войната там доста скитници останаха. Инспекторът ми каза, че тези двамата ще открия около М’Бидуанската падина, където те изчакват подходяща възможност да заминат на север. Той, разбирате ли, им оставил преди това малко припаси и хинин. Заминах с влака на ремонтната бригада. Реших да ги намеря. Видях ги от миля разстояние, чакаха до гората. Единият стоеше при дола, в началото на долината, а другият — разбирате ли — беше коленичил и го гледаше отдолу нагоре.

— Помогнахте ли им с нещо? — попита Причърд.

— Нямаше с какво да им помогна, освен да ги погреба. Там, разбирате ли, имало гръмотевична буря и двамата бяха направо овъглени. Нищо друго, разбирате ли, само въглен. Когато опитахме да ги помръднем, се разпаднаха на парчета. Изправеният имаше изкуствени зъби. Веднага ги забелязах, белееха се сред чернилката. Той също се разпадна както спътника му, седналия. И двамата дъждът ги бе намокрил докрай. Тъй че, след като мълнията ги ударила, се превърнали във въглен. А, и — ето защо ви питах за особени белези — този с фалшивите зъби имаше татуировка върху гърдите чак до раменете — корона и котва обвити с верига, а над тях буквите М. В.

— Виждал съм я — потвърди бързо Пайкрофт. — И е точно такава.

— Но все пак той е бил обгорен като главня? — потръпна Причърд.

— Виждали сте как върху изгорена хартия се появяват бели букви? Нещо такова се получи и там. Погребахме останките им, а със себе си взех… Но той е бил ваш приятел, джентълмени, нали?

Господин Хупър извади ръката си от джоба — празна.

За миг Причърд покри лицето си с ръце, като дете, което иска да се предпази от злото.

— Виждам я в Хаураки сякаш беше вчера! — промълви той. — И онези панделки на бутилките ми. „Ада“, казва на племенницата си. О, Господи!

След размирния си сън, люляци разцъфват вън

И природата въздъхва леко изведнъж

Всичко живо си почива, а цветята се извиват

Към красивата девойка и любимия й мъж.

Пееха любителите на пикника в очакване на своя влак на гара Гленгариф.

— Не зная, честно казано, какво мислите вие — каза Пайкрофт, — но аз виждах пет вечери поред лицето му пред себе си. Ето защо имам намерение да допия бирата си и да благодаря на Бога, че този човек е мъртъв!

Бележки

[1] Кейптаун — пристанище в ЮАР (по това време британско владение). ↑

[2] Южна Родезия — сега Зимбабве. ↑

[3] Уайки — град в западната част на Зимбабве. ↑

[4] Тристан да Куня — британски острови на запад от Кейптаун. ↑

[5] Moi aussi (фр.) — аз също. ↑

[6] Ex officio (лат.) — по служба. ↑

[7] Ванкувър — остров в Тихия океан, намиращ се срещу едноименния град в Британска Колумбия (Канада). ↑

[8] Бенин — град в Нигерия. ↑

[9] Шпангоут — ребро от основната конструкция на кораба. ↑

[10] Стапел — издигнато място в док за дострояване на корабите. ↑

[11] Блумфонтейн — град в централната част на ЮАР. ↑

[12] Англо-бурската война (1899–1902 г.). ↑

[13] Casus belli (лат.) — повод за война. ↑

[14] Status quo (лат.) — „състоянието, в което…“, статукво. ↑

[15] Оукланд — най-голямото пристанище в Нова Зеландия. ↑

[16] Падингтън — лондонска жп гара. ↑

[17] Галон — английска мярка за вместимост, равна на 4,546 л. ↑

[18] Замбези — река в Южна Африка, разделяща Замбия и Зимбабве. ↑